Във времена, в които Холивуд пося семето на филмите за супергерои и вече жъне публика, чиито сетива са настроени да възприемат кино единствено ако последното е придружено с аромат на пуканки и начос, филми като The Hateful Eight (Омразната осморка) със сигурност стесняват своята собствена аудитория, при това със скоростта на Хилядолетен сокол.
Подозирам, че ако успеваемостта в промиване на мозъци на кино фенове се запази, за 10-тия режисьорски проект на Тарантино (The Hateful Eight e 8-ми поред) няма да е останал жив зрител, който ще разбере за какво става въпрос, освен ако някой от главните герои не носи шлем, лазерен меч или суперкостюм на Marvel.
За моя (и на още няколко души) радост, този нелицеприятен сценарий все още е там някъде в бъдещето, така че за момента нека да се концентрираме в това, което ни поднася настоящето.
Дами и господа, имаме новина за вас! Стартираме годината ударно с един безценен подарък за почитателите на алтернативното кино във всяка една точка на света. От гр. Лос Анджелис, Калифорния, до с. Кулата, община Петрич.
Както става ясно, говорим си за филмово заглавие – 70 mm уестърн коктейл, забъркан сякаш изпод перото на Сър Артър Конан Дойл с музиката на Енио Мориконе и развръзка на Робърт Родригес. 70 mm, защото, ако не сте разбрали все още, The Hateful Eight е сниман на лента със стар, но класически модел камера с широк обектив, произведена в средата на миналия век. Целта? Освен редица техническо-продукционни детайли, в подбрани киносалони филмът ще се излъчва по стария, ретро начин, като в изживяването е включен и антракт.
* Дами и господа, представяме ви последния мохикан на класическото комерсиално кино
Да! Тарантино отново е тук, с каубойска шапка и чифте пищови – напук на дигитализирането на заобикалящия ни свят. Авторът на Kill Bill (Убий Бил) и "Глутница кучета" изнася поредното си представление (в буквален и преносен смисъл), превръщайки се бавно, но сигурно в един от последните мохикани на класическото комерсиално кино.
Актуалният разказ ни телепортира два века назад във времето и на територията на Северна Америка, щата Уайоминг. Дейзи Домергу (Дженифър Джейсън Лий) пътува във файтон с посинено око и пълна с въшки коса към мястото, където ще трябва да бъде обесена след обвиненията за тежки престъпления срещу местното население. Тя е овързана с верига към Джон Рут (Кърт Ръсел), който се е скачил по своя воля с Домергу, и няма нищо против да я отведе там, където и е мястото – тоест на бесилото. По стечение на обстоятелствата към тях се присъединява и Маркъс Уорън (Самюел Джаксън), а и на тримата им предстои да прекарат следващите дни в забравено от Бога място – дрогерията на Мини.
Все още не сте заинтригувани? Нека подходя другояче. На практика повече от две трети от действието на близо тричасовия спектакъл се развива в едно-единствено затворено помещение. При все това начинът, по който историята върви към своята кулминация, е толкова нестандартно-театрален, че ако бръкнете с черпак в киноманските си спомени и разбъркате по-чевръсто, не може да не уловите някое парче аналогия с друг проект на един (уж) по-елитарен автор и любимец на всички съмнително задоволени жени на възраст между 26 и 34 – Ларс Фон Триер. Имам предвид проекта Dogville (Догвил).
* Догвил или Ларс Фон Триер – по времето, когато все още не беше любимец на съмнително задоволени жени
Далеч съм от мисълта, че двете продукции имат нещо общо. По-скоро се опитвам да ви насоча вниманието към факта, че филмът на Тарантино съвсем не е елементарен, както обичайните кино тролове биха отсъдили по дифолт.
Имам предвид, че всичко в The Hateful Eight е реверанс към истинското кино – като се започне от сценария и създаването на всеки един от персонажите първо на хартия, премине се през реалния избор на актьори, последван от начина на заснемане и монтаж, и се завърши с клишираната черешка на тортата – в случая: бутафорността в развръзката на тази история.
Ако ще гледате The Hateful Eight тепърва, обърнете внимание на това как във всеки един момент е подходено с такава педантичност и чувство към детайла, че ще се уловите как ви е по-трудно да проследите изцяло какво се случва на екрана тук, отколкото в космическа битка от "Междузвездни войни". Не че последното е много трудно.
