За книгата
Напълно основателно „Два трактата за управлението“ се смята не само за основното съчинение в политическата теория на Джон Лок, но и за един от най-влиятелните текстове в историята на политическата мисъл.
Що е политическа власт? Що е собственост? Какъв е техният произход? Въпроси, на които Лок дава отговори чрез преосмисляне и въвеждане на основополагащи понятия като „естествено състояние“, „закон на природата“, „гражданско общество“, „разделение на властта“...
Богатството и оригиналността на неговите идеи и до днес са предмет на задълбочени и противоречиви анализи. Всички интерпретатори обаче са съгласни с едно: тази книга е класическият текст, който стои както хронологически, така и теоретически в началото на онова направление в европейската политическа философия, което днес наричаме либерализъм.
За автора
Джон Лок (1632–1704) е английски философ и лекар, смятан за един от най-влиятелните мислители на Просвещението и наричан Баща на класическия либерализъм.
Смятан за един от първите британски емпирици, продължили традицията на Френсис Бейкън, Джон Лок има съществен принос и за теорията за обществения договор. Дейността му оказва силно влияние върху развитието на епистемологията и политическата философия, а трудовете му повлияват Волтер и Жан-Жак Русо, както и водачите на Американската революция, намирайки отражение в Декларацията за независимост.
Откъс
в историко-политически контекст
Светослав Малинов
Основна характеристика на европейската цивилизация е съществуването на политическата теория като хилядолетна традиция. Разбрана като търсене на рационално познание за същността на политиката, нейните цели и средствата за тяхното осъществяване, тази традиция е изначално обвързана с античния πολίς, който е първата форма на човешко съжителство, превърнала се в неин предмет. Затова и никой не спори, че тъкмо у древните гърци откриваме началото на търсенето на този вид рационално познание, както и че Платон и Аристотел са първите в поредицата от мислители, чиито произведения определяме като класически. Фактът, че голяма част от темите и понятията на модерното и съвременното политическо теоретизиране запазват обвързаността си с древните, демонстрира живата връзка с основоположниците на традицията и високата степен на приемственост в нейните рамки.
Неизброимо количество човешки умове са формирали и участвали в тази традиция. И макар никой да не е успял да даде дори на част от нейните питания окончателни отговори, които да прогонят неяснотата и да удовлетворят съмненията, аргументите на неколцина измежду тях са с неимоверно по-голяма стойност от тези на останалите. Това са класиците на политическата теория – мислителите, чиито произведения поставят началото, обогатяват и съхраняват традицията на търсене на рационално познание за същността на политиката, нейните цели и средствата за тяхното осъществяване. Те са водещите авторитети, когато е било потребно разумно мислене, говорене и действане в политиката; те първи задават фундаменталните въпроси и осигуряват първите отговори; техните идеи са най-оригиналните, най-убедително изразените и най-влиятелните; чрез тях най-добре осъзнаваме сложността и преходността на успешното човешко съжителство, чието съхраняване изисква постоянно усилие.сновна характеристика на европейската цивилизация е съществуването на политическата теория като хилядолетна традиция. Разбрана като търсене на рационално познание за същността на политиката, нейните цели и средствата за тяхното осъществяване, тази традиция е изначално обвързана с античния πολίς, който е първата форма на човешко съжителство, превърнала се в неин предмет. Затова и никой не спори, че тъкмо у древните гърци откриваме началото на търсенето на този вид рационално познание, както и че Платон и Аристотел са първите в поредицата от мислители, чиито произведения определяме като класически. Фактът, че голяма част от темите и понятията на модерното и съвременното политическо теоретизиране запазват обвързаността си с древните, демонстрира живата връзка с основоположниците на традицията и високата степен на приемственост в нейните рамки.
