За книгата
Любовта на Марк Твен към животните е добре известна – те са неразделна част от творчеството му, като с времето заемат все по-важно място в него. Нещо повече, през последните години от живота си големият писател – един от най-видните защитници на правата на животните през своята епоха – създава няколко творби, в които те са не само главни действащи лица, но и разказват събитията през собствения си поглед. Такива са и двете произведения, които ви предлагаме за пръв път на български език в настоящия том – новелата „Историята на един кон“ и разказът „Историята на едно куче“. В първото главен герой е конят на легендарния Бъфало Бил, а във второто – едно храбро куче, което рискува живота си, за да спаси детето на стопаните си. И в двете централна тема са отношенията между хората и животните, представени с неподражаемото сатирично чувство за хумор на „бащата на американската литература“.
За автора
Самюъл Лангхорн Клемънс е истинското име на изтъкнатия американски автор на разкази, пиеси, романи, есета, пътеписи Марк Твен (1835–1910).
Самюъл Клемънс произхожда от стар род на преселници от Изтока, заселили се в градчето Флорида в щата Мисури (САЩ). Баща му е прокурор, впоследствие мирови съдия. Самюъл е шестото от седем деца, израснали в щат, в който робството все още е норма. В голяма част от творбите му основна тема е не друго, а робството. От детските си спомени в Мисури авторът се вдъхновява и за измисления град Сейнт Питърсбърг от знаковите му произведения „Приключенията на Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Твен започва да пише едва на 16 години, когато списва статии и хумористични разкази за местния вестник „Ханибал Джърнъл“ – собственост на един от по-големите му братя. По-късно работи като печатар във Филаделфия, Ню Йорк, Сейнт Луис и др., а неутолимата му жажда за знания го прави редовен посетител в градските библиотеки, където се самообразова.
Авантюристичният дух на Клемънс си проличава не само в творбите му, но и в реалния живот – през 1859 г. получава лиценз за лоцман по река Мисисипи и работи като такъв до избухването на Гражданската война през 1861 г. Заминава с по-големия си брат за щата Невада, пътувайки с дилижанс повече от две седмици през прериите, Скалистите планини, мормонските общности… По време на въпросното пътуване получава вдъхновение и за някои по-късни свои пътеписи и разкази. В биографията на Марк Твен е и работата в сребърните мини на Вирджиния Сити, които скоро напуска и започва работа в местен вестник, където за пръв път използва добре познатия днес псевдоним Марк Твен, който взима от писателя Исая Селърс. В края на 1865 г. в нюйоркския седмичник „Сатърди Прес“ излиза и хумористичният разказ „Знаменитата скачаща жаба от окръг Калаверас“, който отбелязва първия по-значителен литературен успех на Твен. Сред многобройните му творби са безспорните литературни шедьоври „Приключенията на Том Сойер“ (1876), „Принцът и просякът“ (1881) и „Приключенията на Хъкълбери Фин“ (1884).
Марк Твен се радва на близки познанства и с някои от най-изтъкнатите за епохата учени като Никола Тесла и Томас Едисон. Голяма част от спечелените от писането пари Твен инвестира в нови изобретения, които водят единствено до загуба на средства.
След като си стъпва на краката отново, през 1894 г. Самюъл Клемънс започва околосветско пътешествие, посещавайки различни краища на света, за да изнася беседи с едничката цел да се издължи на кредиторите за последните си задължения. През това време губи една от дъщерите си. Няколко години по-късно и съпругата, и още една от дъщерите му си отиват от този свят. Марк Твен умира на 21 април 1910 г. в американския щат Кънектикът.
Откъс
Благодарности
Въпреки че съм имал няколко възможности да гледам бикоборство, никога не съм виждал такова; за тази книга обаче ми беше нужна корида и вътре ще откриете една съвсем достоверна. Взех я от „Кастилски дни“ на Джон Хей, като я орязах и сбих, за да отговаря на изискванията на тази кратка история. С г-н Хей бяхме приятели и ако той все още беше с нас, нямаше да ме укори за волността, която си позволих.
