От авторката на международните бестселъри „SPQR. История на Древния Рим“ и „Императорът на Рим. Властта над древноримския свят“
Мери Биърд е не само най-известният британски специалист по класически цивилизации, но и ревностна феминистка. Тя предлага нов поглед върху темата за неравенството между половете и показва отношението към жените във властта в исторически план. За тази цел подбира примери от класическия свят до съвремието: от Горгона Медуза и Атина Палада до Тереза Мей и Хилари Клинтън. Биърд изследва културните корени на женомразството, като обръща специално внимание на гласа на жените в обществения живот; на това как се е променяла представата за връзката на жените с властта; как силните жени се противопоставят на това да бъдат вкарани в мъжки шаблон.
Година след появата на движението Me too („Аз също“), Биърд проследява как са се развивали дискусиите през това време във връзка с изнасилването, сексуалното съгласие и историите, които мъжете си разказват, за да оправдаят действията си. В стил, който е нейна запазена марка, и с примери от древността до днес, Биърд апелира: „Време е за промяна – и то сега!“
Веднъж завинаги да премахнем фразата „тя си го търсеше“
По времето, когато „Жените и властта“ беше публикувана, въпросите за изнасилването и сексуалния тормоз се обсъждаха по-публично и разгорещено, отколкото когато и да било .
Силно се надявам, че един ден хората ще си спомнят за есента на 2017 г. като за време, което даде началото на обществена и сексуална революция. Духът на движението „Аз също“ (Me too) може да гарантира, че жените повече няма да мълчат за този вид насилие – от „дивана за кастинг“ до опипванията зад ксерокс машината в офиса, от Ню Йорк до Найроби.
Също толкова важно е, че това може да бъде сигнал за пробуждане и за мъжете – имам предвид, разбира се, за някои мъже, защото много от тях са също толкова ужасени, колкото и повечето жени, от това, което се твърди. Това може да доведе до промяна в културата, която да ги спре да се опитват да разменят услуги за малко неудовлетворяващ секс; да ги спре да пъхат езиците си в неохотни гърла; да ги откаже от третирането на секса като властова привилегия.
Впрочем в някои отношения движението „Аз също“ се вписва смущаващо добре в аргументите ми в тази книга. Както се опитах да покажа, още от Филомела (която вплита изобличението на изнасилвача си в своя гоблен), на жените често е била разрешавана ограничена възможност да се изкажат поне по въпроса за отношението към тях и малтретирането им като жени. Движението „Аз също“ вдигна изключително силен шум, който за първи път огласи по-голямата част от планетата, но все още попада в тази обща категория. Още по-важно е, че първопричината за тормоза, на който са били подложени жените (и причината за по-ранното мълчание на толкова много от тях), със сигурност се крие в структурите на властта. Ако това е така, единственото ефикасно средство за защита е промяната на тези структури.
През последните дванайсет месеца се радвам на смелостта на жените, които проговориха. Освен това нямаше как да не се съсредоточа върху въпросите за изнасилването и сексуалното съгласие – и как те са свързани с темите в „Жените и властта“, в частност с историята и разказването на истории. В книгата се опитах да покажа колко важни за определянето, заглушаването или подриването на авторитета на жените са историите, вкоренени от хилядолетия в западната култура (било то упрекът към Пенелопа от Телемах или обезглавяването на Медуза); опитах се да разкрия препятствията пред жените, които изграждат свой собствен разказ за събитията (отново Филомела или Лавиния в „Тит Андроник“ на Шекспир). В светлината на „Аз също“ се замислих по-задълбочено върху приказките, които си разказваме за онова, което са ни причинили, или за извършеното от самите нас. Как тези мимолетни моменти от човешкия житейски опит стават разкази, които им придават трайно значение, независимо дали са от обществен, политически, или личен характер? Не успях да се въздържа да не се върна към собственото си минало – към момента, в който бях изнасилена в нощния влак между Милано и Рим през 1978 г., и към изменчивата с времето роля, която този епизод изигра в собствената ми житейска история.
В същината си този инцидент е достатъчно елементарен. Бях докторант на път за няколкомесечно изследване в Италия, почти в края на пътуването си, като трябваше само да сменя влака късно вечерта в Милано. Бях много уморена, бях помъкнала повече багаж, отколкото можех да нося сама, но исках да упражня елементарния си италиански, докато чаках в бара на гарата момента на прекачването. Заговорих се с мъж, който твърдеше, че е архитект, проектиращ фабрика за бисквити край Неапол. Той забеляза изтощението ми, взе билета ми и каза, че ще отиде да ми купи билет за спалния вагона (имах само седящо място). Върна се с новия билет и ми помогна да се кача във влака, като пренесе куфарите и раницата ми до купето.
Сега, като се връщам назад, последвалите събития бяха предвидими, но тогава не бях достатъчно бдителна, за да разбера плана му: това, което всъщност беше купил, беше билет за спален вагон първа класа с две легла (по онова време особено луксозен вид спален вагон). Когато влязохме в купето той ми свали дрехите, правихме секс и после се оттегли на горното легло. Събудих се малко преди Рим, за да го открия отново върху мен – преди да ме предаде на шафнера, който ми сервира чаша кафе и да ме свали на перона в Рим.
