Спорът кое в човешката природа се е появило първо – мисленето или езикът, – продължава десетилетия. Мозъкът говори с нас на вербален език. Именно така ни показва как е структуриран светът в съзнанието, обяснява пространството и времето, природните закони и явления, звуците, формите и абстракциите – и ние трябва да декодираме тази многозначна информация в зависимост от ситуацията. Като Чеширската усмивка на котката на Шрьодингер значенията на думите могат да изчезват, да се променят или да нямат подходящи обозначения, а за да общуваме, ние трябва да сме обучени в системата от знаци и да споделяме общите представи за менталния и физическия свят. Изследвайки проявленията на съзнанието във вербалния език, ние се опитваме да разберем как си влияят идеалното и материалното, какво е човекът, до каква степен биологията определя културата – и обратно.
„Мозък, език и съзнание“ е сбор от подбрани статии за изследвания в областта на лингвистиката и сензорната физиология, невронауките, психологията, изкуствения интелект, семиотиката и философията. Книгата отразява виждането на авторката за еволюцията и природата на вербалния език и другите висши функции.
За автора
Татяна Черниговская е доктор на биологическите и филологическите науки, професор и директор на Института за когнитивни изследвания в Санктпетербургския университет, изтъкнат руски учен в областта на невронауката, психолингвистиката и теорията на съзнанието.
Откъс
Въведение
Реших да нарека книгата за езика и съзнанието Чеширската усмивка на котката на Шрьодингер, защото именно тази формула според мен най-ясно отразява състоянието при изследванията на най-доброто от уменията на Homo sapiens. С усмивката на котката и завършва книгата – до това стигнах, следвайки пътищата на различни науки, започвайки от лингвистиката и сензорната физиология и постепенно преминавайки в областта на невронауките, психологията, изкуствения интелект, семиотиката и философията; сега всичко това се нарича когнитивни изследвания и е пример за конвергентното и трансдисциплинарното знание. Изходната хипотеза, че езикът служи като интерфейс между мозъка, съзнанието и света, отразява моето виждане за еволюцията и природата на вербалния език и другите висши функции, тяхната фило- и онтогенеза, за генетичните и кроскултурните аспекти на развитието на съзнанието и езика и техните мозъчни корелати, за възможностите на междувидовата комуникация и перспективите за моделиране на човешките когнитивни процеси.
Ще напомня, че мисленият експеримент на Ервин Шрьодингер (един от създателите на квантовата механика и лауреат на Нобелова награда по физика за 1933 г.), получил известност като парадокса на котката на Шрьодингер, се състои в това, че неопределеността на атомно ниво е способна да доведе до неопределеност в макроскопичен мащаб („смес“ от жива и мъртва котка). „Експериментът“ се състои в следното: в затворена метална кутия, в която има радиоактивно ядро и съд с отровен газ, е поставена котка. Ако ядрото се разпадне (вероятност 50%), съдът ще се отвори и котката ще умре. По законите на квантовата механика, ако никой не наблюдава ядрото, то неговото състояние се описва като смесване на две състояния – на разпаднало се ядро и на неразпаднало се ядро; следователно котката в сандъка е и жива, и мъртва едновременно. Ако отворим кутията, то ще видим само едно състояние: ядрото се е разпаднало – котката е мъртва, или ядрото не се е разпаднало – котката е жива. Въпросът е кога системата престава да съществува като смес от две състояния и избира едно конкретно.
Шрьодингер е известен не само като физик: към средата на 20-те години на ХХ век той е имал репутацията на един от водещите специалисти по теория на цвета и еволюцията на цветното зрение [Schrödinger, 2000, 2009], обаче в следващите години не се е връщал повече към тази тематика, макар да не е губил интереса си към биологията, опитвайки се да формулира единна картина на света, и през 1944 г. написал книгата Какво е животът? Физическият аспект на живата клетка, първите няколко глави на която са посветени на механизмите на наследствеността и мутациите, включително и на анализ на възгледите на Тимофеев-Ресовски [Schrödinger, 1944].
Шрьодингер прозорливо констатира, че „умерено задоволителната“ картина на света е постигната на висока цена: за сметка на изваждането на нас от нея и заемането от нас на позицията на страничен наблюдател. Моделът на света, от който е премахнато съзнанието, е студен, безцветен и ням. Цветът и звукът, топлината и студът (с други думи – qualia) са нашите непосредствени усещания, нашият свят е такъв и моделът на света без тях е неадекватен. Шрьодингер, позовавайки се на трудовете на известния физиолог Шерингтън, подчертава безполезността на търсенето на „мястото“, където умът действа върху материята, или обратно, и заявява, че изграждането на физическа картина на света е възможно само с цената на премахване на съзнанието от него.
Езикът, разумът, съзнанието и мозъкът, който ги ражда, са най-сложните от известните ни системи. Как да ги изучаваме „отвътре“? Още Гьодел препоръчваше да не правим това... Ще напомня неговата знаменита теорема: логическата пълнота (или непълнота) на всяка система от аксиоми не може да бъде доказана в рамките на тази система; с други думи, методът на дедуктивните изводи не е достатъчно мощен, за да описва сложни системи, особено пък толкова свръхсложна система като човешкия мозък.
