“Преди да се заемем този албум, наистина имах чувството, че не сме довършили някаква работа”, споделя Дейв Геън (David Gahan) за 11 студиен албум на Depeche Mode – “Playing The Angel”. Сега той вече е факт – вторият албум за 21 век на най-известната електронна поп група в света.
Първият беше "Exciter" (2001), продаден до момента в над 2 000 000 копия и съпътстван от турне с 85 невероятни концерта пред 2 милиона души. Миналата година Depeche Mode издадоха и колекцията “Remixes 81-04”, която е с над милион продадени копия и включва нов ремикс на класическия хит на групата “Enjoy The Silence”, издаден като сингъл. Отделно Дейв издаде през 2003 г. своя солов, изключително добре приет дебют “Paper Monsters”, Мартин Гор (Martin Gore) издаде “Counterfeit 2”, втората серия кавър версии от крайно преработени класики на стари и нови музикални идоли, а Флеч (Andrew Fletcher) основа звукозаписния лейбъл “Toast Hawaii”. Освен това, Мартин и Флеч имат непрекъснато DJ ангажименти.
“Playing The Angel” отбелязва 25-тата годишнина от първия иновационен и съществен запис на Depeche Mode (въпреки че дебютният сингъл "Dreaming Of Me" е издаден през февруари 1981 г. от Mute, Depeche започват работа върху техния прото-електро стил предишната година). С всеки следващ проект те се усъвършенстват в музикален и лирически план и така, наред с U2, Depeche се доказват като една от най-успешните британски банди от пост-пънк периода.
“От всички банди, тази е, на която не бих заложил, че би просъществувала!", възкликва Геън. Виждам ни редом с U2 и R.E.M. - повечето от другите банди, с които започнахме, така и не оцеляха, но въпреки това не се вместваме в някаква категория и именно това е, което винаги съм приветствал – че няма друга група като Depeche Mode. Наистина трябва да се бориш да откриеш нещо ново, и истинското предизвикателство се крие в работата. Не в това да превземаш това или онова. Трябва да си готов да разкъсаш старото, защото има толкова нови групи, които са далеч по амбициозни от теб. В средата на 90-те загубих този импулс; сега си го върнах. Имам чувството, че ми е даден втори шанс. Сега е много по-добре да си част от Depeche Mode отколкото преди 15 години”.
В “Playing The Angel”, Depeche звучат като съвсем нова банда, а не като група, която пътува през третото си десетилетие. Заглавието на 11-тия студиен албум на Depeche е взето, според Флеч, от текста на едно друго парче – “The Darkest Star”. Записите са направени в Санта Барбара, Ню Йорк и Лондон, в студиа, близо до домовете съответно на Мартин, Дейв и Флеч. Първите сесии са през януари 2005 в Калифорния и само за 5 седмици имат вече записани 11 нови песни. “Това е световен рекорд за Depeche Mode", споделя Флеч. След две години като бос на звукозаписен лейбъл (Toast Hawaii) на него му е трудно завръщането в стадото: “като преминаване от диктатура към демокрация”.
Много съществена за “Playing..." е ролята на продуцента Бен Хилиър (Doves, Blur). “За да се преоткриеш, трябва да се потрудиш доста”, признава Дейв. “Ето защо е добре да работиш с нови хора; такива, които те тласкат напред и са с нови идеи. Мисля, че изборът ни на Бен Хилиър бе наистина добър. Той не беше фен на музиката ни”, отбелязва Дейв. “И това ми хареса.” А Флеч добавя: “Това беше добре, защото той не беше с предубеждения към нас и това, което трябва да правим.” “Бен е изключително спокоен човек, около него витае особена аура и това ни помагаше много”, казва Мартин. “Искахме някой да ни наблюдава като главен учител, да ни контролира и насочва в правилната посока.”
Всички са съгласни с това, че “Playing The Angel” е по-динамичен от “Ultra” и “Exciter”, като по този начин се подчертава усещането за неотложност и жизненост. Слабостта на Бен Хилиър към аналоговите синтезатори пред дигиталните също допринася за дооформянето на звученето, така характерно за бандата и един вид реминисценция към “Black Celebration” и “Violator”.
"Playing..." е първият албум, в който Дейв има участие и като автор – три от песните ("I Want It All", "Suffer Well" and "Nothing's Impossible") са дело на вокалиста, който иска да остави свой отпечатък след окуражаващите реакции към соловия му дебют “Paper Monsters”. Въпреки това, както сам споделя, той е преживял сериозно притеснение, най-вече от Мартин.
"Бях ужасен; това беше доста болезнено преживяване. Мисля, че и той беше нервен.” Както винаги честен и прям, Дейв обяснява, че “I Want It All” е за “това да имам всичко, от което имам нужда, така че защо да не се огледам и да оценя доброто в живота си и всъщност да направя всичко, за да го разруша? Имам склонност да търся отрицателните черти в нещо, дори когато то е добро – това може да са прекрасната ми съпруга или чудесните ми деца. И имам склонност към неща, които не са добре за мен – не е задължително това да са алкохол и наркотици, а просто идеята да имам нещо добро, което да разкъсам и да не ми остане нищо… сякаш искам да го отблъсна, защото усещам, че не го заслужавам. Сега съм в много по-добро състояние. Много по-благодарен съм за това, което имам, дори и ако това, което нямам, да е по-близо до истината.”
Мартин е поел грижата за останалите девет парчета. Както обикновено, той е решителен при описанието на тъмната страна на човешката природа. Заглавията и текстовете на песните говорят сами за себе си, с почти библейските отпратки към страданието и прегрешението, яростта и болката. Всъщност, както самият той се шегува, задната част от обикновено красиво създадени обложки на Антон Корбин може да съдържа подзаглавие: Болка и страдание в различните му разновидности. “Дейв твърди, че съм създал 25-годишна кариера от една тема. Не съм съгласен: две са!”
Запитан за по-обширните и придаващи основния облик на албума теми, Мартин се усмихва: “Всичко, което е свързано с неадекватните хора.” Вече по-сериозно, той обяснява, че първият сингъл е написан за децата му, докато се развежда със съпругата си, докато “The Sinner In Me” може “да се свърже с всеки един от групата”.
И все пак Depeche Mode не искат да бъдат заклеймени като вестители на тъгата. “Не мисля, че музиката ни е прекалено мрачна. Винаги има зрънце надежда. И се надявам това да се усеща в музиката.” А Дейв добавя: “Приемаме работата си сериозно, а понякога тя може да е напрегната, трудна и мрачна. Но понякога е забавно и много весело.”
Албумът се разпространява в България от Анимато Мюзик/EMI
Траклист:
1. A Pain That I’m Used To
2. John The Revelator
3. Suffer Well
4. The Sinner In Me
5. Precious
6. Macro
7. I Want It All
8. Nothing’s Impossible
9. Introspectre
10. Damaged People
11. Lilian
12. The Darkest Star
