В тази книга има приказни уроци за деца, но и великолепни истории за големи – много, много поучителни. Хората, които имат щастието да ги прочетат, със сигурност ще пораснат повече, дори и да не са на детска възраст... И ще порастват с всеки следващ прочетен разказ от този прекрасен сборник... Това е вълшебна книга! Не сте попадали скоро на такава. В нея ще срещнете причудливи герои и не по-малко фантастични места. Ще бъдете свидетели на невероятни изненади. Ще сте очаровани. Това е книга събитие, извисена до ниво на вечна притча! (Стоил Рошкев)
208 с., мека корица, 19.90 лв.
Превод от корейски: Со Йънг Ким, Женя Гундашева
Минос: „Когато дъщеря ми ме помоли да напиша приказка за четиригодишното ѝ момиченце Хаюн, желанието ѝ ми се стори съвсем необичайно, дори нелепо. Не съм нито автор, нито принадлежа към обществото на писателите на вълшебни приказки, така че посрещнах молбата ѝ с усмивка. „Пожелай си нещо постижимо! Защо например не си признаеш честно, че ти трябват пари, за да купиш книжка с приказки?“ Но дъщеря ми беше искрена. Тя искаше да разкаже на детето си приказка, измислена от дядо му. Добави, че все още помни историите, които ѝ бях разказвал, когато беше на пет или шест годинки, и затова сега отново ме молеше да сторя същото. Може би държеше на този жест. Думите на дъщеря ми ме изненадаха, въпреки че звучаха съвсем сериозно.
Замислих се. По света се случват толкова много истории, които не бива да бъдат разказвани или споделяни с децата. Истории, пълни с раздор, враждебност и ненавист... За какъв ли свят и общество биха мечтали нашите деца, заобиколени от подобна среда? Какви ли разговори биха водили младите родители и техните деца вечер на кухненската маса? Дали изобщо биха споменали друго, освен обичайните теми, като училището, работата и несправедливостите по света... Порази ме не това, че дъщеря ми настояваше за приказки, а значението, което им отдаваше. Вълшебни истории, създадени и разказани от дядото на неговите внуци. Истории, които родителите биха предали пряко на своите деца. Щеше да е толкова хубаво, ако бащата можеше да прочете, майката да разкаже, а децата да се смеят, докато слушат приятни и сгряващи думи! Ако имаше вълшебна приказка, обединяваща историите за възрастни и деца, която да им носи усещане за щастие...
Представете си не истории като „Заекът и костенурката“ или „Снежанка“, а такива, които резонират както в родителя, така и в слушащото дете, обединявайки ги със споделено съчувствие, обнадежденост и спокойствие. Ако такива истории са забавни, поучителни и вдъхновяващи, вярвам, че съчиняването им би било по-важно и смислено от всяко друго нещо на света.
Ако родителите можеха да подарят такива приказки на децата си, а децата – на родителите си, това би довело до споделяне и смислен разговор.
Създадох една приказка с цялото си сърце и я изпратих на дъщеря си. Тя я прочела на Хаюн на глас, а детето я слушало с премигващи очички. Макар и да не разбирало всичко, то се унесло в сън, като повтаряло, че иска „още, още“.
Окуражен, написах още истории не само за внучката, но и за дъщеря си. Макар и голяма, Сокьонг все пак ми е дете…“
Лалала – селото на часовниците
В едно малко село в най-западния край на далечна страна живеели часовникари. Тамошните майстори правели часовници, откакто се помнели, а техните пра-прадядовци много преди тях дори създали първите часовници на света. Дядовци, бащи, чичовци и синове, всички изработвали и продавали часовници.
Часовниците, измайсторени от хората от селото, били толкова необикновени, че всеки на света искал да ги притежава. Ала можело да се сдобиеш с такъв, само ако посетиш селото. Също така, представи си, не можело да изнесеш часовник извън селото. Защо била така? Нека ти разкажа историята...
Един възрастен пътник посетил селото на часовниците. Той идвал отдалеч, питайки хората да го упътят към това място. Когато пристигнал, бил изненадан да види още преди входа на селото дълга опашка от хора, които били дошли да си купят също като него часовник. Пътникът се наредил на опашката в очакване на реда си.
Обърнал се към възрастната жена пред него:
– Мила госпожо, от колко време чакате на тази опашка?
Старицата отговорила:
– От три дни.
Пътникът бил стъписан.
– Три дни?!
Той се повдигнал на пръсти и надникнал към виещата се дълга опашка. Тогава тихо се приближил до друга жена, която била застанала по-напред, и я попитал:
– Откога чакате?
Жената отговорила:
– От три часа.
Пътникът бил озадачен. Колко дълго трябвало да стои, за да влезе в селото на часовниците?
Той започнал да обмисля дали да не се откаже и да се върне обратно у дома, но вече бил пропътувал целия този път и се примирил.
Междувременно огладнял и го заболели краката. Почувствал като че ли на лицето му се образуват бръчици и очите му хлътват. Но никой на опашката не се отказвал. Пътникът отново попитал старицата:
– Госпожо, защо държите да си купите часовник? Не можете ли да се върнете, когато няма да има толкова много хора?
Старицата погледнала към пътника и се засмяла:
– Нима не знаете какви часовници продават в това село?
Колко време ли било изминало? Най-сетне пътникът се оказал близо до входа на селото.
Млади селяни продавали часовници, като се усмихвали и шегували, докато работели.
