Над трийсет милиона души са чели дневника, който води Ане Франк, докато се укрива със семейството си и четирима други евреи в Амстердам през Втората световна война. Когато нацистите ги арестуват и изпращат в концентрационни лагери, дневникът остава единственото свидетелство за богатия вътрешен живот на една необикновена личност. Нищо обаче от написаното по-късно за историята на Ане Франк – журналистическите материали, биографиите, пиесите, романите, не предлага убедителен отговор как тези осем души са успели да останат неразкрити повече от две години и какво или кой накрая е довел нацистите до прага им.
Използвайки нова технология, неотдавна открити документи и модерни следователски методи, международен екип, ръководен от пенсиониран агент от ФБР, най-сетне разгадава загадката, вълнувала поколения наред от края на Втората световна война насам: Кой предаде Ане Франк и семейството ѝ? И защо?
Книгата на Роузмари Съливан е изумителен пример за историческа детективска работа, умело структурирана и завладяващо написана. – „Телеграф“
Глава 2.
„Дневникът на Ане Франк“
„Дневникът на Ане Франк“ е една от най-разтърсващите книги, ако я приемем такава, каквато всъщност е: разказ за ежедневието на едно тринайсетгодишно момиче, което се укрива по време на окупацията на своя град от нацистите. Ане Франк описва в най-малки подробности клаустрофобичните повече от две години, които прекарва със семейството си в пристройката зад предприятието на баща си.
Ане знаела какво дебне навън. Като другите седем души, с които споделяла ограниченото пространство, тя живеела в постоянен страх и глад, преследвана от кошмари, че всеки момент могат да ги заловят и убият. Тя не е първият човек, който е преживял този ужас, но вероятно е една от първите, които го описват в реално време. Другите шедьоври за Холокоста – „Нощта“ на Ели Визел и „Нима това е човек“ на Примо Леви – са написани впоследствие от хора, които са оцелели. Ане Франк обаче няма да оцелее.
Именно затова да четеш дневника ѝ е толкова смразяващо. Още от самото начало ние знаем края – за разлика от Ане.
Ане Франк получила дневника като подарък за тринайсетия си рожден ден, 12 юни 1942 г. По-малко от месец по-късно, на 6 юли, семейството ѝ се е укрило, след като шестнайсетгодишната ѝ сестра Марго получила повиквателна за Arbeitseinsatz, „трудова повинност“ в Германия. Ото Франк вече бил наясно, че „трудова повинност“ е евфемизъм за робски труд.
Тъй като копнеела за близост, Ане Франк си измислила една приятелка – Кити, на която пише откровено и чистосърдечно. В дневника си тя говори за своите надежди, за тайните на женското тяло, за пламенното си увлечение по седемнайсетгодишното момче, което заедно с родителите си споделя Задната къща със семейство Франк. Ане била все още дете: изрязвала снимки на филмови звезди и членове на кралското семейство и ги лепяла върху стената над леглото си. Родила се във Франкфурт, Германия, но пристигнала в Нидерландия на четири и половина години и нейният първи език вече бил нидерландският – езикът, на който пише дневника си. Амбицията ѝ била да стане писателка. Мечтаела за бъдеще, когато ще бъде известна. За читателите това е сърцераздирателно, тъй като ние знаем, че за нея няма да има бъдеще.
Светът, в който Ане живее, за нас е чужд. През юли 1943 г. семейството установило, че тя има нужда от очила. Мийп Хийс, една от помощниците, предложила да я заведе на очен лекар, но Ане била вцепенена от страх при мисълта да излезе на улицата. Когато опитала да облече палтото си, видели, че то вече не ѝ става, и този факт, както и бледият цвят на лицето ѝ, лесно ще издадат, че е еврейка, която се укрива. И така Ане останала без очила. През август 1944 г. тя не била излизала навън цели двайсет и пет месеца.
Отворените прозорци можело да подскажат на съседите , че в пристройката живеят хора. За да подиша свеж въздух, четиринайсетгодишната Ане трябвало да се наведе и да вдиша лекия полъх, който се процеждал под перваза на прозореца. В дневника си тя пише, че животът в малките стаички бил невероятно клаустрофобичен, а мълчанието, което трябвало да пазят, още повече усилвало постоянния страх. Ходела нагоре-надолу по стълбите като животно в клетка. Единственото спасение бил сънят, но дори и сънят бил пронизван от страх.
Но Ане винаги се овладявала. Пише на Кити, че човек може да победи страха и самотата само когато се усамоти в природата и се обърне към Бога. Седейки до прозореца на тавана, загледана в бледото небе, за миг забравяла, че не може да напусне Задната къща. Как е успявала да бъде толкова енергична, толкова позитивна и изпълнена с живот при тези ужасяващи обстоятелства?
Към края на дневника си Ане описва една особено страшна нощ, когато крадци нахълтали в склада и някой, вероятно от полицията, започнал да бута канцеларския шкаф, който скривал входа към тайната пристройка.