Военните познания, изложени в тази книга, са правдиви, но не са мои – взех ги от „Армейски устав“ (1904), „Тактиката на Харди – кавалерия“ (1861 г., преработено издание) и „Наръчник по военен етикет“ на Джомини („Уест Пойнт“, 1905 г.).
Не би било честно от моя страна да насърчавам с мълчание извода, че съм съчинил тръбния сигнал за коня, тъй като не го направих аз. Задигнах го, както казва Аристотел. Това са началните звуци от пицикатото в „Силвия“ на Делиб. Когато ги е композирал, маестрото не е знаел, че са от тръбен сигнал – аз открих, че са от такъв.
Тук-там из книгата съм вкарал анахронизми, несъществуващи исторически събития и други подобни, за да помогна на разказа в трудни моменти. Идеята за това не е моя; взех я от Херодот. Той казва: „Много малко неща се случват в точното време, а останалите изобщо не се случват: съвестният историк ще коригира тези недостатъци.“
Котките на стола не са мои, принадлежат на друг.
Това са всички изключения. Останалото от книгата си е мое.
Марк Твен
Лонг Трий Хил, Дъблин, Ню Хемпшир,
октомври 1905 г.
Част I
- Войничето – лично за себе си
Аз съм конят на Бъфало Бил. Изживях живота си под неговото седло, под неговите повече от сто килограма (без дрехите). Няма да споменавам колко тежи той, когато е на пътя на войната и се е накачулил с бойни атрибути. Млад е, висок е почти метър и деветдесет, няма нито грам излишна мазнина, стойката му е изправена и грациозна, движенията му са пъргави, бърз е като котка, има красиво лице, черната му коса стига до раменете, изобщо – наслада за окото е. Няма по-храбър от него, няма по-силен от него, като изключим мен. Да, онези, които се съмняват, че той е прекрасна гледка, трябва да го видят с дрехи от еленова кожа, украсени с мъниста, със стърчащо над рамото дуло на пушка, взиращ се в следите на врага, както ме е яхнал и аз препускам бясно, при което косата му се вее зад широкия приведен гръб. Да, непременно трябва да го видите в такъв момент – а аз съм част от гледката.
Аз съм любимият му кон, а той притежава десетки. Въпреки че е грамаден, съм го носил осемдесет и една мили от залез до изгрев по време на скаутската работа, а се справям лесно с петдесет на ден за дълъг период от време. Не съм голям, но мога да бъхтя здраво. Носил съм го хиляди мили при разузнавателните мисии за армията и няма клисура, нито проход, долина, форт, търговски пункт или ловен участък из Скалистите планини и Големите равнини, които да не познаваме така добре, както зова на тръбата. Той е главен скаут на пограничните войски, което ни прави много важни. На позиция като моята във военната служба трябва да си от добро семейство и обучението ти да е доста над средното, за да не се изложиш. Аз съм най-добре обученият кон извън хиподрумите – всеки ще потвърди това – и с превъзходни маниери. Сигурно са прави хората, няма да изказвам мнение по въпроса; мисля си, че скромността е най-правилната политика. На повечето от нещата, които знам, ме е научил Бъфало Бил; другите си знания дължа на майка си най-вече, и на себе си. Наредете пред мен мокасини и аз по изработката ще позная кои на кое племе са – поуни, сиукси, шошони, шайени, чернокраки. Мога да обясня на конския език, понеже не говоря английски.
Познавам някои от индианските знаци – знаците, които те правят с ръце, сигналните огньове нощем и колоните от дим денем. Бъфало Бил ме научи да извличам ранени войници от бойното поле, захапвайки дрехите им. Вършил съм такава работа, спасявал съм самия него, и то не веднъж, ами два пъти. Да, наясно съм с много неща. Помня форми, походки, лица; никога не забравям онези, които са се държали добре с мен. Владея изкуството на откриване на следи и знам кога една следа е стара и кога прясна. Мога да не се отклонявам от следата, когато Бъфало Бил е заспал на седлото; питайте го – той ще потвърди. Неведнъж, след като е яздил цяла нощ, той ми е казвал на сутринта: „Поеми наблюдението, момче! Ако видиш прясна следа, обади ми се!“ Тогава той се унася и заспива. Знае, че може да разчита на мен, защото имам добра репутация. Скаутски кон с репутация не може да си позволи да се изложи.
