Растенията ни дават кислород, енергия и храна, използваме ги за декоративни и лечебни цели. Превръщаме ги в хартия, платове и строителен материал, подаряваме ги, дори кръщаваме децата си на тях. Но те могат да бъдат източник не само на радост и на живот... Някои от най-отровните организми на Земята са представители на растителното царство, а има и хищни растения, които се хранят с насекоми и дребни животни. Затова едва ли е изненадващо, че смъртоносният потенциал на флората отдавна е запленил въображението на писателите. В тази антология ще откриете прочути автори от XIX и началото на XX век. Вдъхновени от нови месоядни видове, открити при експедиции в дълбоките джунгли, и от напредъка в присаждането и генетиката, те развихрят фантазията си, за да ни предложат една незабравима разходка в причудлива градина, пълна с ботанически кошмари.
304 с., мека корица, 22 лв.
Откъс
Смрадликата (Ълрик Добъни)
– Колко е червена тази смрадлика!
Айрини Бартън промърмори нещо неопределено, тъй като дървото ѝ навяваше болезнени спомени. Без да си дава сметка за този факт, нейната гостенка продължи да обсъжда смрадликата.
– Знаеш ли, Айрини, от това дърво ме побиват тръпки! Не мога да си го обясня, но освен че не е хубаво, в него има нещо нередно. Как е възможно например листата му да са червени през август, когато би трябвало да си променят цвета чак октомври?
– Що за странни мисли се въртят в главата ти, Мей! Дървото си е наред, въпреки че за мен е свързано с тъжно събитие. Горкият Спот; нали знаеш, преди два дни го погребахме под него. Ела да видиш гроба му.
Двете жени напуснаха верандата, където водеха разговора, и бавно закрачиха по поляната, в чийто край растеше смрадликата в почти стряскащо уединение. Госпожа Уоткъм, която бе проявила толкова голям интерес към дървото, дори се усъмни дали наистина е смрадлика, тъй като листата бяха нетипични, а клоните – възлести и изкривени до неузнаваемост. Въпросните листа тъкмо се бяха изпъстрили с бледочервени петна, но вместо да увиснат, изглеждаха подути, сякаш буйният им растеж не беше съвсем здрав.
Двете постояха известно време, загледани в трогателния малък гроб, а тишината бе нарушена едва когато г-жа Уоткъм се втурна под дървото и се върна, стиснала нещо в ръка.
– Айрини, виж този мъртъв дрозд. Горкото малко същество! Такова великолепно оперение, а тежи не повече от бонбон!
Госпожа Бартън го погледна със свъсени вежди.
– Не мога да разбера какво става с птиците, Мей – освен ако някой не залага отрова. Постоянно ги намираме мъртви в градината, обикновено под или близо до това дърво.
Не беше ясно дали г-жа Уоткъм я слуша. Тази сутрин вниманието ѝ сякаш се рееше някъде и тя изучаваше изкривените клони на смрадликата със замислен поглед.
– Странно е, че листата ѝ се променят по това време на годината – промърмори тя. – Напомня ми за болестта на горката Джералдин. Знаеш ли, това дърво изключително много я привличаше. И тогава беше доста алено, а беше едва юни и тъкмо бе свършил ловният сезон.
– Мей, скъпа! Тази сутрин в главата ти има само алени листа! – отвърна Айрини, несигурна дали това я дразни, или я забавлява. – Не разбирам защо си толкова загрижена за цвета им. Той се дължи на ужасната жега през последните два дни, тъй като почти нямаше червени петна, когато погребвах бедния Спот.
Разговорът изглеждаше абсурдно тривиален, но след като г-жа Уоткъм си тръгна, Айрини не можа да прогони от ума си мисълта за фаталната болест на своята братовчедка. Новината ги беше шокирала. Горката Джералдин, която винаги е била толкова силна, да стане жертва на остра анемия! Беше направо невероятно, че за няколко дни сърдечната недостатъчност сложи край на младия ѝ живот. Не можеше да се отрече, че тъжното събитие бе довело до чудесна промяна за Айрини и нейния съпруг, давайки им възможност да заменят тясната къща в предградията с този красив провинциален дом, наречен Клийв Грейндж. За нея всичко тук бе изпълнено с насладата от новото, тъй като едва от седмица се разпореждаше като господарка в очарователното имение. Хилари, съпругът ѝ, все още не беше опознал всичките му забележителности, тъй като остана в Лондон да довърши бизнес делата си.
Изминаха няколко дни, в по-голямата си част посветени на приятните занимания по подреждането и пренареждането на новия дом. С течение на времето пурпурните пръски по смрадликата избледняха, листата отново станаха зелени, макар и увиснали, сякаш им липсва влага. Айрини забеляза това по време на ежедневните си посещения на малкия кучешки гроб. Опитваше се да засади върху него цветя, но те не се захващаха и неизменно повяхваха. Нищо, дори трева, не растеше под смрадликата. Сякаш само смъртта процъфтява там, помисли си тя в мимолетен пристъп на депресия, докато се оглеждаше дали наоколо няма още мъртви птици. Но откакто г-жа Уоткъм намери дрозда, не беше попадала на други.
