Междинното Аларма Пънк Джаз 6 ½, което се случи с гръм и трясък на 10 ноември в столичния бар Coda, по ирония на съдбата, съвпадна с рождения ден на вече покойния култов писател Кърт Вонегът, майстор на абсурда, както и с 22-годишнината от края на единия абсурд и началото на другия в България. На 10 ноември на гости в София дойде една от най-шумните банди, които са действали по нашите ширини напоследък; група, която донесе насам пънкарщина от вероятно най-пънкарската държава към момента.
Доста е странно, че гърците от The No Sin са една толкова силна и устремена команда, която е почти напълно непозната у нас.
Факт е, че в България към момента няма подобен състав с женски вокал, който да насилва усилвателите с такъв шумен, енергичен и всепомитащ звук; да може да се похвали с ярко присъствие и лирики, вкопчени в теми, които са еднакво важни за всички и именно за това са пренебрегвани от всички – животът под границата на правителствените статистики, имигрантите, кризата за богатите, кризата за хората в костюми в Гърция, които се промъкват към кофите за един невинен lunch break.
Посланията на The No Sin са толкова изпъстрени с гняв срещу Машината, че гърците изглеждат като банда, която сама се надъхва от революцията в главата на човека от улицата.
The No Sin звучат все едно знаят, че имат за задача да бъдат шумни като стачка, взривоопасни като коктейл Молотов, независими в идеите си, дори повече отколкото могат да бъдат (граница, която няма как да бъде пресечена).
Големият коз в ръкава на групата безспорно е вокалистката Лиа Йока, която притежава разпиляната пънк харизма, изразена в откровен Пати Смит стил. Лиа, която е и преподавател в катедра "История на изкуството" в Солунския университет и активист от групата за солидарност с имигрантите Кландестина, освен надъхани 90-тарски вокали, разкри една отдаденост към редица социални проблеми, която може да накара хората наоколо да се почувстват неудобно, че въобще не са ангажирани с нещо повече от бирата си.
Концертът беше продължен в разнообразен стил от Ша-Ша, а сетът на The No Sin остави бързи, ритмични и шумни впечатления, но не на последно място, постави въпроса за посланията в музиката, защото именно те правят от музиката изкуство.