Онези, които чакали да си купят часовник, го поставяли на китката си и влизали в пределите на селото усмихнати.
Когато дошъл неговият ред, пътникът застанал пред един млад селянин.
– За първи път ли идвате?
– Да, защо?
– Тогава не знаете какво село е това?
– Не, не съвсем...
Младият селянин се усмихнал и започнал да обяснява.
– Това е село, в което часовниците контролират времето. На други места часовниците показват времето, а тук го задвижват. – Виждайки объркването на пътника, младият селянин продължил: – Времето изглежда еднакво навсякъде, но не е така. Времето лети, когато сте щастливи и се забавя, когато сте тъжни или страдате, нали?
Пътникът се замислил: „Това е така. Когато съм с любимите си хора, времето лети. Когато съм мрачен или отегчен, времето съвсем забавя ход.“
Мислейки за миналото си, пътникът си спомнил дългите, тегнещи дни. Той бил дошъл до селото с часовниците, след като излежал многогодишна присъда в един затвор за тежко престъпление. Някой го посъветвал да посети селото, когато излезе на свобода.
Младият селянин забелязал изтощения вид на пътника и го попитал:
– На колко години сте?
– Петдесет и седем.
– Тогава сте все още млад – усмихнал се селянинът. – Аз съм на седемдесет и седем.
Пътникът бил изненадан. Младият селянин продължил:
– Часовниците тук са вълшебни. Когато сте щастлив, времето се забавя. Когато сте тъжен или гневен, се ускорява. Така че не часовниците показват времето, а притежателите им създават собственото си време.
Пътникът, все още объркан, слушал, докато младият селянин му обяснил по-подробно.
– За да забавите времето, трябва да имате щастливо и добро сърце, да обичате другите и да мислите положително. И обратно, ако таите гняв или омраза, времето се ускорява и вие остарявате по-бързо.
Пътникът започнал да разбира малко по-добре.
Но часовникът бил твърде скъп за него. Той се разочаровал, че няма да може да си го позволи, и се натъжил. Тогава се случило нещо странно. Лицето му започнало бързо да се състарява.
Когато го видял, селянинът казал:
– Вие нямате достатъчно пари. Ето, вземете този часовник и бъдете щастлив!
Случило се и още нещо необичайно. Лицето на селянина се подмладило, докато говорел.
Благодарен и щастлив, пътникът бързо си поставил часовника и влязъл в селото. То било пълно с радост и положителна енергия и ведри млади хора навсякъде. Те се поздравявали весело, споделяли вкусна храна и си помагали един на друг. Пътникът също се почувствал щастлив. Когато погледнал към часовника си, видял, че стрелките му били почти неподвижни.
Чувствайки се безкрайно благодарен, той надникнал към едно огледало и установил, че лицето му става все по-младо.
Пътникът прекарал няколко щастливи дни в селото, поздравявайки топло хората и помагайки на онези в нужда. Той се почувствал наистина щастлив. Часовникът бил спрял и човекът се подмладявал с всеки изминал ден.
Една вечер пътникът си спомнил за семейството си и родния дом.
„Аз тук съм щастлив, а какво ли правят моите близки?“
Понеже часовникът бил спрял, той не можел да прецени колко дни са изминали. Пътникът започнал да се тревожи.
Изведнъж стрелките тръгнали да се движат отново и лицето му се състарило. Той се изплашил.
„Не, аз трябва да спра този часовник.“
Тревожността му карала времето да минава още по-бързо. Отчаян, пътникът изтичал до входа на селото, за да намери селянина, който му подарил часовника.
– Не мога да спра часовника. Времето върви прекалено бързо и аз остарявам. Моля ви, помогнете ми да го спра.
Селянинът му отвърнал:
– Недейте да мислите за миналото, а за вашата мила дъщеря, която ви радва.
Часовникът забавил ход.
Пътникът прекарал дълго време в загадъчното село на часовниците, като отново се подмладил и оздравял. Почувствал се щастлив и умиротворен.
Най-сетне той решил да се върне у дома при семейството си. След като благодарил на селяните, се приближил до входа, където младият селянин все още продавал часовници.
Щом му казал, че си тръгва, селянинът го попитал:
– Намерихте ли щастието? Забравихте ли времето? Това е добре. Помнете, че вие създавате своя собствен ход на времето.
Селянинът си поискал обратно часовника. Пътникът пожелал да го запази и предложил да плати за него. Младежът го погледнал в очите и казал:
– Все още не разбирате. Ако го вземете, това няма да промени нищо.
– Защо не?
– Защото извън селото това ще бъде само най-обикновен часовник.
Пътникът бил озадачен, а младият селянин добавил:
– Това не означава, че нещастният живот кара часовника да върви по-бързо, а щастливият – по-бавно. Щастието и нещастието не съществуват отделно – всичко е в ума ви. Селото и неговите часовници ви помогнаха да го разберете. Бяхте ли щастлив тук? Запазете това състояние на ума и времето винаги ще се движи по-бавно за вас, а вие винаги ще сте млад.
Пътникът не можел да повярва.
„Наистина ли това село и неговите часовници са плод на въображението ми? Значи ли това, че часовникът, чиито стрелки се въртяха досега, е бил задвижван от собственото ми сърце? А всичко, което видях, да е измислено?“
Той погледнал внимателно към младия селянин, чието лице сега било като на седемдесет и седем годишен старец.
Книгата „И пораснала, ти си моя дъщеря“, от Минос, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
