Ако приемем, че възраждането на българското кино започна прeди десетина години, то този процес със сигурност е свързан с работата и успехите на Иглика Трифонова, чиито мистични търсения по двупосочния път България - Америка създадоха фундамента на "Писмо до Америка". Игралните, както и документалните й филми печелят признание и награди навсякъде по света, като през 2011 г. последният й проект "Лъжесвидетел" дори спечели приз за сценарий от фестивала в Кан и предстои да бъде заснет. Пред Avtora.com Иглика Трифонова говори откровено за българското кино, документалистиката и първия чуждестранен римейк по роден филм - игралният "Разследване".
.: Стефан Стефанов: Вие сте един от най-известните български режисьори. Изявявала ли сте обаче като актриса, преди да добиете популярност в настоящото си амплоа?
Иглика Трифонова: До известна степен е така. Всички от моя клас във ВИТИЗ играехме малки роли в киното, а понеже учехме при Георги Дюлгеров, ни се падна да участваме в снимането на "Мера според мера". Понеже самият той е изключителен ентусиаст като става дума за филмово изкуство, беше първият човек, който вкара информацията за нас в интернет. Имах такъв случай в Холандия, докато работех по "Разследване". Холандската ми продуцентка ме беше поканила на вечеря с един много възрастен, но култов европейски продуцент, който беше влязъл в интернет да прочете за мен и започна: "Вие като актриса.." и аз не знаех какво има предвид, много неадекватно се държах, защото реално не съм актриса! Но, да, изпълнявала съм малки роли - предимно във филмите на Дюлгеров, на Пламен Масларов. Играехме и в собствени студентски проекти, в театрални етюди, но нищо повече.
.: А какво ви привлича повече в това да сте зад кулисите, а не на сцената?
Иглика Трифонова: Никога не съм искала да ставам актриса, това не е нещо, което ме е теглило вътрешно. Тук не става дума за синдрома "Не съм успяла да се докажа като такава" или нещо подобно. Винаги съм се представяла най-вече от другата страна, от съвсем малка съм искала да бъда най-вече човекът, който ръководи процеса. Разбира се, тогава едва ли съм осъзнавала какво точно означава това. Имам бегли спомени, че видях един режисьор на репетиции и ми стана много интересно как този човек се справя с цялата тази отговорност.
.: Да не забравяме обаче, че умеете да се справяте не по-зле и като сценарист. Кой от двата варианта е за предпочитане?
Иглика Трифонова: И двете са всъщност част от един цял процес. Аз прописах от нужда, защото "Писмо до Америка" беше специфичен филм - сложна сплав от документалистика, реалност и фикции. Това беше моята стъпка от документалното към игралното кино. Наложи се да го напиша, после това усещане ми влезе под кожата и продължих с "Разследване" и "Лъжесвидетел". Това е път, който не съм планирала, но ми се случи и съм благодарна. Всички тези текстове са стъпки нагоре, сигурна съм, независимо доколко успешни са филмите по тях и колко ги харесва публиката, защото тази специфика и особена прелест на "Писмо до Америка" няма да се повтори. Повечето хора ме свързват предимно с този филм, но като драматургия, като ниво, до което аз достигнах, писането на сценария му е един път.
Винаги гледам на сценария като на първа крачка към проекта и ми е малко трудно да ги отделя. Писането е изумително трудно, дори и само заради факта, че оставаш сам срещу листа и докато не напишеш нещо, то просто няма да се появи там (усмихва се). Като се задвижи машината на заснемането, има дни, в които съм в кондиция, но има и такива, в които не съм и тогава се случват някакви подаръци от съдбата, нещата сами се случват. Когато стартира процесът, толкова много хора работят, синхронизират се още сто други енергии. Това е медът и жилото на изкуството да правиш кино. Но писането е мъчение и изисква още по-голямо усилие.
.: Започнала сте с документални филми, какво ви привлече в този жанр?