По време на всичко това не бях крещяла, не побягнах и не се съпротивлявах. Отчасти защото бях твърде уморена и не виждах никаква възможност за спасение, със сигурност не и в лицето на мърлявия шафнер на спалния вагон, и просто исках цялата тази история да приключи. Освен това бях разпределила ценната си дипломна работа и бележките в различни куфари (измамно предоверяване на принципа „не слагай всички яйца в една кошница“), което правеше невъзможно бързото бягство без загуба на месеци къртовски труд. Когато пристигнах в Рим, не подадох сигнал за случилото се, защото имах интуитивното усещане (и все още смятам, че постъпих правилно), че от това няма да излезе нищо, още повече че нямах синини, които да доказват съпротива. Не мога да твърдя, че преживяното ме е травмирало сериозно. Имах късмет. Жертвите реагират по различен начин. Случката не ме накара да се страхувам от италиански влакове, от нощни гари или – ако споделя шегата, която обикновено ме кара да се усмихвам на себе си – да изпитвам отвращение към италиански бисквити. Но бях и продължавам да съм гневна. Не бях дала никакъв знак за сексуално съгласие (втория път, когато той ми се нахвърли, спях, за Бога).
Около двайсет години по-късно се върнах към този случай в едно есе в „Лондон ревю ъф букс“, провокирано от новоизлязла книга, в която се твърдеше, че сексуалната принуда трябва да се разбира през призмата на еволюционната биология (че е един от начините, по които мъжът може да увеличи шансовете си за репродуктивен успех...!). Преживяното от мен със сигурност подкрепяше критиката ми към този точно аргумент, но освен това се възползвах от възможността да извадя на бял свят мислите, които ме бяха тревожили няколко десетилетия във връзка със случката. Интересувах се най-вече от различните начини, по които бях разказвала и преразказвала историята на себе си и на другите през този период. Единият начин беше да настоявам, както току-що направих, че съм била изнасилена, с цялото безсилие, което предполага пасивният глагол. Но аз бях също толкова склонна да разкажа и да повярвам в някои стряскащи „алтернативни“ версии. Както се изразих през 2000 г:
Първата от тях е предсказуемото преминаване от „изнасилване“ към „съблазняване“ – не бях насилвана или принуждавана; каквото и да се беше случило в бара на гарата, то нямаше характера на „убеждаване“ или упражняване на избор от моя страна. Всъщност нещо подобно представляваше първата евфемистична версия, която избрах да разкажа на приятелите ми, когато пристигнах в Рим – оплаках се, че съм била „набелязана“ в Милано и съм се озовала в леглото с мъжа във влака; никога не споменах думата „изнасилване“. Но също така се улових, че осмислям цялата случка като много по-категорично желана част от моята сексуална история: съвършената сексуална среща на напълно непознати хора, която се случва не на едно определено място, а в движение – на място, което е повече или по-малко екзотично (или поне има кинематографично обаяние): спалния вагон. В тази версия съблазняването беше извършено – макар и без умисъл – от мен; триумфът беше мой собствен.
Почти двайсет години по-късно и в един много по-различен сексуален климат се чувствам едновременно горда и засрамена от тези разкази за себедоказване. Колкото повече чета сега за моделите на изнасилване, толкова повече осъзнавам, че е много вероятно „мъжът с фабриката за бисквити“ наистина да е бил сериен изнасилвач. Наистина ли си мислех, че поведението му е еднократна проява на опортюнизъм, още по-малко пък любов от пръв поглед при появата ми? Леснината, с която размени билета ми и съмнителните заговорнически отношения с шафнера със сигурност подсказваха, че това не е първият, а вероятно не е бил и последният път, в който мъжът постъпва по този начин. Но също така започнах да се чудя какви истории е разказвал на себе си (а може би и на приятелите си). Дали е представял цялата тази пошла среща, както правех аз понякога, като „блестящо чукане“ на двама души, които дори не си знаят имената? Когато по-късно същата сутрин бе пристигнал в Неапол, дали се е почувствал доволен от себе си, макар и малко неловко – или изобщо не си е направил труда да се замисли над случилото се? Дали щеше да разпознае моята история, в която се явява като изнасилвач?
Имам подобни въпроси във връзка с някои от реакциите, за които се съобщава през последната година в контекста на „Аз също“. Ако приемем, че обвиненията са верни, се чудя как тези мъже обясняват на себе си онова, което са извършили. Ако сте прекарали десет минути сутринта в насилствено набутване на жена в банята на хотелски апартамент и изнасилването ѝ, как бихте се чувствали (да не говорим за нея), когато се приберете у дома? Някои мъже несъмнено релаксират с джин и тоник, потопени в блажена смесица от усещане за успех и триумф. Но предполагам, че повечето от тях едва ли правят усилия да размишляват върху собствената си мерзка жестокост, освен ако не преработят срещата в главата си в нова и обслужваща самите тях история: от някаква версия на „не можех да се сдържа“ до „тя си го търсеше“ или дори „имам право на това“.
Ето защо трябва да обърнем повече внимание на разказите на обвиняемите мъже. Нито за миг не предлагам да им предоставим публична трибуна за самооневиняване, за да заглушим гласа на жертвите. Нямам никакво желание да ги освободя от отговорност. Но ако не чуем тяхната версия на събитията, няма да можем да я оспорим или да разкрием експлоатацията и разрушителните йерархии, на които се основава. Властта означава много неща в света на „Аз също“. Със сигурност това означава да поощряваме жените да разказват историите си без страх. Но също така означава да се доверим на нашата сила да оспорим и да променим историите, осигурили алиби на тези мъже, в които много от тях, нека си признаем, вероятно вярват. Нашата цел със сигурност е не само да изправим виновните пред съда, но и (което е по-важно за бъдещето), да гарантираме, че подобни самоцелни истории вече няма да изглеждат правдоподобни – дори за онези, които ги разказват на себе си.
Веднъж завинаги да премахнем фразата „тя си го търсеше“.
Книгата „Жените и властта: Манифест“, от Мери Биърд, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