* Какво е общото между "Омразната осморка" и Sweetgrass Productions (Видео)?
Все пак! Ако се заслушате извън речта, ще доловите постоянния звук на виелицата отвън – подобно шепот на невидим актьор. Ако пък се концентрирате в диалога, ще усетите брилянтната игра с думи и диалекти. Загледайте се в облеклото на героите и ще забележите как всяка дреха, аксесоар или копче кореспондира на съответния характер. Или просто обърнете внимание кой къде седи и какво прави, докато действието се приближава към (не)логическата си кулминация – ще се почувствате така, сякаш сте участник в действието от първо лице.
Да, изпълнението на Самюел Джаксън ще е заслужена номинация за "Оскар", но пък включването на крехката иначе Дженифър Джейсън Лий в коч компанията на Тарантино изглежда толкова естествено, силно и, простете, куул, че на човек може да му се прииска да се подпише под петиция с един-единствен въпрос: "Защо, по дяволите, женският еквивалент на Шон Пен едва сега се появява в продукция на създателя на Pulp Fiction (Криминале)?"
Но не си мислете, че останалата част от каста е по-ниска топка. В никакъв случай. Кърт Ръсел, Тим Рот, Майкъл Медсън или ветеранът Брус Дърн. Всъщност казват, че за една голяма част от съвременните актьори да се доберат до участие в продукция на Тарантино е почти толкова голяма мечта и удоволствие, колкото да получат заветния "Оскар".
*Стънтмен Майк и Дейзи Домергу – какво ли се върти в главата на човек, който може да създаде подобни персонажи?
Така например бащата на Лора Дърн – Брус – споделя: "За първи път в своята кариера приемам участието си във филм като участие в... опера". Имайки предвид кариерата на актьор като Дърн, думите му трябва да се приемат като нещо наистина важно.
Повод за сравнението е фактът, че всичко във филма – всяко едно движение, поглед, фраза или действие – е репетирано буквално като за театрална постановка. Всеки един детайл от случващото се на екрана е режисиран предварително. След като по сценарий характерите са написани за конкретните актьори, импровизацията е сведена до минимум за сметка на максимално въплъщение в персонажа и очевидно по-сложния екипен синхрон.
Последното можем да отчетем като тенденция в съвременната режисура, защото Алехандро Гонсалес Иняриту наскоро разкри почти същия педантичен подход при създаването на The Revеnant (Завръщането).
* Омразната осморка в пълен състав
Но въпреки че историята на The Hateful Eight се развива в типичния за Тарантино организиран хаос, следвайки стриктно пъкления сценарий, на места долавяме толкова тънък подтекст, че той ще бъде трудно доловим дори за някои от най-запалените почитатели на режисьора (имам предвид тези, които не следят в детайли последните обществени изяви на Тарантино).
(Спойлер!) Например в най-шокиращата сцена, в която бял мъж е принуден да прави фелацио на черен такъв, случващото се на екрана може да се тълкува и като фраза по повод личната позиция на Тарантино, свързана с полицейско насилие от бели полицаи над чернокожи граждани в САЩ през последните години. Имам предвид през последните две години, а не през годините на робството.
Все пак авторът на тази "ненормална" идея е успял да представи случката в контекста на историческите събития, касаещи действието на художествения разказ, което пък още повече ни навежда на мисълтта, че при г-н Кафяв а.к.а. г-н Куентин, няма нищо еднозначно.
*Бен Хур през 2015-та или празник на сетивата за почитеталите на Тарантино
За да не ви отегчавам излишно с псевдо-арт мъдрости и извън отредените ми стандартни 3000 знака за този материал, ще насоча разсъжденията в една такава посока. В дните на премиерата си в САЩ The Hateful Eight се сблъска челно с "Най-големия филм на всички времена" Star Wars.
Но с ирония или не, можем да заключим, че колкото повече Холивуд се трансформира в корпоративна филмова месомелачка, в която всичко е подчинено само и единствено на това как да се извадят парите от джоба на зрителя, толкова повече филмите на Тарантино придобиват все по-висока добавена стойност без да имат претенции да са какъвто и да било фундамент за седмото изкуство.
Лично аз предпочитам да гласувам по време на избори за Тарантино. А вие?
Още от същия автор:
"Междузвездни войни: Епизод VII" - Силата се пробужда, а зрителят се прозява
The Revenant – Повест за истинския киноман
The Hateful 8 OST: The White Stripes Apple Blossom