Иглика Трифонова: Моят професионален път някак винаги ме е насочвал случайно. Тогава бяха събитията от 90-та година и просто станах една сутрин в 5:30, виждайки приблизително героите си от документалния филм, който направих по това време (става въпрос за "Лето господне" - б.р.). Изпитвах едно чувство, характерно за младия човек, донякъде и безотговорно чувство, че никой няма да ме спре да реализирам този проект. Толкова бях убедена, а човек като е убеден, убеждава лесно и другите. По оново време имаше стъпки, които трябваше да следваш - че трябва да се дипломираш, после да дебютираш, да има комисия и пр.
Тогава си казах, че няма да се занимавам с комисии, не ме интересува дали съм режисирала или не, че ще направя този филм. Никога после не съм се чувствала толкова уверена в себе си, както тогава. Той се появи в едно време, в което цяла Европа имаше болезнен интерес към нас заради промените, и когато го направих, пътувах много по редица престижни фестивали, срещнах се с много важни хора от европейското документално кино и те ме разпознаха. Бях страшно благодарна, защото, ако трябва да съм честна, ние във ВИТИЗ не бяхме обучавани да пишем сценарии за документално кино, по-скоро се чувствахме като руски писатели, които се занимават с дълбокото и екзистенциалното, а професията няма такова значение.
Това беше нещо крайно непригодно за западния начин на продуциране на киното, където продуцентът иска гаранции какъв филм ще стане. Чуждите продуценти искат да знаят какво точно ще се случи, за да извадят парите.
.: Коя е най-силната характеристика на документалното кино, според вас?
Иглика Трифонова: Документалистиката е силна със своята автентичност. Като застават истински хора срещу теб, се получава това, което и най-виртуозната актьорска игра не може да конкурира. Докато още монтирах документалните си филми, в съседните монтажни се монтираха игрални заглавия. Един ден пушех пред монтажната и слушах звука на игралното кино и тогава си казах: "Искам в моя пълнометражен филм актьорите да звучат като от документален, а не като от игрален филм". Това беше първата концепция за "Писмо до Америка", тоест този тип документално и автентично присъствие ми харесва. Това е инстинктът ми от документалистиката - аз да се опирам на реални неща, неща, на такива, в които вярвам.
Единственото, което наистина научих за професията "режисура" е, че ако ти вярваш в това, което правиш, то се отпечатва върху филма и после и публиката започва да вярва. Типът заглавия "Ще го направя така, защото публиката така иска" е за съвсем други географски ширини. Така се работи в Америка. Там се правят скъпи филми, с много костюми, които са абсолютна фикция. Там, разбира се, се иска голямо въображение, но и проектът трябва да е обезпечен, да е скъп. Аз харесвам приглушеното кино, на ръба на документалното.
.: В този смисъл, кой е любимият ви документален филм?
Иглика Трифонова: Няколко са. На фестивалите, на които за първи път излязох като режисьор, гледах един полски филм, който никога няма да забравя. Беше историята на полски евреин, който живее в Щатите и се връща в родното село на баща си. Напуснал е родината си 7-8 годишен с майка си по време на войната, след като са убили баща му в едно село. Този човек, заедно с режисьора, търсеше убийците на баща си и ги намери. Оказа се, че са го убили не по политически причини, а заради една крава, то такъв глад е било там.
Няма да забравя епизода, в който човекът откри убиеца, онзи не си призна, но беше ясно, че е той. Това излъчване беше толкова силно, филмът беше майсторска документалистика. Един друг полски филм, който през онези години се въртеше беше "8 мм до Европа" и беше много деликатно наблюдение за влака, който преминава от руска територия и навлиза в Европа. Руснаците бяха променили широчината на релсите с 8мм, за да не може врагът да нахлува на тяхна земя.
.: Може ли да се каже, че "Писмо до Америка" постави началото на възраждането на българското кино?
