На 21.06.2018 г. в от 11:30 часа в Центъра за книгата на Нов български университет ще бъде представена книгата "Човекът, който спря Хитлер", посветена на Димитър Пешев. Специално за представянето в България ще пристигне авторът – италианският журналист Габриеле Нисим.
Веднага след представянето, в 12:00 часа, в двора на Нов български университет ще бъде засадено дърво в памет на Димитър Пешев, като част от Гората на праведниците.
Габриеле Нисим (роден през 1950 г. в Милано) е журналист, публицист и историк. През 1982 г. основава списанието "Осмият ден", занимаващо се с темата за несъгласието и опозицията срещу комунистическите режими в страните от Източна Европа. За италианския телевизионен "Канал 5" и за "Италианска Швейцария" прави многобройни документални предавания за нелегалната опозиция, за проблемите на посткомунизма и за положението на евреите в страните от Източна Европа.
Нисим е президент на организацията GA.RI.WO (Gardens of the Righteous Worldwide, Гората на праведниците), която издирва герои, попречили на масови убийства по цял свят.
През 2012 г. той получава одобрение от Европейския парламент на предложението си за обявяване на европейски Ден на праведниците, който оттогава се празнува на 6 март в цяла Европа.
Издателство "Мондадори" публикува книгите му: "Невидимите евреи. Оживелите в Източна Европа от комунизма до днес" (в съавторство с Габриеле Ешкенази; оригинално заглавие: "Ebrei invisibili. I sopravvissuti dell’Europa orientale dal comunismo ad oggi"), 1995 г.; "Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, който спаси евреите на една цяла нация", 1998 г.; "Трибуналът на доброто. Историята на Моше Бейски – човекът, основал Градината на Праведниците" ("Il Tribunale del bene. La storia di Moshe Bejski, l’uomo che creò il Giardino dei Giusti"), 2003 г.; "Едно дете срещу Сталин" ("Una bambina contro Stalin"), 2007 г.; "Безсмислената доброта" ("La bontà insensata"), 2011 г.; "Писмото до Хитлер" ("La lettera ad Hitler"), 2015 г.
На 20 февруари 1973 г. в София умира Димитър Пешев, беден и забравен от всички, включително от повечето хора, които му дължат живота си. И все пак той е бил забележителен човек: като известен адвокат и заместник-председател на Народното събрание той извършва почти единствен по рода си подвиг в историята на Холокоста.
През март 1943 г., осведомен от няколко свои приятели за предстоящото депортиране на 48 000 български евреи, Пешев с дръзка и бърза инициатива принуждава цар Борис III и правителството да издадат заповед влаковете, които трябва да отпътуват за Аушвиц, да бъдат спрени на гарите. Така той се оказва единствената значима личност от съюзническа на Германия страна, нарушила съучастническото мълчание, в което се осъществява "Окончателното решение". Пешев повежда решителна битка срещу нацистите и побеждава. Българските евреи са спасени.
След внезапната смърт на царя през август същата година Пешев преоткрива ценностите на демокрацията: бори се за връщането на страната в семейството на западните държави и изобличава комунистическите партизани, възнамеряващи да предадат България на руснаците. Тази позиция, обявена публично, ще му струва много скъпо в момента, когато Червената армия окупира страната.
Обвинен в антисемитизъм и антисъветизъм, той е осъден на 15 години затвор, но се спасява от изпращане в лагер поради един необясним случай на "баналността на доброто" (човекът, който е трябвало да го предаде на властите, си спомня как някога Пешев му е помогнал). Прекарва остатъка от съществуването си без гражданска и професионална идентичност, затворен между четирите стени на една стая. За това, което е направил – най-достойната постъпка, извършена през годините на нацизма, не говори и не се хвали никога.
Историята на Пешев притежава всички отличителни черти на "модерна приказка": един човек в драматична ситуация като войната и в пронацистко обкръжение успява да мисли със собствената си глава, да вземе независими решения – продиктувани не от страх или от опортюнизъм – и да промени хода на историята. Това е моралното наследство, което Пешев ни оставя и което може да превърне паметта в "жив" и "достоен за пример" факт, както пише Цветан Тодоров.
