За книгата
„Човек и свръхчовек“ показва остроумието на Шоу в най-брилянтния му вид. Като пренарежда елементите на легендата за Дон Жуан, той създава пиеса в четири действия, която може да се разглежда като обикновена комедия на маниерите, но всъщност е манифест на философските идеи на Ницше за „свръхчовека“, както и класическо разобличаване на вечната борба между половете.
„Дилемата на доктора“ пък е класическа сатира на медицинската професия, която разглежда актуалния и днес проблем с осигуряването на адекватно здравеопазване. В тази пиеса един лекар, открил лек за туберкулоза, е изправен пред трудното решение дали да спаси свой беден колега и приятел, или богатия, но неприятен съпруг на жената, в която е влюбен.
За автора
Джордж Бърнард Шоу (1856–1950) е ирландски драматург, критик и общественик, един от основателите на Лондонското училище по икономика. Автор е на над 60 пиеси, в това число общопризнати шедьоври като „Човек и свръхчовек“, „Дилемата на доктора“ и „Пигмалион“, които го превръщат в най-прочутия английски драматург след Шекспир. Повечето му творби се занимават с остри социални проблеми и имат сатиричен или алегоричен характер. В тях той разглежда образованието, брака, религията, политиката, здравеопазването и класовите привилегии. След като става водещ драматург на своето поколение, през 1925 г. Шоу е удостоен с Нобелова награда за литература, а малко по-късно печели и „Оскар“ за работата си по филмовата адаптация на „Пигмалион“.
Откъс
Посвещение във формата на писмо до Артър Бингам Уокли
Драги ми Уокли,
Веднъж ме попитахте защо не съм написал пиеса за Дон Жуан. Лекомислието, с което поехте тази ужасяваща отговорност, по всяка вероятност вече Ви е накарало да забравите своя въпрос; днес обаче часът на разплатата удари: Вашата пиеса е пред Вас. Наричам я „Вашата пиеса“, защото qui facit per alium facit per se. Трудът и резултатите са мои, но за духа, съдържанието, философията и въздействието върху младите сте отговорен само Вие. Когато ми подхвърлихте идеята, вече бяхте на възраст и ме познавахте добре. Не са минали и петнадесет години откак ние двамата, единомислещи пионери на Новата журналистика на своето време, променихме завинаги театралната и оперната критика, използвайки я като средство да налагаме собствените си възгледи за живота. Следователно не може да твърдите, че не Ви е ясно естеството на силата, която сме вкарали в действие. От мен очаквахте да epater le bourgeois; тъй че ако сега въпросният буржоа започне да протестира, ще го насоча към Вас като към отговорния за случилото се. И Ви предупреждавам, че ако направите опит да отхвърлите отговорността си, ще заподозра, че тази пиеса Ви се е сторила прекалено благоприлична. Мен петнадесетте години ме направиха по-стар и по-сериозен. У Вас не забелязвам подобна подобаваща промяна. Вашето дръзко и несериозно поведение напомня на любовта и желанието на Дездемона: засилва се с всеки ден. Вече никое от авангардните списания не смее да Ви се меси и единствено авторитетният „Таймс“ е дотолкова извън всяко подозрение, че може да си позволи да Ви контролира и поучава; но дори и в „Таймс“ понякога са принудени да благодарят, че не всеки ден се появяват нови пиеси, тъй като всяко подобно събитие подбива авторитета му, преобразява баналностите в епиграми, предвижданията – в остроумие, благоприличието – в изисканост, и дори почтеността се превръща в проклетия заради критиките, в които, по силата на вестникарските традиции, не се подписвате с името си, ами се налага да се самоидентифицирате с какви ли не екстравагантни фрази, вмъкнати между редовете. Не съм сигурен, че това не предвещава буря. През осемнадесети век революцията избухва във Франция малко след като хората, които си купуват „Енциклопедия“, откриват, че тя се списва от Дидро. На свой ред, когато си купувам „Таймс“ и откривам там Вашето име, пророческото ми ухо долавя тракането на коли с осъдени от двадесети век.
