Аз си имам план програма за посещение на концерти – първо U2, после Depeche Mode, после Red Hot Chili Peppers, после всичко останало. Миналата година изпълних точка първа, вчера изпълних и точка втора. Миналата година пропътувах хиляди километри, тази година си хванах маршрутка.
Depeche Mode в София! Треската започна още от големия студ през януари когато пуснаха билетите и с наближаването на заветната дата 21 юни, напрегнатото очакване се повишаваше.
Истерията растеше и част от хората, включително и аз, се подготвяха за концерта с гледането на други любими концерти на Depeche като Devotional и 101, започващ с “Good evening, Pasadena!” Е, в най-късата нощ в годината щяхме да бъдем поздравени с “Good evening, Sofia” - Това мечтая да го чуя от поне 13 години и не можех да повярвам, че ще ми се случи, докато наистина не ми се случи.
В деня на концерта се чуха какви ли не слухове – включително и че Дейв Геън пак е с ларингит и няма да пее. - Зложелатели винаги ще се намерят.
Сладкото очакване започна още от сутринта на 21ви, когато най-големите почитатели на групата никак не ги свърташе по работните им места и само си гледаха часовниците. По-големите късметлии, случили на разбрани шефове, успяха да се измъкнат по-рано и да се отправят към стадион Локомотив още към 17 часа.
По това време по булевард Рожен вече имаше доста прилично задръстване, а тук-там разпръснати групички фенове с тениски на групата се размотаваха и пиеха бира, хвърляйки леко изнервени погледи към небето над квартал Надежда, където се вихреше гръмотевична буря.
Шофьорът на маршрутката изкоментира, че такова задръстване по това време на деня не е виждал и, в абсолютно нарушение на правилника за движение, мина в насрещното платно, направи завой през тревата и влезе в локалното платно. “Ето там е стадиона”, посочи той в близката далечина и ни посъветва да слизаме.
Тълпите бяха епични, сн. Avtora.com
В павилионите в близост до стадиона имаше специална “промоционална” цена на бирата по случай концерта. Това е то – ден година храни.
Районът около стадиона беше пълен с полиция, включително и конна, която упътваше заблудените в горичката зрители. В горичката се размотаваше и един пенсионер, който беше понесъл сак (!) и питаше минаващите дали искат “пропуски” за концерта. Общата реакция на минаващите се състоеше от смях и подвиквания “черноборсаджия”.
Въпреки изричните предупреждения от страна на организаторите, че продажбата на “незаконно произведени... фланелки и др.” в района на концерта е забранена и “всички такива ще бъдат конфискувани”, току пред един от входовете се беше настанил един смешен чичко. Той се беше пременил с каскет на групата (за чието съществуване никой не подозираше) и окичил врата си с долнопробни жълти (!) шалчета, за чието съществуване сигурно също никой не подозира.
Нелегален мърчандайз, сн. Avtora.com
На близкото дърво чичкото беше закачил тениски, които демонстрираха завидни дизайнерски умения и особена артистична визия, която беше комбинирала розата от обложката на “Violator” със скорошна снимка на групата и надпис “Playing the Angel 2005”. Продавачът най-невъзмутимо си въртеше бизнеса като цялото действие се развиваше пред очите на полицаите, които стояха, гледаха и пиеха кафе.
Точно до един от входовете на стадиона се бяха разположили и задължителните за спортни събития продавачи на семки, които подканяха всички да си купят “топли едри семки”. Самата концепция за ядене на семки по време на концерт ми се стори малко странна, но, както се казва – разни хора, разни идеали.
Пак в района на стадиона, други предприемчиви люде бяха организирали мащабно барбекю с кебапчета и хлебчета. Сред ароматните облаци от скарите се тълпяха гладни фенове, които похапваха с наслада.
Едно много голямо барбекю, сн. Avtora.com
Влизането в стадиона протече културно – поне в късния следобед – без излишно блъскане и опашки. Охраната се държа крайно любезно, но човек можеше да внесе и атомна подводница, стига да поиска.
