За книгата
Очарователният разказ на Кроули за събитията непосредствено преди и по време на последната обсада на Константинопол от османците прилича повече на описание на очевидец, отколкото на сухо излагане на исторически факти. Много точно са представени образите на бойците на двете армии – под предводителството на младия султан на османските турци Мехмед II и на уморения император на залязващата Византийска империя.
Лос Анджелес Таймс
През пролетта на 1453 г. завесите се разтварят, за да представят една от най-великите драми на сцената на историята. Основните действащи лица са османската армия начело с младия и амбициозен султан Мехмед II, от една страна, и император Константин XI Палеолог и защитниците на Константинопол, от друга. Столицата на Византийската империя е бледа сянка на славното си минало, но все още е един от притегателните символи на християнството.
Превъзходството на османците е смазващо във всяко отношение: като численост, въоръжение, организация... За пръв път в историята артилерията е използвана масирано. Но развръзката на тази драма идва почти случайно, само за няколко часа, на 29 май.
Роджър Кроули пренася читателите назад във времето, проследява събитията отблизо и показва героите в двата лагера така живо, както не сме ги виждали никога досега. Това са съдбовни дни на кураж и жестокост, на технологична изобретателност и човешка издръжливост. Дни, които слагат края на една епоха и началото на друга.
За автора
Роджър Кроули (р. 1951 г.) е британски историк и писател. Книгите му, които са бестселъри, са базирани на реални исторически факти и разкази на очевидци. Роден в семейството на военноморски офицер, той прекарва детството си в Малта, където развива голям интерес към историята и културата на средиземноморските държави. Понастоящем живее в Глостършър, но преподава в университета в Кеймбридж, а понякога изнася лекции и в Истанбул.
Откъс
О, Христе, владетелю и господарю на света, на Теб днес посвещавам този град, който Ти принадлежи, и тези скиптри и могъществото на Рим.
Надпис на колоната на Константин Велики в Константинопол
Желанието на мюсюлманите да завладеят Константинопол е почти толкова старо, колкото самия ислям. Идеята, че за него трябва да се води свещена война, води началото си още от пророка Мохамед и е свързана с един инцидент, чиято достоверност, подобно на много други факти от историята на Града, е трудно да бъде установена.
През 629 г. Ираклий, „василевс на ромеите“ и двайсет и осми император на Византия, тръгва на поклонение в Йерусалим. Това е върховният момент в неговия живот. Той вече е разклатил световното господство на персите в поредица от забележителни победоносни сражения и със сила е успял да отнеме от врага най-свещената реликва на християнството, Светия кръст. Сега има намерение тържествено да го постави отново в църквата „Свето Възкресение Христово“ над Божи гроб. Според ислямската традиция, когато стигнал до града, Ираклий получил писмо. В него пишело следното: „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния: това писмо е от Мохамед, раб на Аллах и Негов пророк, до Ираклий, владетел на Византия. Мир на онези, които следват по Неговия път. Приканвам те да се покориш на Аллах. Приеми исляма и Аллах ще те удостои с двойна награда. Но ако откажеш, големи беди ще сполетят твоя народ.“ Ираклий няма представа кой е авторът на писмото, но се говори, че направил известни запитвания, след което започнал да се отнася към съдържанието му с известно уважение. Подобно писмо било изпратено и до „Царя на Царете“ в Персия, но било разкъсано на парчета. Когато научил за това, Мохамед решително заявил: „Предайте му, че моята религия и моето господство ще достигнат предели, каквито никога не е достигало царството на Хосров.“ За Хосров това предупреждение е закъсняло – една година по-рано той е убит бавно със стрели от лък, – но апокрифното писмо предвещава, че върху християнска Византия и нейната столица, Константинопол, ще се стовари смъртоносен удар, който ще унищожи всичко, което императорът е постигнал до този момент.
