Всички сме прашинки на този свят, проблясваме за миг на слънчевата светлина, а след това изчезваме в нищото.
Близо до базара, претъпкан с хора, кучета и рикши, покрай сергиите, от които мирише на кардамон и врящо олио, под затъмненото от смога небе, в сърцето на бедняшкия квартал живее деветгодишният Джай. Запален по полицейските сериали, той често си представя какво би направил на негово място любимият му детектив. Затова, когато изчезва момче от неговия клас, Джай решава да впрегне детективските си умения, за да го открие.
Джай, заедно със своите приятели Пари и Фаиз, тръгва из дебрите на индийското гето по следите на зли джинове, опасни трафиканти на деца и търговци на роби, за да открие съученика си. В започналото като на шега разследване тримата другари се сблъскват с жестоките реалности на големия град: миловидни възрастни жени, които предлагат упойващи лакомства на деца, за да ги отвлекат; служители на реда, които дават надежда в замяна на злато и пари; бездомни сирачета, превърнали се в хитри просяци, за да оцелеят...
Но изчезванията в квартала продължават. Заплахата добива все по-реален облик, а щастливият край изглежда все по-недостижим. Назрява бунт срещу полицията и управляващите, които извръщат очи от нещастията на най-нисшата класа, а страхът и отчаянието подклаждат враждата между хиндуисти и мюсюлмани.
Това е история за изгубеното детство, за болката от загубата, за несигурността на утрешния ден, но най-вече – за даровете, които имаме, но рядко оценяваме.
За автора
Дипа Анаппара е индийска разследваща журналистка с многобройни отличия. Дебютният ѝ роман „Децата от Бхут базар“, преведен на 22 езика, е носител на няколко престижни литературни награди.
Откъс
Приживе Смахнатия бил шеф на осемнайсет-двайсет деца и почти никога не посягал на никое от тях. Всяка седмица им давал да си поделят шоколади „5 Стар“ или пакетче бонбонки „Джем“ и се грижел да бъдат невидими за полицаите и евангелистите, които искали да ги спасят от улиците, а също и за мъжете, които ги наблюдавали с хищнически погледи, докато децата се втурвали по железопътните релси, за да събират пластмасовите бутилки от вода, преди влакът да ги смачка.
Смахнатия не го правел на въпрос, ако неговите вехтошари му давали пет бутилки от „Бислери“ вместо петдесет, нито ако ги хванел пред киното, когато трябвало да работят, облечени в най-хубавите си дрехи и наредени на опашка за билети за премиерна прожекция, които дори не можели да си позволят. Но не им прощавал в дните, в които се появявали със зачервени носове, думите им се смесвали като кръв и вода, а очите им били отекли и подути като пълни луни от смъркането на бял прах. Тогава той гасял своите „Голд Флейк Кингс“ в китките и раменете им и се оплаквал, че похабява хубави цигари.
Лютивата миризма на изгорена кожа следвала момчетата и отмивала сладките, летливи нотки на лепило „Дендрит“ и коректор „Ирейз-екс“. Здравата им набивал акъл в главата Смахнатия.
Ние никога не сме го виждали, защото е живял в този квартал много преди нас. Но хората, които са го познавали, като бръснаря, който от десетилетия бръсне брадясали бузи, и лудия, който размазва пепел по гърдите си и се нарича светец, още говорят за него. Казват, че момчетата на Смахнатия никога не се карали кой да се качи пръв на влак в движение или чия да е плюшената играчка или състезателната количка, пъхната в пролуката зад седалка. Смахнатия учел момчетата си да бъдат различни. Ето защо от всички деца, които работели на всички гари из страната, неговите живеели най-дълго.
Но един ден самият Смахнат умрял. Момчетата му знаели, че не е имал такова намерение. Бил млад и здрав и бил обещал да наеме микробус и да ги закара да видят Тадж Махал, преди да настъпи дъждовният сезон. Плакали за него дни наред. Бурени разцъфтели на голата земя, напоена от сълзите им.
