Д-р Питър Левин, създател на подхода соматично преживяване, се заема с един от най-трудните и спорни аспекти на терапията при посттравматично стресово разстройство и травма: можем ли да се доверим на спомените си? Докато някои твърдят, че травматичните спомени са недостоверни и безполезни, други настояват, че категорично трябва да се уповаваме на паметта, за да придадем смисъл на досегашния си опит. Като стъпва на 45-годишния си опит на успешно лекуване на травми и се опира на случаи от собствената си практика, д-р Левин приема, че и в двата лагера има известна доза истина. Макар да смята, че можем да се доверим на паметта, той твърди, че единствените наистина полезни спомени са онези, които на пръв поглед може да изглеждат най-неблагонадеждни: спомените, съхранявани в тялото, които невинаги са достъпни за съзнанието ни. Научим ли се да разбираме по-добре сложното взаимодействие между минало и настояще, мозък и тяло, можем да пренастроим отношението си към травмите и да достигнем по-балансирано и спокойно състояние.
Създадена за психотерапевти и техните пациенти и разглеждаща начина, по който се изгражда паметта, и влиянието, което спомените оказват върху живота ни, „Травма и памет“ е основополагащо изследване на ключовата роля на тялото в преработката и изцелението на травмата.
216 с., мека корица, 19.90 лв.
Д-р Бесел ван дер Колк: „Когато за първи път се срещнах с Питър Левин преди около двайсет и пет години, си помислих, че съм попаднал на прероден древен магьосник от онези, чиито идеи познавах доста добре от плесенясалите ръкописи, които намирах в шкафовете на стари болнични библиотеки. Само дето вместо с папийонка и официален редингот, типични за едновремешните снимки, Питър стоеше на моравата пред института „Есален“ в Биг Сур, Калифорния, облечен с къси панталони и тениска с щампа на Боб Марли. Той демонстрира, че напълно разбира, че травмата е запечатана в тялото, и за да се излекува, човек трябва да създаде защитено състояние на транс, от което може безопасно да наблюдава ужасяващото минало. Освен това добави ключовия елемент на изследване на фините физически отпечатъци на травмата и се фокусира върху възстановяването на връзката между тялото и ума.
Мигновено бях заинтригуван. Като се започне с най-ранните изследователи на травматичния стрес и се продължи с най-новите невронаучни изследвания, учените отбелязват съществена връзка между паметта и движенията на тялото. Едно преживяване става травматично тогава, когато човешкият организъм се претовари и реагира с безпомощност и парализиране – не си ли в състояние да направиш абсолютно нищо, за да промениш изхода на събитията, цялата ти система се срива. Дори Зигмунд Фройд е запленен от връзката между травмата и физическата дейност. Той предполага, че причината хората да преживяват своите травми отново и отново е тяхната неспособност да си спомнят случилото се в неговата цялост. Тъй като споменът е потиснат, пациентът „е принуден да повтори станалото като настоящо преживяване, вместо... да си го припомни като част от миналото“. Ако човек не си спомня нещо, вероятно тялото му ще го пресъздаде: „Той го възпроизвежда не като спомен, а като действие; повтаря го, без, разбира се, да знае, че го повтаря... в крайна сметка разбираме, че това е неговият начин да си спомни.“ Но нещото, което Фройд не осъзнава, е, че хората могат да си възвърнат самоконтрола само ако им се помогне да се почувстват сигурни и спокойни отвътре.
Питър разбираше, че преодоляването на травмата минава през справянето с физическата парализа, възбудата и безпомощността и намирането на начин да се извършат движения на тялото, чрез които човек да възстанови контрола върху собствения си живот. Форма на ефективно действие е дори самото разказване на случилото се, разгръщането на свързан разказ, който позволява на човека и на хората около него да разберат повече за станалото. За съжаление, твърде много травмирани хора остават блокирани в травмата си и съответно не успяват да развият това толкова необходимо повествование.
Докато опознавах Питър по-добре, постепенно осъзнах колко дълбоко е разбирането му за ключовата роля на физическите усещания и движенията на тялото. Той доказа, че посттравматичните действия не се изразяват само в грубо поведение – като да избухваш срещу всеки, който те обиди, или да се вцепеняваш, когато си уплашен, – а също и в незабележимо задържане на дъха, напрягане на мускулите или стягане на сфинктерите. Показа ми, че целият организъм – тяло, ум и дух – блокира и продължава да се държи така, сякаш в настоящия момент е налице безспорна опасност. Първоначално Питър преминал обучение по неврофизиология, а след това изучавал работа с тялото при Ида Ролф в института „Есален“. Докато гледах как прилага уменията си, се сетих за Моше Фелденкрайс, който твърди, че няма чисто психични (т.е. ментални) преживявания: „Идеята за два вида живот, соматичен и психически, е... надживяла своята полезност.“ Нашето субективно преживяване винаги има телесен компонент точно както всички така наречени телесни преживявания имат ментален компонент.
