Трудно е човек да си представи, че роденият през 1964 г. във Велико Търново Георги Стайков би могъл да не се насочи към киното, след като е син на един от най-популярните български режисьори Людмил Стайков. Дори и преди да завърши ВИТИЗ през 1989 г. със специалност Актьорско майсторство в класа на Енчо Халачев, звездата му вече е изгряла с пълен блясък на хоризонта с легендарния за редица поколения български филм "Вчера".
Героят му - неповторимият бунтар Ростислав буквално изстрелва Георги Стайков на върха на славата и го превръща в новия секссимвол на българското кино. Следват роли в "А сега накъде", "Брачни шеги", "Бронзовата лисица" и др. Както сам обича да казва обаче, човек винаги се стреми нагоре и през 1990 година напуска България, за да следва мечтите си в световен план.
Днес, повече от 20 години по-късно, може да се похвали като едно от най-известните лица на шведското кино, снимал се е в нашумялата трилогия "Милениум", участва и в хитовия "Всичко за любовта" на Томас Винтерберг редом до Шон Пен, Хоакин Финикс и Клеър Дейнс, а в последните няколко години ни напомни за таланта си в родни филми като "Мисия Лондон", "А днес накъде", "Инкогнита" и дебютния филм на Виктор Чучков-син, "Тилт".
Митко Попов: В "Тилт" влизате в една доста мрачна роля, а и напоследък като че ли често изпълнявате персонажи на отрицателни герои. Не смятате ли, че именно в подобни роли един актьор би могъл да изпъкне най-ярко?
Георги Стайков: Напълно съм съгласен. Ролите на "главен негативец", както му казват сърбите, дават далеч повече възможности на един актьор да разкрие таланта си. От световната литература се сещам само за един пълнокръвен позитивен герой – княз Мишкин от "Идиот".
.: Няма как да не направим паралел между "Тилт" и "Вчера", с който нашумяхте през 80-те. И в двете заглавия главните герои се борят срещу наложените им ограничения и действащата система. Продължава ли, според вас, тази тема да е актуална за българското кино?!
Георги Стайков: Тази тема е актуална не само за българското, но и за световното кино. Тя е общовалидна, защото представя сблъсъка между мечтите и идеализма на младостта и грубостта и прагматизма на живота. Казано по друг начин, напълно нормално е един Пол Маккартни да стане Сър в напреднала възраст, проблемът щеше да бъде, ако го бяха направили такъв, когато бяха на върха на славата си, а той бе приел.
Като полковник Катев в "Тилт"
Нормално е Establishmenta да брани кокала, а младите да се опитат да го вземат. Тези, които се доберат до него на свой ред, започват да го бранят и старият принцип на Хегел се затваря в една спирала, в която човек се надява да върви нагоре.
.: А как усетихте вие прехода у нас и въобще онези времена, за които се говори в "Тилт"? И защо всъщност напуснахте България, след като вече бяхте доказано име в родното кино - след "Вчера" мнозина ви предричаха сериозна кариера?
Георги Стайков: Самият преход го усетих от дистанция. Излязох от България през 1990 година. Проблемът е, че много от т.н. интелектуален елит беше принуден да го направи и основната въпросителна е защо го направиха. Разбира се, това е реторичен въпрос - липсата на перспектива и каквато и да е икономическа стабилност отговарят от самосебе си и за съжаление, събитията от 90-те години го доказаха.
Прибирал съм се периодически през годините досега и съм наблюдавал лично този процес – никой не ми го е преразказвал. А защо аз лично направих тази крачка? Имах няколко успешни филми зад гърба си, бях приет и в Народния театър, веднага след като завърших ВИТИЗ (при това без каквито и да е протекции), но човек винаги се стреми нагоре. Както се казва в такива случаи Altius Fortius... идваш в една страна като Великобритания, за да се срещнеш с прагматизма и реалностите на т.н. тогава "гнил капитализъм".
.: Какво се случи с Георги Стайков след 90-та година? Няма как наум да не ми дойде онази реплика от "Вчера": "Страхливо започваме живота си, Иване". Последваха обаче, Ню Йорк, Лондон, Швеция...
Георги Стайков: Мисля си, че просто последвах мотото на моя герой – скочих в дълбоките води на Западния свят, като минах през традициония път на обикновен емигрант.
С Христо Шопов в легендарния "Вчера" на Иван Андонов
.: Как се издържахте в чужбина - говори се, че сте миел чинии, бил сте сервитьор, дори и фотограф. Всичко това не ви ли накара по някакъв начин да се замислите за връщане обратно и обмисляли ли сте въобще подобна възможност?