Продоволствието на самия стадион също беше добре организирано – достатъчно храна и напитки за гладните и жадните, въпреки епичните опашки за бира и последващите епични опашки за тоалетни, които бяха достатъчно, но когато се сервира бира, никога не стигат.
Тоалетните никога не стигат, когато има много бира, сн. Avtora.com
На стадиона цареше фестивална атмосфера – хората седяха по тревата, хапваха, пийваха, а някои дори ритаха топка и се забавляваха. В сектора пред самата сцена, както можеше да се очаква, цареше “задушевна” атмосфера и нашата групичка малко със закъснение осъзна, че трябваше да си вземем поне вода.
Някои хора бяха дошли подготвени, сн. Avtora.com
Дългоочакваното завръщане на легендарната група Нова Генерация започна точно в 20.00, но мина някак вяло и като че ли леко спечено. Може би това се дължи на факта, че българска група досега май никога не е свирила пред около 40 000 човека и едва ли скоро ще се случи на друга да подгрява за световни звезди от мащаба на Depeche Mode.
Очакването след половинчасовия сет на Нова Генерация нагнети атмосферата и хората се забавляваха да ръкопляскат на членовете на сценичния екип, които се катереха нагоре-надолу с едни въжени стълбички по гигантската сцена. При всяко раздвижване по сцената, всички погледи се вперваха в очакване и се започваше ново диво ръкопляскане и подсвиркване.
Точно в 21.10 светлините угаснаха, музиката спря и над стадиона настъпи тишина. Изведнъж огромното платно с ангелчето от корицата на последния албум на Depeche Mode “Playing the Angel” падна, огромното кълбо, приличащо на морска мина, оживя и изписа с червени букви “hello”.
Ревът на около 40 000 почитатели посрещна една от най-дългоочакваните групи на българска земя. Всички ръце се вдигнаха във въздуха и нивото на всеобщата еуфория се покачи до нови висоти.
Дейв Геън, Мартин Гор и Анди Флетчър, придружени от гост музикантите Питър Гордено (Peter Gordeno) - синт и Крисчън Ейнър (Christian Eigner) – барабани излязоха на сцената и забиха мощно.
След края на откриващото “A Pain That I'm Used To” Depeche забиха и класиката “A Question of Time”, по време на която Геън излезе на платформата сред публиката и докара нашата групичка, стояща почти до нея, до пълен екстаз. След края на парчето се чу мечтаното “Good evening, Sofia”, посрещнато с нова порция ентусиазиран рев.
Сцената, дело на култовия холандски фотограф, дизайнер и режисьор, Антон Корбайн (Anton Corbijn), обилно декорирана с екрани, плюс двата сред публиката, уместно определени от един познат като “вулгарна демонстрация на мощ”, беше невиждана в България с мащабите и осветлението си.
Освен стандартните два екрана отстрани на сцената и вече споменатите дисплеи с чудовищни размери, в дъното на сцената имаше още 6, разположени под различни ъгли, които излъчваха образи от концерта в реално време, както и образи от стари клипове и други артистични визии и създаваха допълнителна атмосфера.
Инструментите на групата бяха разположени на кръгли пултове, приличащи на мухоморки от космоса, които светеха отстрани. В прозорче на вече споменатото кълбо, приличащо на мина, се изписваха думички от текстовете на съответната песен и често даваха идея на публиката какво следва.
Явно зарадван от ентусиазма на публиката, Геън тичаше по сцената и размахваше стойката на микрофона си. Кълчеше се, гърчеше се като обзет от зли духове и заставаше с дива усмивка на лицето и разперени ръце като някакво божество, къпещо се в обожанието на хилядите си почитатели, които крещяха, пляскаха и пееха заедно с него.
Good evening, Sofia!, Сн. СМЕ/ Светослав Драгиев.
