На 23 януари в Пловдив ще бъде представен дебютният пътепис на младата авторка Петя В. Димитрова "Да обичаш дивото. Монголия". Представяме ви кратко ревю на книгата, в която авторката разказва за 8000-километровото си пътешествие заедно с още трима българи от Москва през Байкал и Улан Батор до пустинята Гоби.
Когато се запознаете с Петя В. Димитрова, бързо ще разберете, че тя е човек, който взима книгите и четенето насериозно. Вероятно запознанството ви ще се случи чрез дебютната ù книга "Да обичаш дивото. Монголия", която показва и нейното много специално отношение към пътешествията. Като човек, който познава Петя, за мен беше изненадващо, че този дебют е именно пътепис. От друга страна, нейният пътепис не е точно това, което очаквате от един обикновен пътепис. Сигурно защото Петя не е и обикновен пътешественик, което не твърдя само като неин приятел от близо 10 години.
Едно от най-забавните неща в "Да обичаш дивото. Монголия" е, че познавам всички главни герои. Затова и не помня дали някога Петя си направи труда да опише приятелите си, нито самата себе си в книгата, но в главата ми винаги имаше образите на четиримата приключенци. Дори и да не познавате нейните спътници, останалите картини са ярки, цветни и близки, по начина, по който и Петя става близка чрез писането си. Тук нейният език е богат, даже в известен смисъл прекалено описателен, понякога отвеян и точно толкова вглъбен, колкото и самата Петя изглежда е била по време на приключението си в Монголия.
Иска ми се да кажа, че тази книга се чете на един дъх, но ще излъжа. Причината не е писането, нито историята, нито дори честите отклонения в посоката на мисълта на Петя, а по-скоро желанието за саморефлексия, което може да предизвика този текст. Тя е резултат на критичността, която Петя си позволява към самата себе си. Свежа тръпка в един жанр, който, каквото и да си говорим, е пълен с всезнайковци, готови да споделят своето категорично мнение по теми за далечни земи.
Петя прави обратното. Тя знае, че е отцепник, самовглъбен дразнител, който чегърта по тефтера си, изолирал се от света по своите си многообразни начини. Също така знае, че не е у дома, знае, че не разбира повечето места и неща, нито някога ще ги разбере. Това, което тя прави, е да сподели собствените си изживявания по изненадващо откровен начин. Въпреки едностранната природа на писаното слово, тази книга ме направи по-добър приятел на Петя, помогна ми да я опозная.
Може би за много хора това ще е разочароваща книга, защото тя е много повече за Петя в Монголия, отколкото за самата Монголия. За щастие обаче Петя е достатъчно интересен образ и задава предостатъчно теми за размисъл. Най-хубавото, което ми се случи, докато четях "Да обичаш дивото. Монголия", е, че донякъде самият аз успях да се самовглъбя, да изследвам себе си, да се замисля за своя мироглед. И в крайна сметка да си спомня, че да обичаш дивото, нито е лошо, нито е чак толкова сложно.
Предстоящи представяния на книгата:
