"Убийството на Командора" е от онези привидно семпли романи, в които пластовете на сюжета се разгръщат постепенно, а читателите неусетно потъват в сложен, пълнокръвен и изпълнен с препратки свят. Книга, от чиито редове изплуват живи картини и звучи музика.
Харуки Мураками отдавна няма нужда от представяне. Сигурни сме, че дори онези от вас, които не познават цялото му творчество, са чели поне "Кафка на плажа" или "Хроника на птицата с пружина". Характерният му стил, както самият писател споделя, е повлиян в много по-голяма степен от европейската и американската проза и култура, отколкото от японските литературни кодове. Границата между реалистично и фантастично в романите му често е условна, а умението му да приковава вниманието на читателите и да изгражда запомнящи се персонажи го превръща в един от най-четените съвременни писатели в световен мащаб.Това, което вероятно не знаете, е, че освен писател Мураками е и преводач на някои от най-емблематичните американски писатели като Чандлър и Фицджералд. Всъщност най-новият му роман "Убийството на Командора" е до голяма степен реверанс именно към творчеството на Фицджералд. Препратките към други литературни произведения, вплетени в почти осемстотинте страници на "Убийството на Командора", не се изчепват с "Великият Гетсби". От страниците му звучат опери на Моцарт и Пучини, надничат литературни герои и живи картини – реални и фикционални, но еднакво въздействащи.
Още с първите си страници романът категорично и недвусмислено заявява своята необикновеност. Един млад художник е изправен пред сериозно предизвикателство. Трябва да нарисува портрет на човек, който няма лице. Как се рисува онова, което не съществува? Този въпрос ще си зададе главният герой в "Убийството на Командора" точно преди да ни разкаже своята история. А тя започва съвсем обикновено – след като се дипломира, младият художник започва да рисува портрети, за да се издържа. Постепенно талантът му става причина да е все по-търсен и временното решение се превръща в постоянна и носеща добри доходи работа.
Единственият проблем е, че рисуването на портрети не му носи нито творческо удовлетворение, нито мечтаното артистично признание. Затова, когато съпругата му изненадващо (поне за него) го напуска, той решава да се насочи към нещо ново. Налага му се и да си намери ново жилище. Така попада в малка планинска къща, принадлежала някога на прочутия художник Томохико Амада. И съвсем логично започва да проявява интерес към личността на човека, в чийто дом живее.
А биографията на Амада е изпълнена с неяснота, което пробужда любопитството на неговия наемател. Преди да стане известен като един от най-големите майстори на традиционната японска живопис, Амада е рисувал картини в западен стил, при това също с огромен успех, и дори е прекарал няколко години във Виена. Малко след началото на Втората световна война той се завръща в Япония, уединява се и променя изцяло не само бохемския си начин на живот, но и стила си на рисуване.
Творчески прелом, който съвсем обяснимо провокира любопитството на младия, вече бивш портретист, който също преживява творческа криза и за да се издържа, след като е престанал да рисува портрети, води курсове по рисуване за любители. Докато един ден, качвайки се случайно в мансардата на къщата, младият художник открива непозната и непоказвана картина на Томохико Амада. Картината е в традиционен японски стил, но не прилича на нито едно от останалите произведения на Амада. Нещо повече, озаглавена е "Убийството на Командора", което без всякакво съмнение е препратка към "Дон Жуан" на Моцарт. Каква е връзката? Кой е мъжът без лице? И как едно случайно откритие ще преобърне изцяло живота на младия художник, естествено, ще ви оставим да разберете сами.
Най-лесният начин да го направите е ТУК.