През предишното десетилетие Мохамед е успял да обедини враждуващите племена на Арабския полуостров около не особено сложните послания на исляма. Въодушевени от словото на Бога и дисциплинирани от съвместната молитва, номадите нашественици се превръщат в организирана бойна сила. Техните апетити се простират отвъд границите на пустинята и се насочват към широкия свят, разделен от вярата на две ясно разграничени зони. От едната страна е Дар ал-Ислям, „Домът“, или „Пространството на исляма“; от другата са онези територии, които още не са поели по пътя на истинската вяра – Дар ал-Харб, „Домът на войната“. През 30-те години на VII век мюсюлмански войски, подобно на призраци, издигащи се от пясъчна буря, неочаквано се появяват в най-отдалечените погранични райони на империята, където култивираните земи отстъпват пред пустинята. Арабите са подвижни, изобретателни и дръзки и успяват да изненадат тежкоподвижните наемнически армии на Византия в Сирия. Нападат бързо, след което се оттеглят обратно в пясъците, примамвайки противниците си да излязат от укрепленията и да ги последват в безплодната пустош; накрая ги обкръжават и избиват. Арабите прекосяват големи пустинни територии, по пътя убиват камилите си и пият вода от стомасите им само за да се появят неочаквано в тила на врага. Обсаждат градове и се учат да ги превземат. Под ударите им пада първо Дамаск, след това и самият Йерусалим; през 641 г. се предава Египет, Армения – през 653 г. През следващите двайсет години окончателно е покорена Персийската империя и жителите ѝ приемат исляма. Скоростта на завоеванията е зашеметяваща, а способността на арабите към приспособяване – впечатляваща. Водени от словото на Бог и идеята за война в името на вярата, хората на пустинята започват да строят кораби – „за да водят свещената война и по море“– в доковете на Египет и Палестина с помощта на местни християни. През 648 г. превземат Кипър и побеждават византийския флот в „битката на мачтите“ през 655 г. И накрая, през 669 г., почти четирийсет години след смъртта на Мохамед, халифът Муавия I събира големи сухопътни и морски сили, с които възнамерява да нанесе смъртоносен удар на столицата Константинопол. Има сериозни основания да се надява на успех, тъй като до този момент вятърът на победата винаги е бил на негова страна.
За Муавия това е кулминацията на един честолюбив и дългосрочен план, много внимателно замислен и осъществен. През 669 г. арабските войски окупират азиатското крайбрежие срещу Града. На следващата година флот от 400 кораба минава през Дарданелите и си осигурява база на полуостров Кизик в южната част на Мраморно море. Междувременно са натрупани значителни запаси от хранителни продукти, изграден е сух док и ремонтни работилници за поддръжка на корабите – тоест подготвено е всичко необходимо за една кампания, която може да продължи с години, но непременно трябва да завърши с успех. Преминавайки през пролива на запад от Града, мюсюлманите за пръв път стъпват на европейски бряг. Тук превземат пристанище, от което възнамеряват да проведат обсадата, и предприемат бързи и неочаквани набези в околностите на Града. Защитниците на Константинопол се укриват зад масивните му стени, а византийският флот в доковете на Златния рог се подготвя за контраатака.
В течение на пет последователни години – между 674 и 678 г. – арабите провеждат обсадата, следвайки определен модел. Всяка година от пролетта до есента те се струпват край стените и предприемат морски операции в проливите, включващи непрекъснати сражения с византийския флот. И двете страни разполагат с един и същи вид галери с весла; екипажите на корабите също не се различават особено, тъй като мюсюлманите използват за гребци опитни моряци християни от завоюваните страни в Леванта. През зимата арабите прегрупират силите си в базата в Кизик, ремонтират корабите и се подготвят да засилят натиска срещу Града на следващата година. Обсадата продължава дълго, но те са убедени, че победата е сигурна.
И тогава, през 678 г., византийците предприемат решителен ход. Започват атака срещу флота на мюсюлманите, вероятно с нападение на базата в Кизик в края на „сезона на битките“ – подробностите са или неясни, или съзнателно потулени, – като изпращат напред ескадра от бързи дромони: леки и маневрени галери с много весла. Не са запазени разкази на съвременници за това, което се случва впоследствие, макар че за някои детайли можем да се досетим от по-късни описания на събитията. Когато се приближат достатъчно до противника, атакуващите кораби първо ги засипват със стрели, след което ги заливат с поток от течен огън от дюзите, закрепени високо на корабните носове. Огнените струи подпалват морската повърхност между намиращите се близо един до друг кораби на врага, после огънят обхваща и самите кораби, „все едно пред тях е паднала мълния“. Огненият взрив е придружен от грохот, наподобяващ гръмотевица; небето е закрито от дим; пара и газове задушават ужасените арабски моряци. Огнената струя като че ли не е подвластна на природните закони: тя може да бъде насочвана настрани, нагоре или надолу – в зависимост от желанието на „оператора“, който управлява устройството; там, където огънят докосва повърхността на морето, водата се подпалва. Оказва се, че струята притежава и лепливи свойства: впива се в дървените части на корпуса и в мачтите и е невъзможно да се угаси. Корабите и техните екипажи бързо са погълнати от подвижния огнен порой, наподобяващ силен пристъп на вятъра, изпратен от някое разгневено божество. Адският пламък „изгаря корабите на арабите и техните екипажи живи“6. Флотът им е унищожен и оцелелите, „след като загубиха много боеспособни мъже и претърпяха огромни щети“, вдигат обсадата и се прибират у дома. Повечето от останалите кораби са застигнати от зимна буря и потъват; в същото време арабската войска е нападната от засада на азиатския бряг и окончателно разбита. Отчаян, Муавия подписва през 679 г. трийсетгодишен мирен договор при изключително неблагоприятни условия и напълно съсипан, на следващата година умира. За пръв път мюсюлманските завоеватели претърпяват пълен крах.
