Дългоочакваният финал на неаполитанската тетралогия на Елена Феранте вече е тук и със сигурност няма да разочарова читателите. Болезнено искрен, дълбок и жив разказ за приятелство, което оцелява, но носи белезите на времето, на грешните решения, на разочарованията.
Една от основните причини да харесваме романите на Елена Феранте, а вероятно и основен фактор за техния огромен успех, е тяхната реалистичност. Не става дума за излишен натурализъм, нито за умишлено използване на нелитературтен език, а по-скоро за една деликатна, понякога болезнена искреност. Емоциите, реакциите, речта на персонажите, както и самите им характери са лишени от идеализиране. Нищо никога не е черно-бяло. Никой не е само добър или само лош. Егоистични, страхливи, ревниви и сприхави на моменти, те могат да бъдат и наивни, добри, жертвоготвни.Ако трябва да обобщим по някакъв начин четирите книги, то онова, което ги обединява, е колкото Неапол, като град, белязан от сложни исторически събития, и място, притежаващо своя изключително характерна атмосфера и култура, толкова и неизменно, но и ненатрапчиво присъстващата тема за приятелството.
Именно в тази финална четвърта част на тетралогията присъстват най-осезаемо силата на връзките, които създаваме с околните. Извън рамката на семейството, извън любовните връзки, приятелството между Елена и Лила – непостоянно, трудно, но и силно – е смислов център на четирите романа.
Онези от вас, които са чели "Гениалната приятелка", "Новото фамилно име" и "Тази, която си отива, тази, която остава", със сигурност вече многократно са преминали заедно с персонажите през всички колебания, които сложните им отношения носят. И докато в първите три части отношенията между двете жени често охладняват, карайки ни да си задаваме въпроса дали детските приятелства не трябва да остават в детството, дали не се променяме прекалено с възрастта и дали различният начин живот на Лила и Елена не ги е отдалечил напълно, то в "Историята на изгубеното дете" Феранте проследява пътя им обратно една към друга. Карайки ни да си зададем редица други върпоси.
Може би именно в ранното си детство създаваме най-дълбоки и най-устойчиви приятелства. Може би тези две зрели жени, които сякаш вече нямат нищо общо помежду си, са обречени да останат неразривно свързани една с друга. Дори когато тази връзка, колкото и да е здрава, продължава да бъде "разклащана" от ревност, от завист, от желание да докажеш на другия, че ти си по-значим от него.
В началото на "Историята на изгубеното дете" Елена, вече постигнала първите си писателски успехи и мечтаната кариера, е изправена пред ново предизвикателство. И прави избор, който приятелката ù осъжда критично – да се разведе със съпруга си, за да живее с Нино. Мъжът, когото, поне според нея, е обичала винаги. Същият Нино, който в младежките си години е избрал Лила. Същият, заради когото Лила е напуснала съпруга си. И макар Елена да смята, че всичко това е в миналото, сянката на тази връзка продължава да ù тежи и да помрачава щастието ù.
Междувременно Лила, развиваща успешен собствен бизнес, измъкнала се поне привидно от сянката на тежкото си минало, с присъщата си хаплива ироничност не е готова да се радва на щастието на Елена. Нито да подкрепи връзката ù, макар да я приема. Непостоянен и нерешителен, Нино многократно изправя самата Елена пред трудния избор дали да му прости всичко и да продължава да му прощава безкрайно, или да продължи сама.
Сложната и многократно прекъсвана и възобновявана връзка между двете приятелки постепенно укрепва, когато Елена решава да се върне да живее в Неапол. Нещо повече, двете почти едновременно разбират, че очакват деца, и пак почти по едно и също време раждат момичета. Световете им постепенно отново се сближават, но връзката между тях остава все така крехка и колеблива.
В "Историята на изгубеното дете" щастието е крехко, а усещането за цикличност, което едва се прокрадва в другите романи, се задълбочава. Децата растат, за да се превърнат в копия на своите родители или в пълни техни противоположности, за да ги разочароват, за да им припомнят за собствените им грешки и конфронтации, за да ги упрекват, точно както те някога са упреквали своите родители. Сред малките победи и тежките загуби, през които персонажите премиват, финалът на тетралогията е логичен, без да е щастлив, и едновременно с това – изключително силно въздействащ.
Ако вече нямате търпение да го прочете, най-прекият път към "Историята на изгубеното дете" е ТУК.