Подхождайки към изучаването на подобни системи с възможно най-голяма точност и напрежение на мисълта, виждаме, че те трептят, трансформират се, мамят и почти изчезват, като остава само усмивката (бих искала да знам – чия?). Както правилно подчертава Манин (1975, 2008), Гьодел има значителен принос и в хуманитарното знание: „принципите на забраната“ се отнасят само до детерминираните процеси на разсъждаване, които са ни познати от макросвета, докато след трудовете на Бор и Шрьодингер знаем, че има други пространства, в които действат други закони. В такъв случай работата на мозъка може да се осъществява извън забраните на Гьодел.
Размишленията върху това и анализирането на бързорастящите планини от емпирични доказателства понякога повдигат въпроси, към които физиците по някакъв начин са успели да се адаптират от дните на Шрьодингер и неговата котка: изобщо можем ли да видим реалното състояние на нещата, или самият факт на инвазията избира някакъв вариант и ако погледнем от различен ъгъл, в друг ден или час, или с очите на други хора, или други съседи по планета, картината ще се промени. Какво ще стане с причинно-следствената връзка и свободната воля на фона на появяващите се данни от функционалното мозъчно картографиране и другите фиксации на неосъзнаваното поведение? А и изобщо дали сложният мозък ражда съзнанието и семиотични системи от висок ранг, или напротив – те го формират, като реализират епигенетичен сценарий? Какво е езикът в крайна сметка (без да се спираме на очевидния отговор от учебника, че езикът е система от знаци)? Той е възникнал като средство за комуникация или като инструмент за мислене? Как се справя с него мозъкът, като се има предвид, че в човешкия език, за разлика от компютърните, 1 ≠ 1 и всичко се определя от контекста?
Не само езикът, но и самият свят е винаги различен и зависи, както е известно от основите на семиотиката, от интерпретатора (читателят е съавтор, както отбеляза Цветаева), което ни поставя в почти агностична позиция: можем ли изобщо да разберем нещо за него, можем ли да се доверим на нашия мозък и неговите езици – от математика до изкуство, включително, разбира се, и вербалния език? Защо трябва да смятаме, че математиката е универсална и обективна? Напоследък се говори даже не толкова за езиковия „инстинкт“ (тоест вроденост), а за „инстинктите“ на математиката [Devlin, 2006] и музиката [Patel, 2008]... Може би при Homo sapiens просто главата е така устроена, а на каква математика всъщност се подчинява Вселената – ние не знаем (еретична мисъл, но не и абсурдна: друг кандидат за алгоритъма на управление на Вселената от времената на Галилей – Книгата на природата е написана на езика на математиката – ние нямаме). Но защо на еволюцията ѝ е било нужно да фиксира в генома способност към математиката, която не отразява законите на природата?... Да си спомним Поанкаре:
... онази хармония, която човешкият разум би трябвало да открие в природата, дали съществува извън човешкия разум... поради естествения подбор нашият ум се е приспособил към условията на външния свят, усвоил е геометрията като най-изгодна за вида, или, с други думи, най-удобна [Поанкаре, 1990].
Въпросът за това как Светът на Платон се съотнася към физическата картина на света, остава най-важният и изключително труден в съвременната когнитивна наука: мнозина учени отново и отново се връщат към дискусията дали не е необходимо за разбирането на процесите на мислене, възприятие, памет и накрая – на самата причинност, да се обръщат към законите на квантовия свят (обратно на традиционния възглед, според който тези закони са неприложими към макросвета) (вж. например [Penrose, 1994; Penrose, Shimony, Cartwright, Hawking, 1997; Наточин, 2010; Пенроуз, 2011; Анохин, 2013]).
Ясно е, че за човека и другите обитатели на планетата най-простият начин да схванат реалността и поне донякъде да я организират за вътрешна употреба е да оперират с множества, образувани от различни видове същества според законите на техния свят и мозък. За това е писал още Якоб Йохан фон Юкскюл [Uexküll, 1928], подчертавайки, че всички същества живеят в своите светове – Umwelt. Това е ясно формулирано от Ницше (Ние сме си създали свят, в който можем да живеем – като му предпоставяме тела, линии, повърхности, причини и следствия, движение и покой, форма и съдържание: без догмите на вярата в това никой не би могъл да преживее и един миг! Но точно с това тези догми още съвсем не са доказани. Животът изобщо не е аргумент; сред условията за живот би могла да се окаже и заблудата) и Кант (Разсъдъкът не черпи своите закони априори от природата, а ги предписва на нея).
Човек постоянно се сблъсква с неопределена и многозначна информация. Въпреки това той трябва да взема решения, като я декодира в зависимост от ситуацията. Тази неопределеност засяга всички модалности на възприятието, неслучайно идеята за размитите множества отдавна вече е завоювала пространство за описване на тези феномени (fuzzy sets – Zadeh). Това е особено очевидно в случая с вербалния език. Усмивката на Чеширския котарак служи като хубава метафора за това: значенията на думите се предават конвенционално, те могат и да изчезват, да се променят или в някакъв момент изобщо да нямат подходящи обозначения. Тази неопределеност и даже несигурност на наименованията са съвсем близки както на Луис Карол, така и на творците на квантовата теория.
Книгата „Мозък, език и съзнание“ от Татяна Черниговская, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