В хрониките този епизод е представен като явно доказателство, че „сам Бог пази империята на ромеите“, но истината е, че тя е спасена от едно ново техническо изобретение: т.нар. гръцки огън. Дори днес историята на необикновеното оръжие е предмет на сериозни разисквания – формулата на това вещество се смята за държавна тайна на Византия. Предполага се, че приблизително по времето на обсадата в Константинопол от Сирия пристига гръцки бежанец на име Калиникос, донасяйки умението да се изстрелва течен огън от сифони. Ако това наистина е така, то той вероятно е разполагал със сведения за използването на запалителни вещества с военни цели, широко известни в Близкия изток. Почти е сигурно, че основната съставна част на запалителната смес е суров нефт от естествените кладенци по бреговете на Черно море, смесен с дървесна смола на прах, на която се дължат лепливите ѝ свойства. Вероятно нововъведението, усъвършенствано в тайните военни арсенали на града по време на обсадата, е умението да се изстрелва тази смес. Византийците, като наследници на инженерните умения на Римската империя, изглежда, са разработили технология за нагорещяване на сместа в запечатани бронзови контейнери, като са я затваряли херметично с помощта на ръчна помпа, след което са я изпускали през дюзи и са възпламенявали течността. Овладяването на запалими материали под налягане и огън, при това на палубата на дървен кораб, изисква точни производствени методи и високо квалифицирани специалисти. В това се състои истинската тайна на „гръцкия огън“, който през 678 г. нанася тежък удар на самочувствието на арабите.
В продължение на четирийсет години поражението при Константинопол не дава покой на халифите от Омаядската династия в Дамаск. От гледна точка на ислямската теология е напълно неразбираемо как така човечеството като цяло не е пожелало да приеме исляма или да се подчини на властта на мюсюлманите. През 717 г. е предприет втори, още по-решителен опит да се преодолее препятствието, което не позволява да се разпространи „истинската вяра“ в Европа. Нападението на арабите започва по време на вътрешни безредици в империята. Новият император Лъв II е коронясан на 25 март 717 г. Пет месеца по-късно той е изправен срещу осемдесетхилядна армия, окопала се по цялото протежение на стените към сушата, а проливите се контролират от флот от хиляда и осемстотин кораба. Арабите са подобрили стратегията си в сравнение с предишната обсада. Мюсюлманският пълководец Маслама бързо осъзнава, че градските стени са неуязвими за обсадни машини; следователно този път трябва да се осигури пълна блокада на Константинопол. За това колко са сериозни неговите намерения красноречиво говори фактът, че войската му носи със себе си зърно за посев. През есента на 717 г. арабите разорават земята и засаждат зърното пред стените на Града, за да имат достатъчно храна през следващата пролет. След това се настаняват на лагер и започват да чакат. Византийците печелят известен успех при нападение на корабите им с „гръцки огън“, но не успяват да пробият обръча около столицата. Мюсюлманите старателно са се подготвили, за да победят „неверниците“.
Но накрая за тях всичко завършва със съкрушителна катастрофа, която се разгръща неумолимо стъпка по стъпка. Според арабските хронисти Лъв измамил враговете си с дипломатически двоен ход, впечатляващ дори за византийските стандарти: успял да убеди Маслама, че е готов да предаде Града, ако арабите унищожат своите складове с хранителни запаси и същевременно отстъпят част от зърното на обсадените. След като искането му било изпълнено, Лъв твърдо се окопал зад крепостните стени и отказал да продължи преговорите. Скоро излъганата армия трябва да понесе една необичайно сурова зима, за която не е подготвена. Сто дни земята е покрита с дълбок сняг; камилите и конете започват да измират от студ. Отчаяните войници са принудени да се хранят с мърша. Византийските хроники – доколкото може да се разчита на тяхната обективност – намекват за още по-ужасни неща. „Говори се – пише сто години по-късно Теофан Изповедник, – че дори опичали и изяждали своите мъртъвци, а изпражненията си подквасвали с мая и ги правели на хляб.“9 След глада идват болестите; хиляди арабски войници умират от студ. Арабите нямат опит с необичайно суровите зимни условия край Босфора: не могат да погребат мъртвите в замръзналата земя и са принудени да изхвърлят стотици трупове в морето.