След това момчетата били принудени да работят за мъже, които нямали нищо общо със Смахнатия. В новия им живот нямало шоколади и филми, само ръце, изгорени от железопътните релси, блестящи като злато на лятното слънце, когато в единайсет сутринта вече било четирийсет и пет градуса. През зимата температурите се сгромолясвали до един-два градуса и понякога, когато мъглата била бяла и зърнеста като прах, острието на ледените релси смъквало кожата от изприщените им пръсти.
Всеки ден след претърсването на боклуците момчетата измивали лицата си с водата, капеща от течаща тръба на гарата, и дружно се молели на Смахнатия да ги спаси, преди колелата на някой влак да стрият ръцете и краката им на прах, или колан, изсвистяващ във въздуха, да счупи прегърбените им гръбнаци надве и никога повече да не направят и крачка.
В месеците след смъртта на Смахнатия две момчетата умрели, докато тичали след влакове. Над разкъсаните им трупове кръжели кани* и мухи целували синьо-черните им устни. Шефовете им решили, че ще е прахосване на пари да се приберат телата им и да се кремират. Влаковете не спирали и двигателите им ревели до късно през нощта.
Една вечер, скоро след смъртните случаи, три от момчетата на Смахнатия пресекли шосето, отделящо железопътната гара от безредно наблъсканите магазини и хотели, чиито тераси били претъпкани с червено-бели клетки на мобилни оператори ичерни бидони за вода „Синтекс“. Неонови знаци оповестявали ЧИСТА ВЕГЕТАРИАНСКА ХРАНА и ГЛЕДКА КЪМ ГАРАТА, и НЕВЕРОЯТНАТА! ИНДИЯ, и СЕМЕЙНО УДОБСТВО. Момчетата се били запътили към място, недалеч оттам: тухлена ограда с железен парапет, на който Смахнатия сушал дрехите си, а нощем спял под нея с всичките си притежания във вързоп, който стискал здраво, все едно бил жена му.
В жълто-розовата светлина на буквите, изписващи ХОТЕЛ „КРАЛСКО РОЗОВО“, те видели малките глинени фигурки на богове, които Смахнатия бил наредил в ниша в стената – Ганеша със свития на гърдите си хобот, Хануман, вдигнал планина с една ръка, и Кришна, свирещ на флейтата си, а в краката им били притиснати с камъни изсъхнали невени.
Момчетата допрели чела о стената и попитали Смахнатия защо е трябвало да умре. Едно от тях прошепнало на вятъра истинското му име, което било тайна, известна само на тях, и в уличката се размърдала сянка. Децата решили, че е котка или летяща лисица, въпреки че във въздуха се усетил заряд, доловили металния вкус на електричество върху езиците си и видели трепването на пъстроцветна мълния, изчезнала толкова бързо, че единствената възможност била да са си я въобразили. Били замаяни от глад и изтощени от събиране на бутилки. Но на следващия ден, докато ровели из боклука на пода на някакъв влак, и тримата намерили банкноти от по петдесет рупии под различни седалки.
Знаели, че парите са подарък от духа на Смахнатия, защото въздухът около тях се надиплил от топлия му дъх с мирис на „Голд Флейк Кингс“. Явил им се, защото го повикали с истинското му име.
Момчетата започнали да оставят цигари за Смахнатия до стената му и купички от фолио с пикантен нахут, подкиселен със сок от лайм и гарниран с листа от кориандър и резени червен лук. Пускали груби шеги за миризмите и звуците, които издавал Смахнатия един следобед, когато изял наведнъж четвърт килограм нахут. Духът му никак не харесвал остроумията им и след това намирали дупки от цигари по ризките си.
Момчетата на Смахнатия вече са се пръснали из града и чуваме, че някои от тях са пораснали, задомили са се и имат свои деца. Но дори сега изгладняло момче, което заспива с истинското име на Смахнатия на напуканите си устни, ще се събуди и бял турист ще му купи сладолед или възрастна жена ще натика паратха* в ръцете му. Не е много, но Смахнатия не е бил богат човек, така че не е станал богат дух.