Ане казва на Кити, че била убедена, че ще я убият. След като преживяла ужасната нощ, веднага си обещала, че ще се посвети на нещата, които обича: Нидерландия, нидерландския език и писането. И няма да се откаже, докато не постигне целта си.
За момиче, което още не е навършило петнайсет години, това е невероятно решение. За последен път Ане Франк пише в дневника си на 1 август 1944 г., три дни преди тя, семейството ѝ и останалите четирима, укриващи се в тайната пристройка, да бъдат арестувани. От концентрационните лагери ще се завърне само Ото Франк.
След като са освободени в края на войната, много от оцелелите не намират думи да опишат преживяното. Ще минат десет години, преди Ели Визел да напише „Нощта“. „Предадено, покварено и извратено от неприятеля, как беше възможно да се реабилитира и очовечи словото? Гладът, жаждата, страхът, транспортирането, подборът, огънят и коминът: тези думи означават определени неща, но в онези времена те имаха съвсем друго значение.“ Нима е възможно да пишеш, без да узурпираш и профанираш ужасяващото страдание в онзи „безумен и студен свят, в който беше човешко да си безчовечен, в който дисциплинираните и образовани мъже в униформа идваха да убиват?“
Когато Примо Леви предлага „Нима това е човек“ на издателство „Ейнауди“ в Торино през 1947 г., книгата е отхвърлена и от Чезаре Павезе, който по онова време е много известен, и от Наталия Гинзбург, чийто съпруг е убит от германците в Рим. Леви се обръща и към други издателства, но всички я отхвърлят. Твърде рано е, казали му. Италианците имали други грижи... не да четат за германските лагери на смъртта. Италианците искали да кажат: „Това приключи. Basta! Стига с тези ужаси!“
Кулминационната точка в пиесата „Дневникът на Ане Франк“ и по-късно във филма са думите, които Ане пише на последните страници на своя дневник:
Истинско чудо е, че не съм се разделила с надеждите си. Колкото и абсурдни и неосъществими да изглеждат те, аз милея за тях, тъй като продължавам да вярвам в доброто у човека.
За хората обаче било невъзможно да приемат онова, което се е случило: убийствата в индустриален мащаб; масовите гробове, които заличават всякакъв личен спомен за мъртвите. И в пиесата, и във филма не се говори за „германци“, а за „нацисти“, а ужасите, преживени от евреите, са смекчени. Всякакво споменаване на Йом Кипур е избягнато. Преводачът на немското издание на дневника, публикувано през 1950 г., е туширал „всички враждебни коментари за германците и германското“ с довода, че „книга, която ще се продава в Германия, не може да обижда германците“.
Дневникът обаче въздейства като документ, който живее свой живот. Начинът, по който го четем, се променя в зависимост от онова, което знаем или сме готови да приемем. В началото на шейсетте години книги, филми, музеи и паметници започват да припомнят Холокоста. Хората най-сетне са готови да осъзнаят безумството на нацизма и да преосмислят прагматичното безразличие към злото, благодарение на което нацизмът се разпространява като зараза.
Днес по-лесно ще разберем онова, което Ане пише към края на своя дневник:
... на хората им е присъщо да унищожават, да убиват, да беснеят и умъртвяват и докато цялото човечество без изключение не претърпи пълна метаморфоза, ще бушува война...
Може би ще попитате какъв е смисълът да търсим човека, който е предал Ане Франк във война, приключила преди толкова години? Отговорът е прост. Почти осем десетилетия след края на войната ние сякаш, също като нидерландците в онова време, си мислим, че такова нещо не може да ни се случи. Но съвременното общество е все по-уязвимо от идеологическо разединение и все по-податливо на съблазънта на авторитарното управление, забравяйки една елементарна истина: ако не бъде обуздан още в началния стадий, нацизмът плъзва навсякъде.
Светът на Ане Франк е ярък пример за това. Какви са истинските инструменти на войната? Не само физическото, но и словесното насилие. Управлението на стратегическите служби на САЩ се опитва да разбере как Хитлер е обсебил властта и през 1943 г. публикува доклад, в който обяснява неговата стратегия. „Никога не признавай, че си сгрешил; никога не приемай вината; избери си един враг и го обвини за всички неуспехи; използвай всяка възможност, за да развихриш политическа буря.“ Много скоро преувеличенията, екстремизмът, лъжливите обвинения и клеветите стават обикновени и приемливи оръдия на властта.
За да разберем как град като Амстердам се е преобразил под окупацията, трябва да сме наясно, че е имало хора, които са подкрепяли нацистите било от опортюнизъм, самозаблуда, подлост, или от страх; имало е и хора, които са се съпротивлявали – но повечето просто са се снишавали.
Книгата „Кой предаде Ане Франк?“ от Роузмари Съливан, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
