Настоящият том включва разкази на М. Р. Джеймс, които не присъстват в другите му издадени у нас сборници. Сред тях има както по-неизвестни и редки творби на автора, така и истории, които се считат за връх в неговото творчество и често се появяват в антологии от типа „Най-добрите разкази за духове“. Макар и създадени преди стотина или повече години, те не са изгубили способността да пленяват въображението и да предизвикват тръпки на страх.
Книгата съдържа и няколко есета на Джеймс, които разкриват как и защо пише свръхестествени ужаси и кои са любимите му автори и произведения в жанра.
Задължително четиво за заклетите почитатели на призрачни истории.
Лайбръри Джърнъл
Има някакво несравнимо удоволствие в ужаса,който предизвиква прочитът на тези разкази.
Телеграф
Надарен с почти диаболична сила да извиква ужас от леките стъпки на прозаичното ежедневие, д-р Джеймс постепенно се превърна в свръхестествен белетрист от най-висок клас. Той предизвиква уплаха и ужас в най-шокиращата им форма.
Лъвкрафт
Откъс
Виборг с право заема видно място сред градовете в Ютландия. Той е седалището на епископията; има хубава, но почти изцяло нова катедрала, очарователен парк, изключително красиво езеро и много щъркели. Наблизо е имението „Халд“, което се смята за едно от най-красивите кътчета в Дания; наблизо е и Финдеруп, където маршал Стиг е убил крал Ерик Глипинг в деня на света Цецилия през 1286 г. Петдесет и шест удара с метални четвъртити боздугани личат по черепа на Ерик, когато гробницата му е отворена през седемнайсети век. Но аз не пиша пътеводител.
Във Виборг има хубави хотели – „Прейслерс“ или „Феникс“ са всичко, което може да се желае. Но моят братовчед, за чиито преживелици сега ще ви разкажа, отишъл в „Златният лъв“, когато за първи път посетил Виборг. Оттогава не е ходил там и на следващите страници вероятно ще стане ясно защо.
„Златният лъв“ е една от малкото сгради в града, които не са унищожени от големия пожар през 1726 г., който на практика е разрушил катедралата, градския съвет и всичко друго старо и интересно. Той представлява сграда от червени тухли – всъщност фасадата е тухлена, със стъпаловиден покрив и надпис над вратата; но дворът, в който влиза омнибусът, е черно-бяла решетка от дърво и мазилка.
Слънцето тъкмо залязвало в небесата, когато моят братовчед се приближил до вратата, и светлината обливала внушителната фасада. Той бил доволен от старомодния вид на сградата и предвкусвал много задоволителен и забавен престой в тази така типична за стара Ютландия странноприемница.
Господин Андърсън не бил отишъл във Виборг по работа в обичайния смисъл на думата. Той се занимавал с някои проучвания на църковната история на Дания и бил узнал, че в кралския архив на Виборг има документи, запазени от пожара и свързани с последните дни на римокатолицизма в страната. Затова решил да прекара известно време – вероятно две или три седмици – в изучаването и преписването им, като се надявал, че в „Златният лъв“ ще му осигурят достатъчно голяма стая, която да му служи като спалня и кабинет. Той обяснил това на собственика и след известен размисъл последният заявил, че може би ще е най-добре господинът да разгледа някои от най-големите стаи и да си избере сам. Това му се сторила добра идея.
Най-горният етаж скоро бил отхвърлен, тъй като трябвало да изкачва твърде много стълби след цял ден работа; на втория нямало стая с необходимите размери; но на първия имало избор от две или три стаи, които били съвсем подходящи по отношение на големината.
Собственикът настоятелно препоръчвал номер 17, но господин Андърсън изтъкнал, че прозорците ѝ гледат към стената на съседната къща и следобед ще е доста тъмно. Номер 12 или номер 14 били по-подходящи, защото и двете гледали към улицата и ярката вечерна светлина и красивата гледка щели да го компенсират за допълнителния шум.
Накрая се спрял на номер 12. И тя като съседните стаи имала три прозореца, всичките на една стена; била с относително висок таван и необичайно дълга. Разбира се, нямала огнище, но печката била красива и доста стара – от ковано желязо, а от едната ѝ страна имало изображение на Авраам, който принася Исаак в жертва, и надпис „1 Bog Mose, Cap. 22“. В стаята нямало нищо друго забележително; единствената интересна картина била стара оцветена репродукция на града от около 1820 г.
Наближавало време за вечеря, но когато Андърсън, измит и освежен, слязъл по стълбите, оставали още няколко минути до звънеца. Той ги посветил на преглеждане на списъка с гостите. Както обикновено в Дания, имената им били изписани на голяма черна дъска, разделена на колони и редове, а номерата на стаите били отбелязани в началото на всеки ред. Списъкът не бил особено интересен. Имало един адвокат, германец, и пътуващи търговци от Копенхаген. Единственото, което предлагало някаква храна за размисъл, било отсъствието на номер 13 в описанието на стаите, но дори това било нещо, което Андърсън бил забелязвал неведнъж в датските хотели. Все пак се зачудил дали неприязънта към това число, макар и обичайна, е толкова разпространена и силна, че да не позволява една стая да бъде отбелязана с него, и решил да попита собственика дали той и колегите му са имали много клиенти, които отказват да бъдат настанявани в тринайсета стая.
