В нашите страдания се крие и спасението ни. – Питър Левин
Tравмата не е нито болест, нито психично разстройство, а страдание, причинено от страх, безпомощност и загуба, което може да бъде излекувано чрез мобилизиране на заложените в самите нас ресурси. Травмата идва не от външното събитие, причинило физическа или емоционална болка, нито дори от самата болка, а от нашето блокиране в примитивната ни реакция на болезнени събития.
Повечето хора мислят, че травмата е проблем на „съзнанието“, дори „разстройство на мозъка“, но тя засяга и тялото, следователно спасението се намира в самото тяло.
Питър Левин ни показва как можем да чуем безмълвния глас на собственото си тяло. Соматичното преживяване помага да изживеем дадено травматично събитие на физиологично, сетивно и емоционално ниво и така да трансформираме усещанията за страх и безпомощност, които ни пречат да живеем пълноценно.
„С безмълвен глас“ е magnum opus на Питър Левин, обобщението на цял живот изследователска работа върху естеството на стреса и травмата.
* * *
„С тази книга Питър Левин затвърждава челното си място в областта на лечението на травмите – като теоретик, практик и учител. Това обобщение на всичко, научено от самия него, обогатява и всички нас, работещите в областта на терапията – лекари, психолози, психотерапевти, начинаещи лечители, – както и любознателните лаици“. – д-р Габор Мате, автор на „Разпилян ум“ и „Когато тялото казва НЕ“
* * *
„В този свой шедьовър Питър Левин е стигнал до същността на травмата, изразена чрез „безмълвния глас“ на нашето тяло. Съчетавайки задълбочените си познания в областта на етологията, работата на мозъка и автохтонните лечебни ритуали със задълбочен клиничен опит, Левин предлага удивителна и оригинална перспектива как да трансформираме и изцелим травмата чрез естествените лечебни ресурси, заложени дълбоко във всеки от нас“. – д-р Бесел ван дер Колк, автор на „Тялото помни“
336 с., мека корица: 28.90 лв., твърда корица: 32.90 лв.
***
„С безмълвен глас“ е magnum opus на Питър Левин, обобщението на цял живот изследователска работа върху естеството на стреса и травмата. Това е и най-непосредствената и най-поетичната от книгите му, която най-пълно разкрива житейския му опит както на човек, така и на лечител. Забележителна е заради ерудицията на автора и дълбочината на научния му подход.
Първоначалното заглавие на въвеждащата глава предаваше най-точно същността на учението на Питър – „Силата на съчувствието“. След като получава нараняване при злополука с моторно превозно средство, той открива собствения си потенциал за излекуване, отключен от волята му да се довери изцяло на своя физически/емоционален опит, като му дава свободата да се разгърне до максималния си предел. В този процес му помага съчувственото човешко присъствие. Силата на доброто – в този случай на заложената в организма способност да възстановява сам здравето и равновесието си – намира подкрепа в присъствието на случайна минувачка, свидетелка с отзивчиво сърце, която успява да предотврати травмата, въплъщавайки съчувствието и разбирането.
Не е чудно, че именно това са качествата, които според Питър Левин са най-важни за хората, призвани да извършват терапевтична дейност с травмирани човешки същества. Както сам той казва, терапевтът трябва „да съдейства за създаването на обстановка на относителна безопасност, както и на атмосфера, даваща усещането за убежище, надежда и възможност“. Но само състрадание и топла терапевтична връзка не са достатъчни, защото травмираните хора често не са способни да отличат или напълно да възприемат състраданието. Те са твърде потиснати, блокирани в първичната защитна реакция, присъща повече на нашите предшественици от амфибийната или рептилната фаза на еволюцията.
Как тогава трябва да постъпва терапевтът с човешки същества, които са наранени или съкрушени от преживяна травма? Трябва да помогне на хората да чуят безмълвния глас на собствените си тела и да ги подтикне да почувстват „емоциите си на оцеляване“ – гняв и ужас, – без да допуска тези силни реакции да ги завладеят напълно. Както Питър великолепно установи още преди десетилетия, травмата идва не от външното събитие, причинило физическа или емоционална болка, нито дори от самата болка, а от нашето блокиране в примитивната ни реакция на болезнени събития. Травмата е не това, което ни се случва, а онова, което задържаме в себе си при отсъствието на съчувстващ свидетел.
Следователно спасението се намира в самото тяло. „Повечето хора – пише Левин – мислят, че травмата е проблем на „съзнанието“, дори „разстройство на мозъка“. Но травмата засяга и тялото.“ Той доказва, че травмата е преди всичко и главно в тялото. Състоянията на съзнанието, свързани с травмата, също са важни, но те идват на второ място. Тялото започва първо, твърди той, а съзнанието го следва. Ето защо „вербалното лечение“, което ангажира мисловната дейност или дори емоциите, не стига достатъчно дълбоко.