Мозъкът се програмира от ментални преживявания, които се изразяват в тялото. Емоциите се предават чрез изражения и пози: гневът се изпитва чрез стиснати юмруци и скърцане със зъби; страхът се корени в стегнати мускули и плитко дишане. Мислите и емоциите са съпътствани от изменения в мускулното напрежение и за да променим обичайните модели, трябва да променим соматичните вериги, които свързват усещания, мисли, спомени и действия. Следователно основната задача на терапевтите е да наблюдават тези соматични промени и да се справят с тях.
Когато бях студент в Чикагския университет, Юджийн Гендлин се опита да ме научи какво е „почувствано усещане“ – осъзнаването на себе си, пространството между мисълта и действието, – но успях истински да разбера какво представлява то едва когато видях как Питър използва осъзнаването на тялото като ключ към ученето. Начинът, по който той прилагаше допира, ми оказа изключително благотворно въздействие. Допирът беше строго забранен в обучението ми и болезнено пренебрегван при възпитанието ми, но използването му от страна на Питър ми помогна да осъзная по-добре вътрешните си преживявания и ми отвори очите за невероятната способност на докосването да улеснява хората във взаимната обмяна на спокойствие и усещане за физическа безопасност.
Осъзнаването на вътрешните усещания, нашите първични чувства, ни позволява достъп до директно преживяване на собственото ни живо тяло по скàла, обхващаща всичко от удоволствие до болка, чувства, които произхождат от най-дълбоките нива на мозъчния ствол, а не от мозъчната кора. Изключително важно е да го разберем, тъй като травмираният човек се ужасява от онова, което се случва вътре в него. Ако го помолим да се съсредоточи върху дишането си, може да предизвикаме паническа реакция; ако просто поискаме да стои неподвижно, може да засилим безпокойството му.
Tази откъснатост от физическото Аз води до изменения в нервната система, които се виждат при сканиране на мозъка: зоните в мозъка, посветени на себесъзнанието (медиалният префронтален кортекс) и осъзнаване на тялото (инсулата), често са с намален размер при хора с хроничен ПТСР — умът/тялото/мозъкът се е научил да се изключва. Това изключване има огромна цена: зоните в мозъка, които изпращат сигнали за болка и страдание, са същите, които отговарят за излъчването на радост, удоволствие, чувство за цел и свързаност с другите.
Питър ми показа – а в тази книга показва на всички ни – как негативната оценка за себе си или другите кара ума и тялото да се напрягат, което прави ученето невъзможно. За да се възстановят, хората трябва да се чувстват свободни да изследват и усвояват нови начини за движение. Само тогава нервната система може да се реорганизира и да се формират нови модели. Това може да се осъществи само чрез изпробване на нови начини за движение, дишане и взаимодействие и не може да се постигне чрез предписване на конкретни действия, насочени към „поправяне“.
В главите, които следват, Питър Левин обяснява, че травматичните спомени са имплицитни и остават в тялото и мозъка като съшити едно за друго откъслечни усещания, емоции и поведение. Травматичните отпечатъци ни се натрапват тихомълком, не толкова като истории или съзнателни спомени, а като емоции, усещания и „процедури“ – неща, които тялото прави автоматично, като психологически автоматизми. Ако травмата се преиграва под формата на процедурни автоматизми, излекуването не може да се постигне чрез съвети, лекарства, проумяване или поправяне, а по-скоро чрез достъп до вродената жизнена сила (мой термин), която Питър нарича „присъщият ни стремеж към упорство и триумф“.
В какво се състои този стремеж? В опознаване на себе си, в усещане на физическите импулси, в това да забелязваш как тялото ти се напряга и свива, а когато осъзнатостта за вътрешния свят се повиши – и самото възникване на емоции, спомени и пориви. Сетивните отпечатъци от травма могат силно да повлияят върху нашите последващи реакции, поведение и емоционални състояния. След като сме свикнали непрекъснато да сме нащрек, за да не допуснем демоните от миналото в съзнанието ни, сега трябва да се научим просто да ги забелязваме без осъждане и да виждаме какво представляват в същността си: сигнали за активиране на вродени програми за моторни движения. Следването на естествения им ход ще помогне да пренастроим отношението ни към себе си. Само че това съзнателно самонаблюдение лесно може да ни доведе до емоционално претоварване, което да предизвика паника, избухливост, реакция на замръзване или срив.