Само че не това ме безпокои в момента. Тревожа се да не би моята пиеса за Дон Жуан да Ви разочарова, защото на сцената няма да видите нито едно от Дон Жуановите mille e tre приключения. За да Ви омилостивя, нека обясня какво имам предвид. Ще ми възразите, че непрекъснато обяснявам. Впрочем това е любимият Ви упрек към мен: че което представям като драма, било чисто и просто някакви обяснения. Но пък не бива да очаквате да се съглася с Вашето неразбираемо, претенциозно, придирчиво раздразнение. Длъжен сте да ме приемете какъвто съм: разумен, търпелив, последователен, старателен, готов всяка минута да се извиня; човек с темперамента на гимназиален учител и амбициите на клисар. Вярно, литературният привкус на моите произведения, който по някаква случайност се нрави на британския читател, отклонява вниманието от характера ми, но независимо от това характерът ми си остава непроменен. Притежавам съвест, а съвестта винаги е притеснена и се стреми да се обяснява. Вие пък, точно обратното, сте убеден, че мъж, който анализира съвестта си, напомня жена, която обсъжда благонравието си. Единственото морално качество, което благоволявате да ни демонстрирате, е силата на остроумието Ви; единственото изискване, което признавате публично, е изискването на артистичния Ви темперамент за симетрия, елегантност, стил, финес, изтънченост и чистота, направо божествени, ако не и нещо повече. Обаче амвонът на истината е моята съвест: дразня се, ако хората са доволни, когато трябва да се усещат недоволни; и се старая да ги накарам да мислят, докато се убедят, че са грешни. И да не Ви харесва моята проповед, ще се наложи да я преглътнете. Повярвайте ми, другояче не мога.
В предговора към „Три пиеси за пуритани“ съм обяснил затрудненията на нашата съвременна английска драма, принудена да разсъждава почти изключително върху случаи на сексуално привличане, а същевременно поставена под възбрана да разисква станалото в тези случаи, да разисква дори неговото естество. Вашето предложение да напиша пиеса за Дон Жуан буквално ме предизвика да разработя темата като драма. Предизвикателството беше толкова голямо, че си струваше да го приема, понеже, като си помисли човек, макар да разполагаме с много драми, чиито герои и героини са влюбени, поради което са длъжни съответно да се оженят или в края на пиесата да загинат, или пък чиито взаимни отношения са усложнени от женитбените закони – да не споменаваме по-лекомислените пиеси, писани според традицията, която налага незаконната любов да е едновременно злостна и чаровна, – не разполагаме със съвременни английски пиеси, в които причина за действието да е естественото привличане между половете. Именно затова настояваме актьорите ни да са красиви. Именно по това се отличаваме от държави, давани ни за сравнение и пример от нашия приятел Уилям Арчър: техният сериозен характер срещу детинския театър, който произвеждаме ние. Там Жулиетите и Изолдите, Ромеовците и Тристановците могат да бъдат наши майки и бащи. Не е тъй с английската актриса. На героинята, в която тя се превъплъщава, не се позволява да обсъжда елементарни отношения между мъже и жени: цялото ѝ романтично чуруликане, заимствано от романите, всичките ѝ чисто правни дилеми по въпроса дали е омъжена или „измамена“, нито докосват сърцата ни, нито разбунват умовете ни. И за да се утешим, трябва просто да я гледаме. И си я гледаме; красотата ѝ подхранва изпосталелите ни емоции. Понякога мърморим неучтиво срещу дамата, тъй като не играе толкова добре, колкото добре изглежда. Но в една драма, в която, независимо че е посветена на секса, сексуалният акцент всъщност липсва напълно, красотата е за предпочитане пред актьорското майсторство.
Ще доразвия тази мисъл пред Вас, тъй като сте прекалено умен и няма да подемете смехотворен протест срещу парадокса, че този път съм поел в правилната посока. Защо редките ни дискусии по проблеми от сексуален характер на сцената ни се струват тъй отблъскващи и потискащо безинтересни, та и онези, които са най-силно убедени, че сексуалните отношения трябва да се разискват открито и свободно, не са в състояние дори да се престорят, че се наслаждават на тези безрадостни опити за социално саниране? Не е ли причината в това, че самите те са напълно безполови? И каква формула се прилага обикновено при такива пиеси? Да кажем, че една жена е в конфликт или е била въвлечена в конфликт със закона, който регулира отношенията между половете. Следователно мъжът, който се влюбва в нея или се оженва за нея, е въвлечен в конфликт с определена обществена условност, според която е длъжен да не одобрява въпросната жена. Вярно, конфликтите на отделните хора със закона и условностите може да бъдат драматизирани като всички останали човешки конфликти; но те са чисто правни, а фактът, че искаме да знаем много повече за скритите отношения между мъжа и жената, отколкото за отношенията между мъжа, жената и съда, или между тях двамата и частните съдилища на махленските матрони, поражда онова усещане за увъртане, неудовлетвореност, дълбока неуместност, повърхностност, пълен провал в извисяването и частичен провал в интереса, което Ви е познато от театралните представления точно както и на мен от честите ми посещения в неуютните театрални сгради, при които откривам, че популярните ни драматурзи са започнали да подражават (или поне така си мислят) на Ибсен.
Книгата "Човек и свръхчовек. Дилемата на доктора" от Бърнард Шоу, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад!
