Текстовете и интервютата, събрани в тази книга, са посветени на най-обсъжданите у нас и по света теми. Петър Волгин пише за възхода и падението на евроатлантизма, за интелектуалната нищета на днешните лидери на ЕС, за големите геополитически промени, предизвикани от действията на новия управленски екип в САЩ. Като евродепутат Волгин става пряк свидетел на огромните щети, които именно ръководителите на Евросъюза нанасят на идеята за обединена и силна Европа. Колко дълбока е кризата, обхванала нашия континент, и може ли да бъде осъществено ново европейско Възраждане? Отговорите на Петър Волгин са в тази книга.
Той се спира подробно и на процесите, които протичат в Руската федерация, както и на отношенията на Русия с останалите държави, включително и с България. Авторът описва и плачевното състояние на българския политически живот, както и незавидното положение на медиите в България, омаломощени до краен предел от натиска на цензурата.
Петър Волгин е убеден, че най-големият проблем на днешното време е отнемането на правото на хората да мислят различно и да говорят свободно. Според него най-важната битка днес е тази за свободата. „Европа след края на евроатлантизма“ показва как свободата може да победи идеологическия диктат.
Петър Волгин: „Три основни сюжета има в книгата „Европа след края на евроатлантизма“. Първият е свързан с отношенията на европейските държави със Съединените щати. Втората тема засяга състоянието на българския политически живот и, разбира се, на медиите в България. И третият акцент в книгата е поставен върху Русия.
Това, което най-напред трябва да бъде казано, е, че буквално пред очите ни се срива една идеология, в която всички правоверни лица - политици, анализатори, всевъзможни общественици - се кълняха през последните години. Става дума за края на евроатлантизма. Какво всъщност представляваше тази идеология? Според официалните формулировки евроатлантизмът предполагаше все по-близки отношения между Съединените щати и Европейския съюз. Само че истинският смисъл на въпросната идеология беше доста по-различен. На практика евроатлантизъм означаваше Съединените щати да издават нареждания, а европейските държави или поне огромната част от тях да ги изпълняват. Този процес достигна връхната си точка по време на управлението на президента Джо Байдън и на ръководената от Урсула фон дер Лайен Европейска комисия. Управляващата в САЩ Демократическа партия нареждаше, а брюкселската администрация изпълняваше. С радост. Тези евроатлантически отношения едно към едно повтаряха някогашните отношения между Съветския съюз и неговите източноевропейски сателити. Тогава Москва съобщаваше с нетърпящ възражение тон какво трябва да бъде направено, а държавите от т.нар. социалистически лагер изпълняваха. При това някои, като България, го правеха с огромна радост.
Днешните български управляващи се държат по същия васален начин към актуалните геополитически господари, както се държаха управляващите преди 1989 г. към тогавашните началници. В това отношение имаме пълна приемственост. За огромно съжаление, разбира се. В „Европа след края на евроатлантизма“ е отделено специално внимание и на този „комплекс на слугата“, който е особено характерен за хората, които управляват България. Докато властта у нас продължава да демонстрира абсолютно покорство спрямо желанията на т.нар. „чуждестранни партньори“, няма как да очакваме България да има каквото и да било разпознаваемо лице. Винаги ще ни приемат като безгръбначен слуга, който ще се съгласява с всичко, което му кажеш. Без значение колко нелогично и абсурдно е то.
Преди 1989 г. ни наричаха „най-верният сателит на СССР“, днес сме най - безгласният изпълнител на желанията на Брюксел. Този тип външна политика може и да носи някакви краткосрочни ползи, най-вече за тези, които са във властта, но със сигурност обезличава държавата и никой навън вече не я приема на сериозно. Ето защо България има нужда от съвсем друг тип управление. От управление, което поставя на първо място българските национални интереси, а не се крие зад официозни клишета от сорта на „защита на евроатлантически ценности“.
Пък и на всичко отгоре въпросната идеология скоропостижно се спомина. Най-вече заради действията на новите управляващи в Съединените щати. За разлика от мнозинството официозни европейски говорители, аз смятам, че отдръпването на САЩ от прекалената ангажираност с европейските дела е нещо много добро за Европа. Държавите на нашия континент наистина получават голям шанс. И той не бива да се пропилява. А е видно, че има сили в Европа, които, ако вземат връх, ще унищожат подобни възможности. Призивът: Хайде да се въоръжаваме, за да покажем колко сме силни и независими, е безкрайно глупав. Така нареченото „превъоръжаване на Европа“ само ще задълбочи финансово-икономическата криза на европейския континент. В крайна сметка, Европейският съюз няма да се изравни по военни показатели със САЩ, но пък ще затъне в още и още дългове. Европа може да бъде отново силна, само ако постави акцента другаде - върху подобряване на здравеопазването, образованието, условията на труд.
