За книгата
Когато Микалийн става майка, тя поглъща всички книги за детско възпитание, но препоръчаните техники се оказват неефективни. Не и за своенравната и малка дъщеря. Когато обаче посещава маянско село на полуостров Юкатан, попада на родители, които отглеждат децата си по коренно различен начин и резултатът е изумителен. Децата им са невероятно мили, благородни и услужливи, при това без викове, заплахи или наказания. Как става това?
Дюклеф, заедно с тригодишната си дъщеря, посещава три от най-древните общества на света: маите в Мексико, инуитите отвъд Северния полярен кръг и хадзапите в Танзания, за да научи и усвои техните родителски стратегии. Тя забелязва, че тези общества нямат проблемите на западните родители. Те изграждат коренно различни взаимоотношения с децата си, основани на взаимопомощ, а не на контрол, на доверие, вместо на страх, и съобразени с индивидуалните потребности, вместо с унифицирани критерии за детско развитие. Маите са майстори във възпитанието на отзивчиви деца, инуитите отглеждат емоционално интелигентни деца, а хадзапите са експерти в това да възпитават самоуверени и мотивирани деца.
Микалийн не само живее заедно с тези семейства, но и прилага техните родителски похвати върху собствената си дъщеря с поразителен успех. Изпълнена с практически идеи, „Забравеното изкуство да възпитаваш“ ще ни помогне да преосмислим начините, по които общуваме с децата си, за да отгледаме емоционално интелигентни, уверени и отзивчиви деца.
За автора
Д-р Микалийн Дюклеф е глобален здравен кореспондент на научното бюро на NPR и автор на бестселъра на „Ню Йорк Таймс“ Забравеното изкуство да възпитаваш. Книгата описва стратегии за отглеждане на мили и уверени деца, които майки и татковци по целия свят използват от хилядолетия.
Дюклеф има докторска степен по химия от университета в Бъркли, Калифорния, и бакалавърска степен по биология от „Калтек“.
През последното десетилетие Дюклеф докладва за огнища на болести и здравето на децата за NPR. Преди това e била редактор в списание „Клетка“, където е писала статии за науката зад поп културата.
Откъс
Спомням си момента, когато ударих дъното като майка.
Беше пет сутринта в едно мразовито декемврийско утро. Лежах в леглото, облечена с пуловера, който носех и предишния ден. Косата ми не беше мита с дни.
Навън небето все още беше тъмносиньо, уличните лампи още светеха в жълта светлина. В къщата ни беше зловещо тихо. Чуваше се само как немската ни овчарка Манго диша на пода под леглото. Всички освен мен спяха. Аз бях напълно будна.
Подготвях се за битка. Премислях в главата си как да подходя при следващия сблъсък с врага. Какво да направя, когато тя ме нападне отново? Когато удря? Рита? Или хапе?
Звучи ужасно, че наричам дъщеря си „врагът“. Бог знае, че я обичам до смърт, и в много отношения тя е прекрасно малко човече. Има остър ум, необуздана смелост и силата на вол – физическа и ментална. Когато Роузи падне на детската площадка, веднага се изправя. Ни гък, ни мък.
А споменах ли за уханието ѝ? О, обичам как ухае, особено върхът на главата ѝ. Когато правя репортажи за Националното радио от далечни места, това ми липсва най-много – нейният аромат, наподобяващ смесица от мед, лилии и влажна пръст.
Този сладък аромат е пленителен, но и подвеждащ. В тялото на Роузи има огън. Нажежен до червено огън. Той я ръководи, кара я да марширува през света със свирепа целеустременост. Както се изрази един приятел: тя е унищожител на светове.
Когато Роузи беше бебе, плачеше много, с часове всяка вечер.
– Ако не се храни или спи, тя плаче – каза в паника съпругът ми на педиатъра.
Лекарката сви рамене. Явно го беше чувала и преди.
– Ами тя е бебе – отвърна лекарката.
Роузи вече беше на три години и всичкият този плач се превърна в тръшкане и нестихващ тормоз над нас – родителите. Когато изпадаше в емоционален срив и я вдигах на ръце, тя имаше навика да ме зашлевява през лицето. Някои утрини излизах от къщи с червен отпечатък от длан върху бузата си. Леле, как боли!
Онази тиха декемврийска сутрин, докато лежах в леглото, си позволих да си дам сметка за болезнената истина. Между мен и Роузи сякаш се издигаше стена. Бях започнала да се ужасявам от времето, прекарано с нея, защото се страхувах какво можеше да се случи – така уплашена, щях да се ядосам (отново); и щях да разплача Роузи (отново); по този начин можех само да я накарам да се държи по-лошо (отново). Страхувах се, че в резултат на това Роузи и аз се превръщаме във врагове.
Аз съм израснала в дом, изпълнен с гняв. Крещенето, тръшкането на врати, дори хвърлянето на обувки бяха основните начини на общуване на родителите ми и на нас – четирите им деца. Затова при първите случаи на тръшкане на Роузи отначало реагирах по начина, по който родителите ми се държаха с мен – със смес от гняв, строгост, а понякога и с гръмогласни заплахи. Тази реакция само предизвикваше обратен ефект: Роузи извиваше гръб назад, пищеше като ястреб и падаше на земята. Освен това аз исках да бъда по-добра от родителите си. Исках Роузи да израсне в спокойна обстановка и да я науча на по-продуктивни начини на общуване от този да мята обувки по нечия глава.
Книгата "Забравеното изкуство да възпитаваш" от Микалийн Дюклеф, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