Иглика Трифонова: За мен е трудно да го кажа, това го казват критиците. По някакъв начин беше първият български филм, който излезе след едни изключително тежки икономически години, в които не се правеше кино. В години, в които няма кинопродуценство, няма какво да се очаква. Аз вече със сигурност знам, че е заблуда, че на три години може да се прави един филм. То за човек е малко, какво остава за цяла кинематография.
Но "Писмо до Америка" ни донесе много успехи, при това предимно извън България, въобще не съм ги очаквала. Тогава с Кристи Минджиу, който по-късно взе наградата в Кан, пътувахме заедно на много фестивали, защото Румъния и България ни слагаха заедно. На него му беше интересно как публиката реагираше на филма и влизаше на почти всички прожекции, за да се опита да си даде сметка какво се случва. Аз никога не влязох да го изгледам с публика, не се преодолях, изпитвах див ужас. Може би вече е време да го сторя, но не съм от авторите, които могат да гледат какво са създали. Той беше специален, нещо въздействаше по някакъв особено емоционален начин на хората. Може би, заради емигрантската тема, тя е валидна за страшно много хора.
.: В този смисъл, 12 години след "Писмо до Америка" емиграцията навън още ли е актуална или емигрираме навътре в себе си?
Иглика Трифонова: Склонна съм да се съглася, че емиграцията вече е вътрешна. Аз все още като пътувам по света по фестивали и се срещам с българи, които са напуснали страната преди години. Това са много болезнени срещи за мен. Един мой приятел, който преподаваше кино в НБУ в ония години, когато излезе "Писмо до Америка", беше питал студентите си защо харесват филма и те му бяха казали: "Защото не ни казва 'Не емигрирайте!' , а 'Където и да сте, си бъдете вие". Това страшно ми хареса. През ум не ми е минало да осъждам хора, които си тръгват оттук, това е въпрос на избор. От срещите, които съм имала с наши сънародници по света, включително икономически успели, разбрах, че изборът е тежък и се заплаща. Това не е нормално - раздиращо е да бъдеш принуден да живееш другаде, а не там, където са близките ти. Вътрешната емиграция също е някакъв парадокс. Аз си представях, че 90-та година е краят на тази вътрешна емиграция, че ще тук стане място, където човек ще си бъде на мястото, но не се случи точно така.
.: Какво стана с чуждестранния римейк на "Разследване"?
Иглика Трифонова: Продължават да го борят, защото кризата се отрази и навън. Концепцията и идеята са на един австрийски продуцент, който живее във Виена. Филмът вече трябваше да бъде готов, но хората там преживяха вътрешни проблеми с фондовете. Видяхме се наскоро в Кан и той беше категоричен, че ще го направи, дори ме запозна с режисьора.
.: За филми за навън какви теми е по-добре да се използват - типично наши теми, които да са екзотични и непознати или трябва да се търсят общозначими такива?
Иглика Трифонова: При мен категорично е второто. Защото "Писмо до Америка" е филм, който по същество е за бабички в забравено от Бога село. И през ум не ми е минало, че ще стане така, като го монтирах се опитах да се "отстраня", което е невъзможно. Тогава си мислех, че съм успяла и като го изгледах, си казах: "Това няма да го гледа никой, само някои отчаяни любители на класическа музика и абстрактното изкуство могат да го харесат". А филмът направи публика, която не беше правена до този момент. Обиколи над 70 фестивала, има множество награди. Аз лично смятам, че с малка кинематография, с този тип самочувствие, което ние имаме, да правиш филми, за които предварително планираш да "избиеш рибата" е малко невъзможно да се случи.
Нашите филми се харесват, когато се разпознае искреност, някаква уникалност. "Писмо до Америка" има сходни връзки с фолклора - песента, вярването, че песен може да възкреси. Това дотолкова се харесва, че като бяхме в Канада на фестивала в Монреал, едни момичета, които работеха там, направо се влюбиха в него, собственоръчно правеха някакви диплянки, разнасяха ги из града и направиха страшна публика за филма. Една от тях дори веднъж дойде и ме попита: "Страшно ме боли главата, имате ли песен?!" (смее се).