Една от основните концепции за справяне с тази предразположеност към рухване е въведеното от Питър понятие „пендулация“: да се докоснем до вътрешните си усещания и да се учим да ги толерираме, отбелязвайки, че сме в състояние да ги понесем, след което умишлено да се върнем към по-безопасни рутинни дейности. Целта не е емоционално освобождаване или, както обичам да го наричам, „изповръщане на травмата“. Усвояването на внимателния подход към „почувстваното усещане“ отваря възможността да опознаем сигналите за опасност, които се спотайват дълбоко в нас, и да ги овладеем. Преди да можем безопасно да почувстваме усещанията, свързани с ужас и унищожение, най-напред трябва да се свържем с усещането за вътрешна сила и здравословна агресия.
Една от най-блестящите и оригинални дискусии в тази книга е обяснението на Питър, че за да се справим с извънредно тежки изпитания, трябва да ангажираме едновременно две мозъчни системи – на мотивацията и на действието. Системата за мотивация се управлява от допаминовата система в мозъка, а системата за действие – от норадренергичната. За да посрещнем сериозни предизвикателства с чувство за цел, в терапевтичния процес трябва да стимулираме и двете. Това са необходими условия за изправяне срещу демоните от миналото и трансформиране от безпомощна капитулация в компетентен самоконтрол.
Добрата терапия се състои в усвояване на умението да извикваме почувстваното усещане, без да бъдем смазани под тежестта на онова, което се спотайва вътре. Най-важните изречения във всяка терапия са „обърнете внимание на това“ и „обърнете внимание какво се случва след това“. Когато си позволим да наблюдаваме вътрешните си процеси, това активира невронни пътища, свързващи рационалните и емоционалните дялове на мозъка, което е единственият известен начин човек съзнателно да пренареди възприятийната система на мозъка. За да бъдем във връзка със себе си, трябва да активираме предната инсула – ключовата област в мозъка, отговорна за това какво изпитваме към тялото си и към себе си. Левин посочва, че повечето духовни традиции са разработили дихателни, двигателни и медитативни техники, за да подпомогнат толерирането и интегрирането на дълбоки емоционални и сетивни състояния.
Бавното, прецизно, съзнателно внимание към вътрешните усещания и фините движения в метода соматично преживяване е много различно от повечето експресивни терапии, които обикновено се фокусират върху действие, насочено навън, а не върху почувстваното усещане за себе си. Вниманието към вътрешните преживявания разкрива процедурни движения, които обикновено са неволни и рефлексни и които вероятно не ангажират мозъчните системи, отговорни за преднамерените, волеви действия, а други, като малкия мозък и екстрапирамидната система.
Този метод е в рязък контраст и с терапевтичните подходи, които насърчават оцелелите да изживяват травмите си многократно и детайлно и така рискуват да създадат условия, при които травмираните индивиди остават твърде дълго в състояние на силен страх и физиологична възбуда, а това би могло сериозно да подсили агонията от миналото. Ако стане така, травматичният спомен може да се консолидира наново, добавяйки връзки с новопреживените състояния на ужас, и единствено да затвърди усещането за непосилна тежест на вътрешния свят.
Тази книга е пълна с реални истории на пациенти и подробни пояснения за това как да се приложат на практика принципите на соматичното преживяване не само с жертви на травми от типа автомобилна катастрофа, но и с новородени, бебета, деца в училищна възраст и войници, участвали в сражения. Соматичното преживяване не е насочено на първо място към „отучване“ от условни реакции на травма чрез преработването им, а към създаване на нови преживявания, които противостоят на непосилната безпомощност, и към заменянето им с чувство на контрол върху физическите реакции и усещания.
Тази книга слага край на застиналия срам, скръб, ярост и непреодолима загуба, като подпомага довеждането на процеса, започнал с експлозивното покушение на травмата върху тялото, до благоприятен завършек. Откритията на Питър ни помагат да преодолеем това, което той нарича „разрушителна натраплива нужда от обяснение“, и да създадем вътрешно чувство за себевладеене и контрол над усещания и реакции, които преди това са били извън контрол. За тази цел е необходимо да създадем преживяване на телесно действие в противовес на безпомощната капитулация или неуправляем гняв. Когато сме в състояние да се отдръпнем, да си направим честна вътрешна равносметка, да понижим интензивността на своите усещания и емоции и да активираме вродените си физически защитни реакции, едва тогава можем да се научим да променяме своите вкоренени дезадаптивни автоматични реакции в режим оцеляване и по този начин да сложим край на натрапчивите спомени.
Книгата „Травма и памет“, от д-р Питър Левин, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
