Ануар Брахем e един от най-очарователните джаз-музиканти, световно известен изпълнител на уд (арабска лютня). Той смесва средновековната арабска музикална традиция и съвременния джаз по естествен и в същото време твърде личен начин, създавайки модерна импровизирана музика, която не се побира в стиловите ограничения.
София, 23 май 2004, НДК, зала 2, 20.00ч.
За Ануар Брахем и "Стъпките на черната котка"
от Маргарита Борисова
Никой инструмент не символизира по-добре арабския свят от уда – лютнята с форма на праскова, с пет или шест двойки струни, чийто вибриращ и пронизителен звук остава запечатан дълбоко в съзнанието. Тя може магически да ни пренасе сред изпепелените тайни на Сахара или посред забързаната тълпа по уличките на Маракеш. Тя носи древните традиции и деликатно разказва омайни приказки. Един от виртуозните изпълнители на този инструмент Ануар Брахем вече повече от две десетилетия твори музика, която се родее с класическите арабски стойности, но е неопределима географски.
Брахем е изследвал дълбините на звука и с любов е усвоил музикалното наследство на арабския и въобще на ислямския свят – така е станал свидетел на неимоверно комплексни и дълбоки културни трансформации. Неговата музика не подлежи на класификация, а това е сигурно мерило за артистичните му достойнства. С удивително постоянство Брахем е успял да си издълбае ниша за солова изява именно там, където на инструмента му е отредена само акомпанираща роля. И ако мнозина млади изпълнители на лютня днес считат този инструмент за особено изразителен, то е в голяма степен и благодарение на примера на този тунизийски музикант.
Музиката на Ануар Брахем се отличава с прецизност на звука и идеална симетрия на спокойно разгръщащите се мелодии - квинтесенция на класическото ислямско изкуство. Като прибавим към това смайващата абстрахираност от всичко земно, получаваме един неповторимо омагьосващ звук – запазена марка на тунизиеца. От 1991 г. насам Брахем е издал седем албума за ECM, подкрепен от най-разнообразни и нетрадиционни състави. Всички те разработват необичайни преплитания на стилове, като се почне от основните джаз течения, мине се през "Thimar" (1998) – съвместно с басиста Дейв Холанд и саксофониста Джон Сърман – и се стигне до циганско-турските аромати, внесени от кларнетиста Барбарос Еркьозе в "Astrakan Cafe" (2000) и до съзерцателната атмосфера в "Le Pas du Chat Noir" (2002). Във всички записи инструментът на Брахем звучи неизбежно по арабски, но като цяло музиката му като че ли черпи вдъхновение от цялата планета.
Интересът на Брахем към музиката се е породил от слушането по радиото на най-традиционната арабска класическа музика. Когато е на 10 години, той се записва в Националната консерватория в Тунис. След около 8 години, само два месеца преди да завърши средното си образование, Брахем взема окончателно решение да се посвети на музиката. За голямо разочарование на семейството си, той напуска училището и започва пълновременно обучение при Али Срити, майстор на "макамат" – сложната система от тоналности, върху която се базира цялата арабска музика.
През следващите десет години Брахем е почти всекидневно със Срити и се превръща в негово протеже. Ученикът е твърдо решен да възвърне чистотата на класическата арабска музика. Традиционният арабски оркестър "тахт" се състои от уд, канун, ней, цигулка и един или два перкусионни инструмента и включва импровизирано взаимодействие между инструменталистите. Учението му при Срити го е накарало да осъзнае, че няма особена полза от годините в консерваторията. Овладяването на музиката изисква цялостно посвещение. Той обяснява: "Има нещо общо с джаза, не можеш да я научиш с няколко урока. Трябва да слушаш, да практикуваш, да свириш с другите музиканти и да овладяваш импровизацията."
След като прегръща традицията и става по-дисциплиниран, амбициите му нарастват. Все повече се интересува от кино и от музика от различните краища на света. Така започва да композира собствена музика и да се отдалечава от строгата арабска традиция.
Възможностите у дома са оскъдни, а апетитът за култура нараства и накрая Брахем се премества в Париж, през 1982 г. Остава там три години, като попива и свири най-различни видове музика, занимава се също със сценични изяви, танци и снимане на филми. Скоро той се заема да пише музика за филми за различни тунизийски филмови творци – и до днес не се е отказал от тази дейност, макар да й отделя по-малко време.
Няколко години след завръщането си у дома той изпраща няколко свои демо касети на ECM и ръководителят на лейбъла Манфред Айхер е заинтригуван. Дебютът на Брахем за ECM, "Barzakh", записан с цигуларя Бехир Селми и перкусиониста Ласад Хосни, и двамата от Тунис, великолепно демонстрира удивителното му отдалечаване от арабската традиция. Изобилстваща от интервали, музиката се разгръща бавно, а отворените композиции на Брахем позволяват продължителни и съзерцателни соло пасажи. С всеки следващ албум музиката му се променя. Брахем обяснява, че инструментацията на всеки запис се определя от композициите, той не цели експериментиране със смесването на култури. "Никога не съм искал нарочно да комбинирам нещата" – твърди той.
Освен вече споменатите, в работата му за ECM участвуват и музикантите: акордеонистът Ришар Галиано, саксофонистът Ян Гарбарек, изпълнителят на табла Шаукат Хусейн, барабанистът Йон Кристенсен, басистът Пале Даниелсон и пианистът Франсоа Кутюрие. Въпреки пъстротата на този екип, Брахем е изваял една ярка идентичност. Независимо от конкретните стилистични очертания, всеки албум е пронизан от оригиналната му естетика. Така е дори в "Le pas du chat noir", композиран почти изцяло на пианото. Седем месеца Брахем не е хващал уда и когато идва време за записите, не е сигурен дали изобщо ще съумее да вмести стария си инструмент в картината. Накрая открива начин за това и присъствието на лютнята пасва очарователно на меланхоличните интроспективни клавирни пасажи на Кутюрие.
