Макар 3D киното да е познато от много години, то се възроди и направи страхотен бум от Avatar (Аватар) насам. Вече почти всеки нов филм излиза направо в 3D формат по кината, а за обещаващите високи доходи продукции това е направо задължително.
Да не споменаваме и детските анимационни филми, от които 99% са в 3D, което прави децата едни от най-заклетите фенове на този формат. Много от тях дори не познават двуизмерното кино.
Идеята на 3D филмите е да пресъздадат максимално реалността – така, както я виждаме наистина, в три измерения. За да се постигне тази цел, се използват скъпоструващи камери и технологии, както и специални (и отново скъпи) прожекционни апарати и екрани в киносалоните. Процесът е сложен и обременяващ за и без това големите филмови бюджети, поради което повечето 3D филми всъщност са заснети с 2D технологии, а впоследствие са конвертирани към 3D.
Това шмекеруване се отразява върху качеството на триизмерността. Всеки е свалял очилата по време на прожекция, за да провери какво се вижда без тях, и се е изненадвал (и вероятно разочаровал), че почти няма разлика. В повечето филми има само отделни сцени, които наистина успяват да пресъздадат перспективата и дълбочината на образите.
Освен това учените са доказали експериментално, че емоционалното въздействие, което имат двуизмерните и триизмерните образи върху човешката психика, е еднакво, независимо дали става дума за чувства като страх, вълнение, веселие или тъга. Тогава си задаваме въпроса: "Струва ли си цялата тая работа парите, с които се разделяме, и главоболието, с което се сдобиваме?". Отговорът, разбира се, е субективен.
Повечето хора, които не са доволни от 3D изживяването, го отчитат като крачка назад, тъй като вместо да се подобри картината, нейните параметри като контраст, осветеност и цветове се влошават и тя става трудна за възприемане от очите. Те предпочитат да имат алтернатива, поне докато не се усъвършенства тази технология.
Раздразнени са не толкова от това, че всеки нов, обещаващ филм излиза в 3D формат, а от липсата на избор и възможност да се гледа в старомодния 2D. Така се пораждат подозрения дали зад това натрапване на триизмерните образи не стои единствено желанието за постигане на по-голяма печалба от продажбата на по-скъпи билети и специални очила. И понеже за всеки влак си има пътници, находчиви бизнесмени са измислили 2D очила – те преобразуват стереоскопичните образи в двуизмерни.
От друга страна, съвсем в реда на нещата е да има закостенели противници на новите технологии, на които им се иска прогресът да спре (или поне да забави своя ход) само защото те се чувстват комфортно точно тук и сега. Но всичко тече и се развива, включително и 3D технологиите. С новите RealD 3D и Dolby 3D доста от недостатъците (като например ниския контраст, тъмната картина, замазванията при динамичните сцени) са сведени до минимум.
Броят на кадрите в секунда е увеличен от стандартните до сега 24 до 144 – по 72 за всяко око, което натоварва очите много по-малко, защото мозъкът получава повече информация и не се налага да запълва липсващите картини. От финансова гледна точка също има подобрение, тъй като вече не се изисква специален (скъп) екран със сребърни нишки, а прожекторът лесно може да се преобразува от 3D в 2D и обратно. Самата картина също става по-реалистична, тъй като има дълбочина назад, а не като при досегашните варианти, при които обектите "изскачат" от екрана към зрителя.
Харесва ли ни, или не, ще минем през 3D филмите, преди да продължим нататък. Гответе се за масови 4D и холограмни филми. А след тях – кой знае…