Има и още един момент, който е също толкова важен и който не е свързан с пари, търговия и икономически ползи. Най-същественото, което Европа трябва да предприеме, е да се върне към изначалната си същност на място, където се срещат най-различни идеи за развитието на света. През последните години нашият континент и по-специално Европейският съюз се превърна в лагер на убогото единомислие. В повечето европейски държави взеха връх обидните за интелекта новомисъл и новоговор. Навсякъде се възцари една-единствена „правилна“ гледна точка, която не допускаше правото на съществуване на никакви различни мнения. Без значение дали ставаше дума за Ковид-19, войната в Украйна или джендър-политиките, всички бяхме задължени да говорим едно и също. А който дръзнеше да излезе извън официалния канон по тези или по каквито и да било други теми, моментално биваше канселиран. Големите медии преставаха да канят такива хора, повечето издателства отказваха да издават книгите им, създаваха се пречки за кариерата им, за развитието им, особено ако беше в сферата на хуманитаристиката, пречеше се по всевъзможни начини. В Европа, както и в управляваните от Демократическата партия Съединени щати се възцари един нов тоталитаризъм. Той не се основаваше на класовата или расовата идеологии, както предишните тоталитаризми, а на някакви безкрайно изкривени представи за добро и зло, за морал и аморалност, за правилна и неправилна страна на историята. Едни хора, които бяха или избрани, или назначени за ограничен период от време на важни позиции в Брюксел и Вашингтон, решиха, че са властелини на истината от последна инстанция, че в правомощията им влиза не само приемането на политически решения, но и издаването на морални присъди, както и окончателното разграничаване на добрите от лошите във вселенски мащаб. Всичко това превърна Европа от място на диалога, на дискусията, на размяната на различни мнения в царство на единомислието и единоначалието. Това е път към нищото.
Тъй като от много години работя в медиите, съм потресен от нивото на елементарност и нетърпимост, завладели медийното пространство в много страни по света, включително и в България. На този проблем също е отделено значително място в „Европа след края на евроатлантизма“. Медиите, особено традиционните телевизионни и радиостанции, както и авторитетните някога вестници, се превърнаха в основен инструмент на налагането на една единствена „правилна“ гледна точка. Сигурно сте забелязали как толкова често употребяваната някога дума „плурализъм“ изчезна изобщо от речника. Вече никой не иска да има множественост на гледните точки. В телевизиите и в радиостанциите работят само „правилни“ журналисти, които канят „правилни“ гости. Разномислие не се допуска. Медийната свобода днес е несравнимо по-малка, отколкото беше през 90-те години на миналия век. Цензурата, а много често и автоцензурата замениха стремежа в ефира да звучат колкото се може повече различни гласове. Лично изпитах това в работата си, но по-притеснителното е, че тенденцията за унищожаването на медийната свобода е характерна за целия Европейски съюз.
Стремежът към униформено медийно послание е особено виден, когато стане дума за Русия. Антируската истерия доминира западните медии много преди февруари 2022 г. А през последните години тя наистина достигна ужасяващи размери. Всичко руско, без значение дали става дума за Путин или за Пушкин, неспирно биваше обругавано. Това първосигнално русофобство може да бъде сравнено единствено с антисемитизма, завладял Европа след идването на Хитлер на власт. Интересното е, че независимо от антируската пропаганда, която постоянно струи от нашите медии, повечето българи не се превърнаха в русофоби. Обръщам специално внимание на този факт в „Европа след края на евроатлантизма“, както и на причините за него. В нея ще откриете и интересни подробности за отношенията между Русия и Западния свят през последните три века, за /не/възможното разбирателство между тях.
Ако Европейският съюз наистина иска да бъде силна, както икономически, така и политически, организация, той задължително трябва да възстанови добрите си отношения с Русия. Най-малкото защото едно евентуално европейско възраждане е възможно единствено на базата на евтините руски енергийни ресурси. Но икономическите ползи съвсем не са най-същественото нещо в случая. В продължение на много десетилетия Русия и останалите европейските държави са създавали едно общо пространство на диалог и разбирателство. Този процес може и трябва да бъде възстановен. Европейските държави са много по-силни, когато имат нормални отношения с Русия, а не когато се опитват да я смажат.“
Книгата „Европа след края на евроатлантизма“, на Петър Волгин, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