.: Защо преди българските филми не можеха да прескочат селекцията, а сега съумяват дори и да печелят награди?
Иглика Трифонова: Изминахме си пътя. Никога не съм се съмнявала, че това ще се случи. Появиха се млади хора, по-необременени, появиха се различни филми. Имаше един момент на ступорясване, при една кинематография, която е съществувала в условия на някакви правила на цензура и в тези условия са пробивали хора, които са правили нещо ценно, хора, които нарушават цензурата или я избягват и пак изразяват, каквото искат. И изведнъж се оказва, както разсъждава Ерих Фром, че свободата е тежко нещо. Преди имаше едно безвремие, едни творци, дълбоки и умни мъже, които трябваше да превключат.
След това трябваше да се мине от централизирано финансиране към частно - тоест продуцентът да е важният. Всичко това изискваше да се измине един дълъг път, от поне 10 години. Даже мога да кажа, че в безпаричието и тегобата нашите продуценти много бързо се осъзнаха. Те трябваше едновременно да станат водещи и да се опълчат на цялото неверие към тях - че са хора, които крадат пари. Но успяха. Защото без реално действащи продуценти киното не може да функционира. Аз съм късметлия, че Росица Вълканова работи над всичките ми филми. Никога няма да забравя какво извърши тя за "Писмо за Америка", един филм, за който ни казваха: "Той прави много добра реклама на България".
А парадоксът беше, че ние не можехме да им обясним, че този филм не е бил прожектиран в България. Той първо беше харесан от немци, после от холандци, затова нещата се получиха. Ние не бяхме наред със собствените си критерии. По това време, в едно списание прочетох, че бил "Балкантуристки филм" и това ме разстрои дълбоко. Трябваха ми години, за да го преодолея, сега го разбирам. Хората са бягали от някакви неща, които преди са ги стряскали. Извървяхме дълъг път, но сега българското кино е много прогресирало. Сега, със спокойствие мога да кажа, че то е едно от най-добрите неща, които се случват в тази държава.
.: Получава ли се матаморфозата на театрални актьори във филмови?
Иглика Трифонова: Има и такъв процес. Разбирам какво ме питате, в смисъл, това по-статично присъствие на българските актьори. То се преодолява с много работа. И най-гениалният театрален актьор, ако снима на 10 години един филм, той няма как сам да усети какво значи "камера", "гледна точка", "осветление", това е специфика на актьорската работа. Така че, това, което се случва с родните сериали много ме радва, защото много хора там намират работа, практика, самочувствие. От друга страна, ако сериозно говорим, ние имаме забележителни актьори, които стоят добре и в театъра, и киното. Проблемът е, че поради езика, те не могат да излязат извън България и да се снимат в големи филми. Едно от нещата, които са свързани с признанието на мои заглавия, е една крайно вълнуваща случка - обяснението в любов, което кино легендата Джеръми Айрънс буквално направи на Светлана Янчева по повод ролята й в "Разследване". Той й призна, че отдавна актьорско превъплъщение не го е трогвало толкова. Понеже й е най-любимият актьор, Светла беше толкова шокирана от срещата им, че той реши, че тя не разбира английски език. Беше истинско обяснение в любов.
.: Копродукциите ли са начин за един филм да достигне по-голяма аудитория и по-голям бюджет?
Иглика Трифонова: Определено. Като започнем от това, че влизайки в копродукция, вече си сигурен, че има интерес отвън. Прави се с друг бюджет, който ти дава по-големи възможности. Аз монтирам филмите си в Холандия, всъщност и двата са монтирани там, защото технологията на копродукцията го налага - холандските пари трябва да бъдат похарчени именно в Холандия.
