Всеки от нас знае, че разногласието е вездесъщо и неизбежно. Освен това подозираме, че то е проблем, който трябва да бъде решен. Щом науча, че някой не е съгласен с мен по даден въпрос, увереността ми в моята правота бива разклатена. Ако пък имам основания да смятам опонента си за равностоен, то, изглежда, трябва да приема, че нито един от нас няма правото да запази своето убеждение. Така се оказва, че знаем много по-малко, отколкото ни се иска да вярваме.
Преди около двадесет години се ражда епистемологията на разногласието. Тя показва, че това как е правилно да реагираме в ситуация на разногласие съвсем не е очевидно. Длъжни ли сме да отстъпим и в каква степен? Имаме ли правото да проявим неотстъпчивост и в кои случаи? Какво научаваме, щом установим, че сме страна в разногласие? Как имаме правото да използваме това знание? Каква е ролята на личната ни гледна точка в този тип ситуации? Винаги ли достъпните свидетелства определят само една от възможните позиции в спора като правилна? Имат ли групите убеждения и можем ли да им приписваме знания при наличието на разногласие?
В книгата ще намерите отговори на тези и много други въпроси, достигнати с помощта на концептуален анализ, математически модели и компютърни симулации. Ще научите също как можем да опитомим разногласието и да го използваме в търсенето на истината.
256 с., мека корица, 24.90 лв.
Росен Люцканов е завършил философия в Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Защитава дисертация по логика в Института за философски изследвания към Българската академия на науките. Участвал е в съвместни изследователски проекти с научни институции от Белгия, Полша, Словакия, Чехия и Унгария. Водил е уводни курсове по логика в Нов български университет и в Пловдивски университет. Член е на управителния съвет на Българското общество по аналитична философия и на редколегията на Balkan Journal of Philosophy. Понастоящем е доцент в секция „Логически системи и модели” на Института за изследване на обществата и знанието към Българска академия на науките. Автор е на две монографии и над 40 статии. Научен консултат към издателство „Изток-Запад” и преводач на научно-популярна литература. Изследователските му интереси са в областта на историята и философията на логиката и математиката. Носител на награда на БАН „Проф. Марин Дринов“ за млад учен за 2008 г.
Думи на автора:
В своя курс „Лекции върху основите на математиката“ от 1939 г. Витгенщайн напомня на философите да не третират здравия си разум като чадър: да не го оставят пред кабинета си. Струва ми се, че този призив не е лишен от основания. Както е известно, философите не разполагат с ускорители на елементарни частици, каквито физиците използват, за да изтръгнат насила тайните на природата. Нямаме на свое разположение и мощни телескопи, с каквито астрономите наблюдават квазари и избухвания на свръхнови. Разполагаме единствено със своя естествен език и (предполага се) със своята интуиция. За да я извадим наяве, често използваме мисловни експерименти. Много от тях описват хипотетични сценарии, които са твърде далеч, както от всекидневието, така и от установената практика. Точно както физиците постъпват с материята, ние поставяме концептуалната си система в необичайни условия, надявайки се по този начин да направим скритото видимо. Проблемът е там, че когато бъде поставен в непривичен контекст здравият разум благоразумно мълчи, защото нищо не гарантира, че начини на мислене и говорене, развити при далеч по-обичайни условия, изобщо са приложими в екстремни ситуации, с които нямаме никакъв опит. На всичко отгоре, съвсем не е ясно дали интуииците и конфликтите между тях, които те претендират, че изваждат наяве, всъщност не се произвеждат специално за случая и няма смисъл да ги пренасяме другаде. Бестиарият на аналитичната философия, населен с мозъци в епруветка, зомбита и цял куп други странни създания, ни сблъсква с поне толкова проблеми, колкото и решава. В резултат се проливат реки от мастило без видима полза, а също без да е ясно при какви условия ще преценим, че е време да сложим точка и да се заемем с нещо друго, по-смислено. Вероятно точно този проблем е имал предвид Витгенщайн.
Тукщени занимава един напълно различен проблем. Той представлява интерес за относително ново направление в епистемологията, наречено социална епистемология. За разлика от самотния познаващ субект, чиито мъки в търсенето на сигурност така правдиво описва Декарт, тя се интересува от това как нашите знания и убеждения взаимодействат едни с други. По-конкретно, основните въпроси, които я интересуват са следните: (1) Самостоятелен източник на знание ли са свидетелствата от трето лице (testimony), или те по-скоро паразитират върху останалите видове свидетелства (evidence)? (2) Можем ли да приписваме обосновани интенционални нагласи, убеждения и дори знания на групи от познаващи субекти? (3) Как следва да агрегираме индивидуални съждения, съставяйки от тях колективни? (4) Дали стандартите, въз основа на които определяме едно истинно убеждение като знание са културно релативни? (5) Дали и как точно трябва да преразглеждаме своите убеждения, когато установим, че по отношение на тях е налице разногласие?
Последният въпрос е особено интересен, тъй като разногласието е не просто теоретичен, но и практически значим проблем.
Наистина, още за Хезиод е било ясно, че коренът на всички злини е раздорът, онази форма на разногласие, която се проектира в невъзможност за съгласувано колективно действие. Непреодолимостта и вездесъщието на тъкмо този тип разногласия, които спохождат със същата упоритост и нас, много столетия по-късно, са още по-проблематични, тъй като според една от популярните теории по въпроса (така наречената аргументативна концепция), човешкият разум съществува основно, ако не и единствено, за да осигури механизми за ефективно и обосновано преодоляване на разногласието. В тази връзка, „Не е изненадващо, че философите са имали какво да кажат относно разногласието. Изненадващо е обаче, колко малко са казали те за него, особено по отношение на епистемологическата страна на въпроса“ (Frances, 2014, 15). Може да се твърди, че епистемологията на разногласието се ражда едва преди двадесетина години, което според утвърдените стандарти във философията отговаря на ембрионалния стадий на развитие. Както ще видим, въпреки това тя успява да постави редица интересни въпроси, а в някои случаи дори да скицира пътя към възможните отговори.
Книгата „Епистемология на разногласието“, от Росен Люцканов, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
