В наскоро излезлия албум на Eric Clapton “Me and Mr.Johnson” великият китарист отдава почит на продуктивния блус иноватор Робърт Джонсън.
Добре познат с любовта си към блуса, работата на Клептън по музиката на Джонсън се нарежда между най-големите му постижения и предлага едно от най-стойностните изпълнения в съвременния блус.Орфей Мюзик, изключителен лицензиант на Warner Music International предостави интервю с музиканта по повод албума:
Албумът “Me and Mr.Johnson” по замисъла си е трибют към блус легендата Робърт Джонсън.
Ерик Клептън - Смешното е, че никога не съм мислел за това преди. Толкова е логично за някой като мен да го направи, защото може би през целия си живот съм опитвал да покажа степента, в която всички тези момчета са ми повлияли. Музикалният ми вкус мислех, че се е развил и променил многократно. Но никога не стигнах много далече. В действителност изобщо не съм го променял. Все още, когато искам да чуя нещо, което ще ме развълнува, аз се връщам на старите места. Опитвам да обиколя музикалните магазини и да намеря например “The Best Of Muddy Waters”, със същата обложка като оригинала. Такъв съм аз, в известна степен пурист, да взема албум на Робърт Джонсън със същата обложка, “The King Of The Delta”. И така донякъде е логично, че направих нещата по този начин. Защо ми отне толкова време да разбера, че това е, което би трябвало да направя ли? Мисля,че днес вече гледам на себе си като на музикант, който свири блус, докато не знам като по-млад дали бих имал увереността, че имам правото да кажа същото за себе си. Това беше нещо, от което се амбицирах и ме амбицираше в продължение на две-трети от кариерата ми.
Какво е това, което ви впечатлява най-много в Робърт Джонсън - техниката или емоционалния заряд, който носят неговите парчета?
Е.К. - Не се притеснявах толкова по отношение на техниката на песента, а по-скоро от цялата тази невероятна виртуозност, която се лее и мисля,че съм бил щастлив да се идентифицирам с легендата, с цялата представа за душевността на негрите. Всичко това ме е привличало истински като дете. Докато годините си минаваха, а аз все повече щях да се концентрирам, както и досега в слушането на нюансите и на финеса в това, което другите правеха и е наистина изумително при все това, че не зная точно как тези парчета са били записани. Какво оборудване е използвано и колко сложно е било. Но е невероятно колко много можете да чуете в тях. Звукът на китарата, това е едно от най-богатите музикални преживявания, което може да се получи, докато слушате този оригинален запис. Винаги съм бил впечатлен от силното изразяване на емоции и в известна степен преминах целия път запознавайки се с творчество на Бъди Холи, на Елвис докато стигнах до Чък Бери, това е пътят на Блуса. Но трябваше в известен смисъл да се подготвя за него.
Какво според Вас превръща Робърт Джонсън в легенда и го отличава от толкова много невероятни музиканти, творили в същия период?
Е.К. - Ако го сравнявам с други артисти от този период, негови съвременници като Son House и Charlie Patton, с уговорката, че Son House е бил изключение, тъй като е много по-първичен от останалите, това, което чувствам по отношение на Робърт Джонсън, това което ме порази, беше фактът, че той звучи така сякаш не прави компромис с никого по отношение на това, което прави. Ясно е исторически, че повечето хора, повечето негри по това време са принудени в известна степен да започнат да творят за всякакъв вид публика. Така,че е било необходимо да се направи някакъв компромис. А аз не усещах това от музиката му. И с нищо не проличава, че това е било така. Наистина няма много факти и информация за него във всеки случай. Но аз по интуиция чувствам, че той е бил истински честен към самия себе си. И е писал текстовете за начина, по който се чувства. Това звучи банално, но при него сякаш нещата са по-зрели и не се е стремил да маниерничи.
Заглавието на албума и цялата худовествена концепция на обложката поставят поанта на влиянието, което Робърт Джонсън е оказал върху целия проект…
Е.К. - Заглавието на албума винаги е било малко сложно за мен. Навярно е вдъхновено от “Me and Mrs.Jones”. Звучи малко като шега. То се връзва също така и с цялата художествена концепция на обложката, която представлява- аз, седнал с китара в ръка, с костюм и снимка в рамка на Робърт Джонсън на масата.
Лесно ли се работеше по този проект, не е ли много отговорно да се прави цял един албум с нови версии на парчета, превърнали се в класика?
Е.К. - Парчетата на Робърт Джонсън са готов материал и знаех, че това ще се получи. И докато говорим сега, аз съм в другата стая, все още работя по другия албум, година по- късно. И ще измине още една година, сигурен съм, преди да бъде завършен. Това означава, че това, което правя идва от сърцето. Много от това, което правя обикновено е съчетание на сърцето и ума. А умът работи много бавно. Но парчетата на Робърт Джонсън идват от сърцето и е било много, много лесно и много интуитивно. Като албум съм много горд с него.
По какъв начин направихте подбора на 14- те парчета, влезли в албума Me and Mr.Johnson?
Е.К. - Парчетата са групирани от Робърт Джонсън така, че да са обособени в определен характерен стил. Например Crossroads, Milkcow Blues, Stones In My Passway, Terraplane са в един стил според мен, в тях има риф и това е определен стил. Има и друга група като Got a Good Friend, Rambling On My Mind, Kind-Hearted Woman. Това, което се опитах да направя е да избера песен, която да представлява всяка една от тези категории, със специфичен стил, който е свирил. Също така ми повлия и силата на неговите версии. И така имам предвид, че исках да направим най- силните парчета, които мислех, че е написал. Като например Kind-Hearted Woman, мисля, че е една от най- хубавите любовни песни, които някога са писани. И Milkcaw Blues, винаги съм искал да направя Milkcaw, защото сега тя се е превърнала в стандарт. Тя е Rock’n’roll песен с фолк елементи и аз не зная дали неговата версия е оригинална или не. Вероятно не. Но неговата версия е първата, която мога да си спомня, която да звучи наистина толкова добре. Не зная историята на това парче, но звучи много тъжно. Идва от начина, по който я пее, толкова тъжно. Според мен всичките му песни, най- добрите от тях са в известен смисъл любовни. Песни за раздялата.
За включената в албума “Me And Mr.Johnson”, “Milkcaw’s Calf Blues” споделяте, че е една от най-прекрасните любовни песни, които някога сте чувал. Какво я прави толкова специална за Вас?
Е.К. - Има нещо в начина, по който Робърт Джонсън я изпълнява, има нещо толкова силно. Нещо експериментално, не зная как да го опиша. Толкова е трудно да се говори за неговите парчета, за това, което е сътворил. Но някои от тези парчета са толкова емоционално натоварени. И точно това парче е едно от тях, винаги съм искал да го направя, то е едно от тези, за които си мислех, че ако го направим, ще успеем да направим всичко останало.
В “Me and Mr.Johnson” има версия на още едно много известно парче, Love In Vain, правено преди и от Rolling Stones…
Е.К. - В това парче има толкова красота, текстът му е феноменален. Толкова е обикновен. Исках да подбера парчетата, които са най-значими за мен. От гледна точка на меломан. За Stop Breaking Down никога не съм си мислил, че е трудна преди да започна да я правя. Зная, че Rolling Stones са правили Stop Breaking Down, както и Love In Vain. Но не мога да си спомня. Чувал съм я един-два пъти, но не мога да се сетя колко близо са се придържали до оригинала.
Официален сайт на Ерик Клептън:
http://www.ericclapton.com/