През пролетта пристига голям арабски флот с провизии и снаряжение, за да облекчи положението на изтощената армия. Но спиралата на съдбата продължава стремително да се спуска надолу. Предупредени за опасността от нападение с „гръцки огън“, арабите разтоварват корабите и ги скриват край азиатския бряг. За нещастие, в някои екипажи имало християни от Египет, които преминават на страната на императора и издават местоположението на флота. Имперските галери изневиделица нападат с „гръцки огън“ корабите на арабите и ги унищожават. Междувременно армията, изпратена от Сирия като подкрепление, по пътя е нападната от засада и буквално посечена на парчета от византийската пехота. По същото време Лъв, чиято решителност и лукавство изглеждат неизчерпаеми, започва преговори с българите езичници и успява да ги убеди да нападнат „неверниците“ пред стените на Града. В последвалото сражение са убити 22 000 араби. На 15 август 718 г., приблизително година след пристигането си, армията на халифа вдига обсадата и в нестройни редици се прибира у дома по суша и по море. Докато изтощените войници се оттеглят през Анадолското плато, поредното нещастие нанася удар на каузата на мюсюлманите. Част от корабите им са унищожени по време на буря в Мраморно море, а останалите са потопени от изригнал подводен вулкан в Егейско, който „накара морската вода да закипи и когато боровата смола, с която бяха пропити техните килове, се разтопи, те потънаха в дълбините заедно с екипажите си и всичко останало“10. От огромния флот, който потегля за Константинопол, в Сирия се връщат само пет кораба, „за да съобщят за могъществото на Бога и Неговите дела“11. Византия се огъва, но не е победена от натиска на исляма. Константинопол оцелява благодарение на съчетанието от технически нововъведения, изкусна дипломация, талантливи личности, солидни укрепления – а и на най-обикновен късмет: теми, които многократно ще се повтарят през следващите векове. Не е учудващо, че византийците имат свое обяснение: „Бог и Пресветата Дева, Богородица, защитиха града и империята на християните и [...] Бог никога не изоставя онези, които искрено Го призовават, макар че за кратко ни наказва заради нашите грехове.
Неуспехът на мюсюлманите да превземат града през 717 г. има дългосрочни последствия. Падането на Константинопол би отворило пътя за евентуална мюсюлманска експанзия в Европа, което изцяло би могло да промени бъдещето на Запада; това е един от най-големите въпроси от типа „а какво щеше да се случи, ако...“ в историята. Победата на Византия спира първата мощна атака на ислямския джихад, която достига връхната си точка петнайсет години по-късно в другия край на средиземноморския басейн, когато мюсюлманските сили са разбити край бреговете на Лоара, само 240 км южно от Париж.
За самите мюсюлмани неуспешният опит да превземат Константинопол – новините за този неуспех бързо се разпространяват по света – има по-скоро теологично, отколкото военно значение. През първия век на съществуването на исляма те нямат сериозни основания да се съмняват в окончателната победа на „истинската вяра“. Законът на джихада диктува необходимост от завоевания. Но под стените на Константинопол срещу исляма се изправя неговият огледален образ: съперничещата монотеистична религия християнството, което също притежава съзнание за собствена мисия и има желание да спечели нови последователи. Константинопол се намира на фронтовата линия в борбата между две много близки версии на истината, борба, която продължава стотици години. Междувременно ислямските мислители са принудени да признаят, че в съотношението между Дома на исляма и Дома на войната е настъпила промяна. Налага се завоюването на немюсюлманския свят да бъде отложено, евентуално дори до края на света. Някои правоведи лансират идеята за трета световна територия – Дома на примирието, – за да изразят отлагането във времето на окончателната победа. Както изглежда, времето на джихада е отминало.
Книгата "1453. Падането на Константинопол" от Роджър Кроули, можете да закупите в сайта на Издателство Изток - Запад.