.: А как се влиза в копродукция?
Иглика Трифонова: Участваш в конкурс със сценарий и ако го харесат, нещата се случват. Но това, което ни донесе успехът на "Писмо до Америка" в европейското кино, е че всички, от които зависи нещо, са чували за него. Следващата крачка е името ти да стане популярно. Първата крачка беше филмът, но това направи разговора по-възможен, защото хора, които дори да не са ме чували, знаят, че съм режисьор на "Писмо до Америка", за който вече са чували. Именно той свърши тази работа, вторият път беше по-лесно, защото в онзи свят, при успех се отварят различни врати.
А нашите филми се харесват навън, колкото са по-мъжки, в смисъл на драматургия, грапави, истински. Тук има парадокс, понеже не сме пазар в България. Един кино проект не може да си върне парите от разпространение, понеже такова у нас на практика няма. В Холандия се появява успешен филм и всички започват да го имитират, защото пазарът ги притиска, но у нас няма такова нещо. Там, след като разпространителят на филма беше дал пари предварително, едно много високопоставено лице в холандското кино, дойде да види крайния резултат. Продуцентката ми беше нервна и го подпитваше за мнението му. Единственото, което той й каза беше: "Ако искаш честно мнение, мога само да те питам защо в Холандия няма такива психологически филми". А на мен ми заяви: "Браво, моето момиче, браво за куража". А то не е кураж, това е един вид свобода. Като не си пресиран от пазара, можеш да правиш по-интелектуално кино.
Това е част от причината тези български филми, като "Обърната Елха" на Иван Черкелов например, да обиколят много фестивали. Подобен тип заглавие малко трудно ще се появи в друго кино, защото е свободен в горепосочения смисъл. Това е доброто в лошото.
.: Страхува ли се нашето кино да полемизира социалните проблеми в по-грапавия им вариант?
Иглика Трифонова: Като че ли действително има някакво бягство от подобен вариант. Даже със сегашния ми проект се опитвам да "преглътна голяма хапка". Не става въпрос, че ме е страх да поема риска, но социалните проблеми са много динамични. Един филм тук се пише и се финансира страшно тромаво. Рискът да се окажеш демоде, преди да започнеш да снимаш, е твърде голям. Тези филми по наболял проблем, по света имат мощни продуценти, които могат да спомогнат реализацията им много бързо - от пролетта до края на годината са готови, тук това няма как да стане. Може би има наистина има някаква уплаха - в опита за бягство от онзи тип соц. социално кино, хората тръгнаха в друга посока. Преди време се завъртя един проект за сестрите в Либия, докато това беше наболял проблем, свързан със световната политика. Тогава тук нямаше капацитет, който да направи подобен проект за извън България. Холивудски продуценти също посегнаха към темата, но и те се спряха и филмът още не е факт. Но рано или късно той ще се появи, вярвам в това.
В момента е трудно да оцениш и да бъдеш дълбок, трябва да мине време, за да имаш дълбок поглед. Иначе заради самото "социално" няма смисъл, ако филмът не е на много по-високо ниво и не каже нещо, при положение, че новините и публицистиката ни заливат с това всеки ден. Аз се солидизирам с един анализ на Георги Лозанов, който преди години каза, че в България големите обществени дебати са се състояли в киното, а не чрез медиите. Той даваше за пример "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Писмо до Америка" и особено "Разследване" с темата за престъпността, престъпление и наказание и за това как в момента се съдим. Всичко това се е състояло в киното. Хубаво е е, че задавате този въпрос, защото българската кинокритика нямаше в един момент къде да пише и се позагуби, а тази тема е въпрос на сериозен анализ.
.: Финални думи към тези, които искат да правят българско кино?
Иглика Трифонова: Завиждам им, защото началото е едно от най-вълнуващите преживявания. Моят съвет е истински да искат да разкажат една история. Ако желанието е налице, ще намерят начин и да го постигнат.