Научната общност е постигнала „мълчаливо съгласие“ за част от класиците на политическите идеи. Джон Лок (1632–1704) винаги е присъствал сред имената, съставляващи академичния „канон“ в историята на политическата теория. Неговата книга „Два трактата за управлението“ е неизменна част от списъка на „великите книги за политиката“ и дори може да претендира – заедно с „Левиатан“ на Томас Хобс – за водещата позиция в модерната политическа мисъл. Безспорността на авторитета на Джон Лок е съпътствана от множество спорове относно замисъла, намеренията и крайната му цел при написването на Два трактата. Повече от два века и половина книгата е била смятана за защита на обвързани с модерната философия политически убеждения, защитаващи Славната революция от 1688 г. През втората половина на ХХ век започва процес на постъпателно отхвърляне на подобно разбиране. Вместо модерния философ Лок новите интерпретации изграждат образа на традиционно религиозен мислител, докато на мястото на Лок, изразителя на умерените реформатори от средите на вигите, се появява радикален политически теоретик.
Обяснението за подобно необичайно преобръщане откриваме както в сложния историко-политически контекст, така и в биографията на Джон Лок, разкриваща тясна обвързаност с ключови политически фигури и събития. Навлизането в тяхната динамика и преплетеност ни изправя пред различни изходни позиции относно целите и мотивите на автора на „Два трактата за управлението“. Невероятната предпазливост на Лок, отбелязана от всички биографи, както и отказът му да се признае за автор на анонимно публикуваната книга, ни лишават от най-сигурния исторически извор – думите на самия автор относно мотивите и целите му. Тяхното реконструиране е задължително, защото без него е невъзможно да изградим начална позиция за разбиране на книгата. Така всеки изследовател на „Два трактата“ се изправя пред сложна задача, чието решаване трябва да осигури разумни основания за избор измежду възможните интерпретации на този класически текст в историята на политическата мисъл. В стремежа си да облекчим избора за читателя в настоящия увод ще предложим общ преглед на основни събития в Англия през ХVII век, както и кратка биография на нашия автор с цел да подпомогнем разбирането му преди всичко като класик на политическата теория. Затова и ще поставим ударение върху политическите събития, процеси и влияния, проследявайки връзката им с живота и идеите на Джон Лок.
- Политическият контекст на ХVII век –
възход и падение на Стюартите
Жизненият път на Джон Лок (1632–1704) започва от седмата година на царуването на Чарлс I и завършва през третата година от царуването на кралица Анна. Конфликт между крал и парламент, прераснал в граждански войни (1642–1652), разгръщане на многобройни военни действия на територията на кралството и извън него, съдебен процес срещу краля, завършил с неговото обезглавяване (1649), установяване на република (1649–1660), реставрация на монархията (1660), възкачване на престола на крал-католик (1685), безкръвна смяна на властта и детрониране (1688), установяване на нова династия, конституционни промени и нови правила за наследяване на престола – самото изброяване на тези събития е достатъчно, за да бъде прогонено всякакво съмнение, че наложилото се определение „размирният ХVII век“ (the turbulent ХVII century) е напълно оправдано. Джон Лок е бил пряко засегнат от тези събития, които е наблюдавал и коментирал; в определен момент взема страна и участва в политическите стълкновения, поемайки съзнателно рискове за свободата и дори живота си.
Както историците, така и съвременниците на първите три десетилетия на ХVII век не виждат никакви знаци за разрушителни конфликти, неизбежно водещи към разделение и сблъсък. В началото на века кралството се радва на спокойствие и стабилност; последните десетилетия на предходното столетие изглеждат много по-заплашителни. По времето на кралица Елизабет I (1533–1603) има поне три фактора, които заплашват стабилността – наследяването на престола е неясно, религиозните страсти са твърде разгорещени, няколко външни сили са готови да се намесят във вътрешните дела на кралството. Всички тези напрежения утихват при Джеймс I (1566–1625) и първите години от управлението на неговия син Чарлс I (1600–1649). Новата династия на Стюартите е укрепена на трона с безспорни наследници, католиците са се примирили с наложените им ограничения, конфронтацията между пуританите и Англиканската църква е отслабнала; тази вътрешна стабилност разколебава желанието за външна намеса. Кралството се отдалечава все повече от всякаква възможност за тежък вътрешен конфликт. Англия по време на ранните Стюарти е държавата с най-малко насилие в Европа.
Книгата "Два трактата за управлението" от Джон Лок, можете да закупите с 20% намаление, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