Любопитното за Смахнатия е, че именно неговите момчета му дали този прякор. Когато го срещнали, видели, че в много отношения бил корав, но очите му омеквали, ако му покажели липсващ пръст на крака или белег, мятащ се като умираща риба отзад на бедрото, където били налагани с нажежени до червено железни вериги. Решили, че само човек, който е „Смахнат“, може да е поне наполовина добър в този грешен свят. Но първо го наричали „братко“, а най-малките му казвали „чичо“, и много по-късно започнали да казват: „Смахнат, виж колко шишета намерих днес“, а той не възразявал, понеже знаел защо са избрали това прозвище.
В една пролетна вечер, месеци след като станал Смахнатия, той пресушил няколко чаши бханг, купил на момчетата гъсто фирни в глинени купички и им прошепнал истинското си име, дадено му от родителите му. Разказал им, че избягал от къщи на седем години, защото майка му го зашлевила, задето не ходел на училище, а се размотавал с уличните Ромеовци, които запявали пронизителни песни всеки път, когато покрай тях минавало момиче.
През първите няколко седмици в града Смахнатия живеел на гарата, поглъщал остатъците от полуизядените пакети с храна, които пътниците хвърляли през прозорците на влаковете, и се криел от полицията в нишите под мостовете за пешеходци. Всяка думкаща стъпка над него била като удар по главата му. Известно време вярвал, че родителите му ще дойдат с влак да го намерят, ще му се скарат, че ги е изплашил, и ще го приберат вкъщи. Нощем спял на пресекулки, чувал майка си да го вика по име, но това били само вятърът, тракането на влака или безжизненият глас на жена, обявяваща, че Североизточният експрес от Шилонг закъснява с четири часа. Смахнатия се чудел дали да не се прибере, но не го направил, защото се срамувал и защото градът превръща момчетата в мъже, а му било омръзнало да е дете и искал вече да е мъж.
Сега, когато Смахнатия е дух, му се иска отново да е на седем. Предполагаме, че затова държи да чува старото си име. Напомня му за родителите му и за момчето, което е бил, преди да се качи тайно на влака.
Истинското име на Смахнатия е тайна. Момчетата му не го казват на никого. Според нас сигурно е толкова хубаво, че ако Смахнатия беше отишъл в Мумбай, вместо да дойде тук, някоя филмова звезда щеше да му го отмъкне.
В този град има много Смахнати. Не бива да се боим от тях. Боговете ни са твърде заети да чуват молитвите ни, но духовете – те нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се чудят, да се чудят и да чакат, и винаги се вслушват в думите ни, защото са отегчени и това е начин да убиват времето.
Не забравяйте, те не работят безплатно. Помагат ни само ако им предложим нещо в замяна. За Смахнатия това е глас, който изрича истинското му име, за други е чаша домашна пиячка, наниз жасминови цветове или кебап от Устад. Не е по-различно от това, което боговете искат от хората да правят за тях, само дето повечето духове не искат от нас да постим, да палим светилници или да пишем имената им до безкрай в тетрадка.
Най-трудното е да намериш правилния дух. Смахнатия е за момчетата, защото никога не е наемал момичета, но има духове жени и духове старици, и дори духове момиченца, които пазят момичетата.
Може би ние се нуждаем от духове повече от всички останали, защото сме момчетата от гарата без родители и дом. Ако сме още тук, то е защото знаем как да призоваваме духовете, когато пожелаем.
Някои хора смятат, че вярваме в свръхестественото, защото дишаме лепило, смъркаме хероин и пием деси дару, достатъчносилно, че на бебе да му поникне мустак. Но тези хора, тези хора с мраморни подове и електрически печки не са били с момчетата на Смахнатия през зимната вечер, когато полицията ги изгонила от гарата.
Книгата „Децата от Бхут базар“ на Дипа Анаппара можете да закупите от издателство Изток – Запад.