Майка ми беше чиста американка, нищо нечисто нямаше в нея, заклевам се. Беше от най-добрата кръв в Кентъки, най-синята, аристократска, дето се вика. Много горда и хаплива, или обичлива май се казваше, нямам представа. Няма значение, важното на думите е звученето. Тя изкара военната си служба като полковник на Десети кавалерийски полк и се сблъска с немалко трудности – велика кариера, дума да няма. Всъщност искам да кажа, че тя носеше полковника. Все тая. Какво щеше да представлява той без своя кон? Нямаше да може да отиде никъде. Полковник на драгуните се става с верен другар. Тя беше добър кавалерийски кон, но не надскочи този ранг. Беше достатъчно силна за скаутската работа, а и притежаваше завидна издръжливост, но трудно достигаше изискуемата скорост. Скаутският кон трябва да има стомана в мускулите и светкавица в кръвта.
Баща ми беше полудив прериен кон. Нищо особено като родословие – по-скоро като скорошно родословие, – но със сериозни проблясъци в далечното минало. Когато тръгна да търси кости за параклиса в Йейлския университет, професор Марш откри в скалите скелети на коне с големината на лисица и каза, че те принадлежат на предците на баща ми. Майка ми чу тези негови приказки. Въпросните скелети били на два милиона години, което я удиви и принизи кентъкските ѝ преференции, или както там се казваше. Чакайте малко... знаех значението на тази дума, но... е, това беше преди много години и спомените ми вече не са свежи. Подобни думи се изкривяват в климат като тукашния. Професор Марш каза, че тези скелети са фосили. Така че съм нещо средно между синя трева и фосил. С други думи, по-стар и качествен добитък може да се намери само във висшето нюйоркско общество, мисля. Това напълно ме урежда. Аз съм един щастлив кон, нищо, че съм извънбрачен.
А сега отново сме във форт Пакстън, след четиридесетдневно разузнаване, по време на което стигнахме чак до Биг Хорн. Всичко е притихнало. Кроу и чернокраките се карат, както обикновено, но няма драми и заселниците са сравнително спокойни.
Седми кавалерийски полк все още е тук в гарнизона, Девети драгунски – също, има и две роти артилерия и малко пехотинци. Всички се радват да ме видят, включително генерал Алисън, комендантът. Офицерските жени и децата наминаха да ме почерпят със захар. Полковник Дрейк от Седми кавалерийски каза някои приятни неща; госпожа Дрейк беше много ласкателна, както и капитанът и госпожа Марш, рота 2 от Седми, а също и свещеникът – той винаги е адски мил с мен, понеже веднъж изкарах с ритник въздуха на един търговец. Захарта осигуриха Томи Дрейк и Фани Марш – свестни деца, най-свестните тъдява според мен.
Онова бедно сираче пътува за насам от Франция – всички са наясно по въпроса. Неин баща е братът на генерал Алисън. Той се оженил за красива млада испанка преди десет години и оттогава не стъпил в Америка. Живели в Испания няколко години, после се преместили във Франция. Преди няколко месеца и двамата умрели. Момиченцето, което идва, е единственото им дете. Генерал Алисън е готов да я приеме с радост. Никога не я е виждал. Той е много приятен стар ерген, но все пак е стар ерген, а и след година ще се пенсионира. Как може да се грижи за деветгодишно момиченце? Друго ще е, ако я взема аз, защото аз знам всичко за децата и те ме обожават. Бъфало Бил ще потвърди тези мои думи.
Част от новините достигнаха до мен чрез слухове в гарнизона, останалото научих от Потър, генералското куче. Потър е немски дог. Той е привилегирован, подобно на Шекелс, кучето на Седми кавалерийски, и се мъкне навсякъде и слухти всичко. Потър няма въображение и вероятно не е много културен, но е паметлив, така че разчитам главно на него, когато искам да се осведомя след завръщане от съгледвачество. Да, ползвам него, когато Шекелс плячкосва и не е на разположение.
Книгата "Конят на Бъфало Бил" от Марк Твен, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
