"Шокиращ, скандален, разтърсващ и оставящ неизлечима следа в съзнанието ви" - да, за всички, които познават изкуството на Педро Алмодовар, това определение е най-малкото доста неочаквано.
Макар обичащ провокациите и често изненадващ почитателите си, виртуозът на испанското кино винаги се е придържал към онзи цветист и леко мрачен хумор, който прави повечето му заглавия лесни за възприемане, независимо дали говорим за филми в драматичния или комедийния жанр.
"Кика", "Всичко за майка ми", "Говори с нея", "Жива плът", Broken Embraces - геният на родения в Ла Манча ексцентрик със стърчаща във всички посоки бяла коса е без всякакво съмнение, именно заради умението му да представя тежките социални проблеми през своята собствена призма, в която на преден фон е най-вече типичният му жизнеутвърждаващ хумор и оптимизъм, заради които трудно бихме сбъркали почерка му с този на някой друг.
С "Кожата, в която живея" (The Skin I Live In) обаче, Педро Алмодовар посяга към съвсем различна и абсолютно изненадваща посока - много по-мрачна и дълбока, сякаш навлизайки в дебрите на жанр, който най-малко бихме очаквали от него - експлозивна смесица от психологически трилър, хорър, дори екзистенциален драматизъм. Както самият той признава, "18-ият му филм е различен от абсолютно всичко, което е правил досега".
(Внимание! Написаното по-долу разкрива част от сюжета!!!)
Адаптация по френския роман "Тарантула" на Тиери Жонке, лентата разказва доста перверзната история на гениален пластичен хирург, който след като загубва съпругата си при автомобилна катастрофа, а после и дъщеря си, самоубила се след изнасилване, губи всякакъв досег с човешката си страна.
Давайки воля на таланта си и възможностите на генното инженерство, той връща любимата си жена при себе си... като отвлича насилника на детето си и го превръща бавно и методично в идентично нейно копие... за да даде воля на любовта си към нея.
Без всякакво съмнение, The Skin I Live In е изключително завладяващ, като от началото до края държи в неистово напрежение не само чрез неочакваните обрати в "играта на котка и мишка", но и заради факта, че ужасът, който постепенно залива публиката, е постигнат не чрез визуални похвати, а чрез развитието на самия сюжет.
Специално внимание трябва да обърнем на играта на Антонио Бандерас, който се завръща към корените си, работейки с някогашния си гуру (едва ли ще е пресилено да кажем, че именно Алмодовар го откри за голямото кино), а крайният резултат от работата им е, меко казано, впечатляващ.
Бандерас прави може би най-добрата роля в кариерата си с персонажа на извратения хирург-психопат, сраствайки се с героя си до такава степен, че за мнозина в салона би било трудно да направят бърз паралел между сценичното действие и реалността. Партнират му красивата Елена Аная, чието явно сексуално излъчване придава еротичен привкус на мрачната история, както и легендата на испанското кино Мариса Паредес.
Каква ще е реакцията към The Skin I Live In у нас, не можем да гадаем, но смеем да твърдим, че макар и навлизайки в опасна територия, подвигайки отново казуса "развитието на генетиката срещу моралните норми", Педро Алмодовар е създал филм, който не бива да пропускате на никаква цена.
Франкенщайн все още буди страховете само като литературен или екранен герой... но дали не живее във всеки един от нас?! След този филм, вече и ние не сме сигурни в отговора.