Женската част от публиката пищеше от радост и възбуда от близките планове на любимия фронтмен (и особено на областите под кръста му), който въпреки бурната си младост, прекарана в злоупотреба с най-различни забранени субстанции и вече понапредналата си възраст, изглеждаше адски добре.
Страстите се поуспокоиха по време на “Suffer Well” и “Precious”, за да изригнат отново с хита от може би най-рокаджийския им албум “Songs of Faith and Devotion”, “Walking In My Shoes”, по време на който на екраните се прожектираха демоничните същества с женски тела и огромни клюнове от клипа към песента, правен от Корбайн и вдъхновен от холандския художник от XV-XVI в. Йеронимус Бош (Hieronymus Bosch).
Последва по-старичкото “Stripped” и единственото парче от албума им “Ultra”, “Home”, изпълнено от Мартин Гор и неговия ангелски глас. Екраните отзад прожектираха близки планове на Гор и прекрасна червена роза, която към края на песента се отвори и бе отвяна от ураганен вятър.
Мартин Гор бе почти неузнаваем с тази шапка, Сн. СМЕ/ Светослав Драгиев
Мощта изригна отново с “In Your Room”, по време на която кълбото изписваше “slave”. След “John The Revelator” от новия албум, Depeche забиха поредната класика, “I Feel You”.
Сцената помръкна. Част от прожекторите оживяха в тон с китарния риф на Гор и публиката откачи. Геън си махна елечето и окончателно подлуди фенките, гърчейки татуираното си тяло, докато екраните на сцената прожектираха женски образи и думата “sex”. Мощен рев разтърси стадиона – хората крещяха, усетили жестоката мощ и еротичния заряд на песента.
Следваха класиките “Behind The Wheel” и “World In My Eyes”.
След тях дойде и “Personal Jesus”, придружен от нова вълна крясъци и вой – все пак дори и хората, случайно попаднали на този концерт само защото всички са там, са я чували тази песен поне веднъж, та било то и във версията на Marilyn Manson.
Полуголият и вече потен Геън пак отиде на платформата сред публиката, която се втурна напред, за да е по-близо до своя личен бог, който стоеше там, вдигнал глава към небето и разтворил ръце.
Последва и последното парче от “основната програма”, “Enjoy the Silence”, по време на която екраните показваха анимационен крал, понесъл шезлонг и кадри от публиката, която вече беше изпаднала в тотален екстаз.
Отново настъпи мрак и тишина, разкъсана от ръкопляскания, подсвирквания и диви крясъци за още. Излезе Мартин Гор, който изпя “Shake the Disease”. Трибуните и терена оживяха от светлините на хилядите запалки и мобилни телефони и създадоха призрачна атмосфера.
За безгранична изненада на по-голямата част от публиката второто парче от биса беше “първата песен, която записахме”, както обясни Геън, “Photographic” - доста диско и записано още в далечната 1980, заедно с Винс Кларк (Vince Clarke).
Концертът, който засега спокойно може да бъде определен като “най-големият” в историята на България, завърши с “Never Let Me Down Again”.
Въпреки виковете за още, повече нямаше. Публиката бавно се разотиде и потъна в най-късата нощ в годината – някои отидоха на многобройните афтърпартита, други се прибраха по домовете си, тотално замаяни от видяното и чутото.
Такъв концерт – така добре организиран, с такива смайващи мащаби, и с такава главозамайваща визия и звук – досега България не беше виждала.
Мащабите на събитието бяха умопомрачителни, Сн. СМЕ/ Светослав Драгиев
Думите просто не стигат да бъде описан подобаващо. Това просто трябваш да се види. Както пее Геън "words are meaningless and forgettable".
Липсваха само “Everything Counts”, “Strangelove” и “Rush”. Може би следващият път, когато, ако сме големи късметлии, Дейв Геън пак ни поздрави с "Good evening, Sofia".
Автор: Христина Димитрова
