На корицата са РАМЩАЙН, които се завръщат триумфално на световната сцена с четвъртия си студиен албум Reise, Reise след три години мълчание и много слухове, вещаещи край.
Най-големият германски музикален експорт отново ще накара много хора да си блъскат главите какво точно “иска да каже” групата с канибалския си клип “Mein Teil” или с язвителното видео към “Amerika”. Фронтменът Тил Линдеман и кийбордистът д-р Кристиан “Флаке” Лоренц са пределно откровени по всички тези въпроси на страниците на РИТЪМ.
Тил Линдеман за историята в “Mein Teil”: “Въпросът е следният – коя част от тялото в коя дупка да се вкара. На нас ни е известен класическият секс, но в този случай става дума за съвсем друг вид сексуалност. Това е някакъв “усложнен” орален секс. “
Бьорк е от онези музиканти, които се заслушват в звуците около себе си, за да открият отговорите на най-важните въпроси за света. Странната исландка ясно чува вътрешния си глас и живее според това, което той й нарежда. А благодарение на последното си творение, албума Medulla, тя се обръща и към вселената с помощта на най-древния музикален инструмент - човешкия глас.
Бьорк за музикалния бизнес в момента: “В каквото и да вярваш, хиляди адвокати и бизнесмени стоят с калкулатор в ръка, пресмятайки как да контролират музиката. И накрая се появява интернет и прецаква всичко. Господ да благослови интернет! Аз ще развявам пиратския флаг.”
Минаха седем години, откакто най-големите бунтари в денс музиката издадоха албум. Но... Продиджи отново са тук. Мозъкът на групата Лиъм Хоулет разказва в новия брой на РИТЪМ как се отърва от своите колеги, как преодоля липсата на вдъхновение и как се влюби в Натали Епълтън от Ол Сейнтс...
Лиъм Хоулет: “Наистина трябваше да воюваме, за да си спечелим уважение. Денс сцената в частност винаги се е отнасяла към нас крайно снобарски.”
Пристрастяването към Дъ Стрийтс прилича на това към филм на Гай Ричи или на някоя от добрите сцени в “Трейнспотинг” – гледаш я хиляда пъти, докато запомниш репликите наизуст, но и след това те звучат ужасно забавно, особено с онзи безумен вариант на английския език. Майк Скинър, еднолично въплъщение на Дъ Стрийтс, си е същински герой от “Гепи” или “Две димящи дула”. За него лондонският ъндърграунд е първи дом, неговите обитатели (geezers) – първи приятели, неговата музика – отражение на влажните улици.
Майк Скинър: “Blinded By The Light” е отражение на живота във Великобритания. Екстъзито е познато тук толкова отдавна, че хората вече го взимат по навик, без да го смятат за нещо изключително.”
Освен че ни изненадва приятно с нов едноименен албум и с поредното възраждане на Кюър, в наши дни Робърт Смит е по-скоро хедонист на средна възраст, отколкото рошаво мрачно създание. И предпочита да отглежда растения, вместо да ги пуши.
Робърт Смит днес: “На мен дори не ми се налага да ставам сутрин от леглото, ако не искам. И фактът, че го правя, доказва, че имам много силна воля!”
Робърт Смит през 80-те: “Когато си помисля за всичкото пиене и наркотици, които са минали през нас, излиза все едно сме се състезавали кой ще умре пръв. Беше неписано правило, че не можеш да се откажеш, докато не паднеш. В онези дни не знаех нито кога съм заспал, нито къде съм. Непрекъснато миришех на повърнато.”
В рубриката “Титани” са Битълс и най-ранната история на ливърпулската четворка по време на клубния им престой в Хамбург, когато те все още са... петорка. Едновременно упадъчен и изтънчен, Хамбург се оказва мястото, където в периода 1960-1962 г. Битълс изнамират нов саунд, нов имидж (дългите коси...) и попиват обноските на местната арт школа. Фотографката Астрид Кирхер, приятелка на първия басист на групата Стю Сътклиф, разказва как точно се случва това в материала, представен в РИТЪМ и илюстриран с нейните оригинални кадри.
Джон Ленън: “Бяхме на сцената нон-стоп по 6-7 часа на нощ. Сервитьорките имаха едни хапчета и гледаха дали музикантите не са пребити от умора и дали не падат мъртвопияни. Ако видят нещо подобно, ти дават едно хапче. Гълташ го и веднага можеш да продължиш. Изтрезняваш. Това продължава докато ефектът му премине; после взимаш следващото.”
Пол Маккартни: “Живеехме на гърба на кино “Бамби”, точно до тоалетните – винаги можеше да усетиш миризмата им. Стаята ни беше бивш склад – само бетонни стени и нищо друго вътре. Без отопление, без тапети, дори без боя. Само две легла от стари каюти на корабите. Нямаше много завивки. Непрекъснато мръзнехме.”
Сред останалите акценти в броя са Мегадет, Моб Дийп, Министри, Део, Каризма, Ейша, Саксън, Дед Соул Трайб, Хората от Гетото, DJ Даръл, София.
Инфо: Ритъм