Георги Стайков: Всъщност, само част от тези неща са верни, другите са просто слухове. Човек мие чинии (и в това няма нищо срамно), ако не знае езици, а аз, слава богу, това поне знаех. Плюс професията на сервитьор, мениджър на ресторант, съм работил и като шофьор на такси, имах частен бизнес (вкарвахме вино от България) и завърших двегодишен курс по фотография, но освен това направих и някои роли за ITV и BBC 1. А в Швеция, където живея със семейството си от 2000-та година, от четвъртия месец досега съм се издържал единствено като актьор.
.: Въпреки непрестанната борба, Георги Стайков вече е познато име и в Швеция. Особено впечатляващо е участието ви в "Милениум" – същата тази трилогия по Стиг Ларшон, над която сега ще работи самият Дейвид Финчър. Как се стигна до ролята ви и въобще до пробива в скандинавското кино?
Георги Стайков: Пробивът беше лесен, бях свикнал как се представя човек на кастинг от времето, в което живеех във Великобритания и САЩ, и понеже пазарът в Швеция не е голям (9 милиона) се получи доста бързо. Първата ми роля беше в ТВ сериала Beck, който е популярен в Европа, ако не се лъжа е излъчван и в България.
Героят ми се казваше Боян и е любопитно, че хората все още ме разпознават и дори често ми цитират негови реплики. А колкото до "Милениум" – дълго време търсеха актьор, който да изиграе бащата на главната героиня, с когото тя е в смъртна схватка във втора и трета част на поредицата. Александър Залаченко, както е името на персонажа, е бивш руски шпионин, който бяга от родината си в Швеция.
Трудно разпознаваем като злодея Залаченко в трилогията "Милениум"
Най-забавното е, че в романа на Стиг Ларшон, той е 67-годишен и е обгорял от коктейл Молотов, който собствената му дъщеря Лисбет хвърля в автомобила му. Така процесът по преобразяването ми в Залаченко чрез пластичен грим отнемаше по 4 часа преди снимки и по още час и половина за свалянето му след тях.
.: Каква е разликата между българското и шведското кино? Все пак сме доста различен като манталитет народ... ние сме по-експресивни, емоционални, докато скандинавците се считат за далеч по-студени като натура. Това отразява ли се и във филмите, които правят?
Георги Стайков: Киното тук и това в Швеция са много различни. Изкуството логично отразява мирогледа и манталитета на хората, които го създават. Но като цяло се работи по сходен начин, поне при реализацията на един проект. Разликата е най-вече в това, че в Скандинавия се снима доста по-бързо, има почти железни срокове, има и "План Б" и се работи само 8+1 часа.
.: Разкажете ни за семейството ви. Знам, че сте женен за прочута оперна певица в Швеция, имате и дете.
Георги Стайков: Съпругата ми е на постоянен контракт в Кралската шведска опера и сега репетира Норина в "Дон Паскуале" на Доницети. Синът ни е вече на четири години, като дори се отпуши да говори на български език специално сега, когато дойде с мен в България за премиерата на "Тилт".
Със съпругата си
.: Снимахте се в "Тилт", в "Мисия Лондон"... предполагам следите и новите български филми. Какво е мнението ви за новото българско кино и има ли то бъдеще, според вас?
Георги Стайков: Снимах се още и в "Инкогнита" на Михаил Пандурски, който е римейк на "Бариерата" и е по мотиви от едноименното произведение на Павел Вежинов. Принципно следя родното кино и вярвам, че и нашият час в международен план ще дойде. Бях на премиерата на "Източни пиеси" в Кан и чувството, че от екрана се носят репликите "Абе, дай три кебапчета и една бира" и международната публика дава Standing Ovation след филма, е абсолютно опияняващо. Аз лично присъствах на фестивала заради участието си в един френски филм Le Pere de mes Enfants, който спечели в секцията Un Certain Regard.
.: Как намирате България сега в сравнение с времената отпреди 20 години, когато я напуснахте? Има ли нотка на оптимизъм, или?
Георги Стайков: Има дори голяма нотка на оптимизъм - ние прекалено бързо забравихме какво беше тогава, в онези времена. Сегашното поколение има същите тези възможности, които имаха децата на Централния комитет тогава и дори само заради това преходът беше нужен. Или както казват на село: "нас вълци ни яли, но дай поне младите да са добре".