Една вечер, когато жегата в къщата стана непоносима, Айрини излезе да се разходи из градината, а стъпките ѝ неволно я отведоха към малкия гроб под смрадликата. На приглушената лунна светлина кривият ствол и клоните на старото дърво напомняха на груба селска пейка и почувствала умора, тя се намести в естествено оформената седалка, като се отпусна назад, вдишвайки щастливо хладния нощен въздух. Скоро задряма и засънува необичайно ярък сън – че Хилари е приключил работата си в Лондон и се прибира у дома. Срещнаха се привечер, близо до градинската порта, а той разпери широко ръце и нетърпеливо я обгърна с тях. Изведнъж сънят започна да се променя и да заприличва на кошмар. Небето странно притъмня, ръцете станаха груби и властни, а лицето, което се наведе да целуне шията ѝ, не беше на младия ѝ съпруг: беше похотливо, злобно, възлесто – като ствола на загрубяло вековно дърво. Смразена от ужас, Айрини се бори дълго и отчаяно с видението, докато най-сетне се събуди от собственото си уплашено скимтене. Въпреки пробуждането си, не можа веднага да се отърси от кошмара. Струваше ѝ се, че все още е здраво сграбчена от нечии груби ръце и едва след сляпа, почти машинална борба успя да се освободи и да забърза през моравата към осветената врата на къщата.
На следващата сутрин госпожа Уоткъм я посети и я огледа озадачено.
– Колко бледа изглеждаш, Айрини. Да не си болна?
– Болна! Не, само малко апатична. Намирам това горещо време за много тежко.
Госпожа Уоткъм я изгледа внимателно, тъй като лицето на Айрини беше много бледо. В контраст с него, на тънкия врат, около сантиметър под ухото, се виждаше яркочервено петно. Айрини интуитивно вдигна ръка към него, докато обясняваше на приятелката си:
– Толкова е болезнено. Сигурно снощи съм се одрала, докато седях на смрадликата.
– Седяла си на смрадликата! – повтори учудено госпожа Уоткъм. – Колко интересно, че ти е хрумнало. Горката Джералдин правеше същото точно преди да се разболее, но накрая я беше обзел истински ужас от това дърво. Божичко, ама тази сутрин то пак е доста червено!
Айрини се извърна по посока на дървото, изпълнена със смътно отвращение. Наистина, листата вече не бяха увиснали, нито бяха зелени. Бяха отново изпъстрени с алени петна и растението бе възвърнало предишната си сила.
– Уф! – въздъхна тя и бързо се обърна към къщата. – Напомня ми за един ужасен кошмар. Тази сутрин главата ми е доста замаяна, дай да влезем вътре и да поговорим за нещо друго!
С напредването на деня жегата ставаше все по-потискаща, а нощта донесе със себе си особена тишина – като тишината, която обикновено предвещава силна гръмотевична буря. Нито една птица не изпя вечерния си химн, дори най-малък полъх на вятъра не раздвижи нито един лист: всичко беше пропито от безмълвието на очакването.
Интервалът между вечерята и времето за лягане винаги е мрачен за хората, които са свикнали да общуват, и като остана съвсем сама, безпокойството на Айрини моментално се засили. Първо таванът, а след това и самият въздух в къщата сякаш натежаха над главата ѝ. Въпреки че прозорците и вратите бяха широко разтворени, задухът ставаше все по-непоносим, докато, напълно отчаяна, тя не избяга в градината, където внезапни проблясъци на хоризонта предупреждаваха за приближаващата буря. Чувствайки се някак изгубена, известно време тя се скита, като поспираше, колкото да долови ехото на далечна гръмотевица, докато накрая се озова пред самотния малък гроб на Спот. Гледката му я порази с усещането за пълна самота и от мъчителния копнеж по нейния верен любимец очите ѝ се напълниха със сълзи.
Без да знае защо го прави, Айрини се настани в услужливите клони на старата смрадлика и успокоена от удобната поза, която зае, скоро започна да клюма и задряма.
После имаше неясни спомени и не беше сигурна дали наистина е спала, или е преживяла някакъв вид кошмар наяве. Част от съня от предишната вечер се върна в съзнанието ѝ, но този път с допълнителен ужас, тъй като не започна с приятно видение за съпруга ѝ. Вместо това около нея веднага се сключиха безмилостни, подобни на клони ръце, които я стиснаха като менгеме – така здраво, че тя едва успяваше да диша. Ужасна, грапава и белязана от всички пороци глава се стрелна към красивата ѝ бяла шия, сякаш див звяр връхлиташе плячката си. Противните устни започнаха да се впиват в кожата ѝ... Тя се бореше отчаяно, обезумяло, тъй като за замаяните ѝ сетива самите клони на дървото оживяха и се заувиваха безмилостно около нея, вкопчвайки се упорито в крайниците ѝ и разкъсвайки роклята. Болката накрая я пришпори да направи героично усилие. Беше болка от нещо – може би клонка, – впило се дълбоко в незащитената ѝ шия. Със задавен вик тя се отскубна и окуражена от внезапен трясък на гръмотевица, хукна, залитайки, към убежището на къщата.
Стигнала до уютната всекидневна, Айрини се отпусна в едно кресло, задъхана и в пристъп на истерия. През отворените прозорци нахлуваха освежаващи пориви на вятъра, но въпреки че обстановката бе успокояваща, измина час, преди да успее да събере достатъчно сили, за да се добере до леглото на горния етаж. В стаята ѝ я очакваше нов шок. Едва разпозна безкръвното, измъчено лице, което я гледаше от огледалото. Очите ѝ бяха лишени от блясък, устните – побелели, а кожата висеше отпусната върху съсухрената плът и я караше да изглежда преждевременно остаряла. Единственото цветно петно, което нарушаваше тебеширената бледност на шията ѝ, беше малката струйка засъхнала кръв. Тя взе огледалце и притеснено огледа мястото. Беше старата рана, която се бе отворила отново – изглеждаше възпалена, почти като ухапване от някакво малко, острозъбо животно. И я смъдеше болезнено...
Книгата „Ботанически кошмари“, от Едгар Уолъс, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Робърт Хауърд, Едит Несбит, Абрахам Мерит, М. Р. Джеймс, Алджърнън Блакуд и др., можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