Терапевтът/лечителят трябва да може да разпознае психоемоционалните и физическите признаци на „замръзнала“ травма в клиента си. Той трябва да може да чуе „безмълвния глас“ на тялото, за да могат и клиентите да се научат безпогрешно да го чуват и разпознават. Тази книга е майсторско помагало за умението да се чува гласът без думи, издаван от тялото. „В специфичната методология, която описвам – казва Левин, – на клиента се помага да развие такова осъзнаване на физическите си усещания и чувства, че да може да работи с тях.“ Ключът към успешното лечение – уточнява Левин – се крие в „правилното разчитане на това безсловесно пространство“. Своеобразен шифър за подхода си той намира в привидно (но само привидно!) различните науки, занимаващи се с еволюцията, животинския инстинкт, физиологията на бозайниците, с човешкия мозък, но също и в своя дълг опит като терапевт.
Потенциално травматични ситуации са тези, които предизвикват състояния на силна физиологична възбуда, без афектираният човек да има свободата да даде израз на тези състояния, нито да ги преодолее: усещане за опасност без възможност за бягство или борба, а впоследствие и без възможност за „отърсване“, както би направило едно диво животно след уплаха от срещата с хищник. Така наречената от етолозите тонична неподвижност (парализиране и физическо/емоционално затваряне, които са характерни за общовалидното усещане за безпомощност пред лицето на смъртна опасност) в един момент ще управлява живота на човека и неговото функциониране. Ние сме буквално сковани от страх. Но при човешките същества, за разлика от животните, състоянието на временно вцепенение става дългосрочен модус (на поведението). Макар и оцелял, изтъква Питър Левин, човек остава „блокиран в известно вцепенение, без да може да се върне напълно към динамичността на нормалния живот“. Обстоятелства, при които други хора биха почувствали лека заплаха или дори само предизвикателство за преодоляване, един травмиран човек интерпретира като силна заплаха, ужас и ментално/физическо безпокойство, което отчасти парализира тялото и волята. След такава безпомощност, причинена от външен фактор, идва чувството за срам, потиснатост и самоненавист.
Както категорично изтъква психиатърът изследовател Даниъл Сийгъл, изданието Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация (АПА) „се занимава с категории, а не с болки“. Учението на Питър Левин се основава на това, че травмата не може да бъде сведена до диагностичните характеристики, класифицирани от АПА в рубриката „Посттравматично стресово разстройство“. Травмата не е болест, изтъква той, а човешко преживяване, чиито корени са в инстинкта за самосъхранение. Ако се доверим напълно на изявата на инстинктивните ни реакции при внимателно степенуване, ще дадем възможност на травматичното състояние да разхлаби хватката си над страдащия. Ще последва подобрение на здравето, възстановяване на жизнеността. То възниква отвътре. „Травмата е факт от живота – пише Левин. – Следователно тя не трябва да бъде доживотна присъда.“ В нашите страдания се крие и спасението ни. Както посочва той, същите психопатологични фактори, които управляват травматичното състояние, са и посредник към базисните човешки усещания за добро здраве и свързаност с други хора.
Като наблюдава и описва процеса на „размразяване“ на своите клиенти, той го поставя в центъра на своето учение със същата изумителна наблюдателност и с такова дълбоко нюансирано внимание към детайлите, с каквито е изградена техниката му да ръководи и опосредства този процес. Докато четях книгата му, бях силно впечатлен от факта, че самият той често прави открития в работата си, което ми напомни за някои мои собствени наблюдения в работата ми с травмирани и зависими от субстанции хора. Сега вече можех да разбера и да си обясня тези свои наблюдения по нов начин – при това не само клиничните ми наблюдения, а и моя личен опит. Това е много важно, защото, както сам Питър признава, когато терапевтът се вслушва в собственото си преживяване, това му служи като пътеводна звезда за намиране на правилния път в лечебния процес.
Към края на споделеното си пътуване Питър Левин и неговите читатели изследват духовното и травмата. Това ги свързва в „естествена и трайна връзка“. Колкото и да сме вкоренени във физическото си тяло, ние, хората, сме духовни същества. Много проницателно психиатърът Томас Хора посочва, че „всички проблеми са психологически, но всички решения са духовни“.
С тази своя книга Питър Левин затвърждава челното си място в областта на лечението на травмите – като теоретик, практик и учител. Това обобщение на всичко, научено от самия него, обогатява още повече и нас, работещите в областта на терапията – лекари, психолози, психотерапевти, начинаещи лечители, – както и любознателните лаици.
Д-р Габор Мате, автор на „Разпилян ум“ и „Когато тялото казва НЕ“