Той нямаше какво да сподели (разказвам тази история както я чух от него) за самата вечеря и вечерта, която прекарал в разопаковане на багажа си и подреждане на дрехи, книги и документи. Към единайсет часа решил да си легне, но и той, както доста хора напоследък, имал навика задължително да прочете няколко страници преди сън и сега си спомнил за книгата, четена във влака –единствената, която можела да удовлетвори желанието му в този момент, –но тя била в джоба на палтото му, а то висяло на закачалка пред трапезарията.
Можел да слезе и да я вземе за минутка и тъй като коридорите изобщо не били тъмни, нямало да е трудно да се върне до стаята си. Или поне той така си мислел; защото когато се върнал и натиснал дръжката на вратата, тя не се отворила и Андърсън чул някакво бързо движение зад нея. Естествено, установил, че се опитва да отвори погрешна врата. Къде била неговата стая, отдясно или отляво? Погледнал номера: това била стая 13. Неговата трябвало да е вляво и се оказало точно така. И едва когато вече бил прекарал няколко минути в леглото си, където прочел своите обичайни три-четири страници от книгата, изгасил светлината и се обърнал да спи, му хрумнало, че макар на черната дъска да нямало номер 13, в хотела определено съществувала такава стая. Дори малко съжалил, че не я бил избрал за настаняване. Вероятно щял да направи нещо като услуга на собственика и да му даде възможността да каже, че английски джентълмен от добро потекло е живял в нея три седмици и много я е харесал. Но вероятно тя се използвала като стая за прислугата или нещо подобно. Все пак сигурно не била толкова голяма и хубава като неговата. Той огледал сънливо стаята, която едва се различавала на слабата светлина на уличната лампа. Какъв интересен ефект, помислил си. Стаите обикновено изглеждат по-големи на слаба, отколкото на силна светлина, а тази като че ли се била скъсила на дължина и нараснала пропорционално на височина. Е, добре, сънят бил по-важен от тези смътни размисли – и той заспал.
На следващия ден Андърсън нападнал кралския архив на Виборг. И както може да се очаква в Дания, бил любезно приет, като улеснявали достъпа му до всичко, което желаел да види. Документите, които поставяли пред него, били много повече и по-интересни от очакваното. Освен официалните имало и голяма купчина кореспонденция, свързана с епископ Йорген Фрис, последния римокатолик на този пост, и в нея той открил много забавни и така да се каже „интимни“ подробности от личен характер. Често се споменавала къща, която епископът притежавал в града, но в която не живеел. Наемателят ѝ очевидно имал скандална слава и бил трън в очите на реформистите. Той бил позор, пишели те, за града; практикувал някакви тайни черни магии и бил продал душата си на дявола. Според тях именно заради огромната поквара и суеверност на Вавилонската църква тази усойница, този кръвопиец и Troldmand бил покровителстван и приютен от епископа. Епископът посрещнал смело тези обвинения; той изразил собственото си отвращение от всички тайни изкуства и предизвикал своите противници да отнесат въпроса пред съда – разбира се, църковния съд, – и да стигнат до дъното на нещата. Той първи щял да обвини магистър Николас Франкен, ако му покажат доказателство, че е виновен за някое от престъпленията, в които го обвиняват.
Андърсън имал време само да хвърли бегъл поглед на следващото писмо на протестантския водач, Размус Нилсен, преди архивът да затвори за деня, но схванал общия му тон, а именно, че християните вече не са обвързани от решенията на римските епископи и че епископският съд не е и не може да бъде подходящ или компетентен трибунал за такъв мрачен и сериозен случай.
На излизане от архива господин Андърсън бил придружен от стария джентълмен, който отговарял за него, и докато вървели, разговорът им съвсем естествено се насочил към споменатите документи.
Хер Скавениус, архивист на Виборг, макар и като цяло много добре информиран за поверените му документи, не бил специалист по периода на Реформацията. Той много се заинтригувал от това, което Андърсън му разказал за тях, и заявил, че очаква с голямо удоволствие да види публикацията, в която господин Андърсън ще обедини съдържанието им.
– Тази къща на епископ Фрис – добавил той – е голяма загадка за мен заради местоположението ѝ. Проучвал съм внимателно топографията на стария Виборг, но за нещастие, от старите регистри на имуществото на епископа, направени през 1560 г., голяма част от които се пазят в архива, липсват точно имотите му в града. Но няма значение. Вероятно някой ден ще я открия.
След като поспортувал – забравил съм точно как и къде, – Андърсън се върнал в „Златният лъв“, а след вечерята и един пасианс отишъл да си легне. По пътя към стаята му хрумнало, че е забравил да поговори със собственика за пропуснатата в списъка стая 13 и решил, че няма да е зле да се увери отново в съществуването ѝ, преди да я спомене.
А това не било трудно. Очевидно имало врата с този номер и зад нея явно се вършело нещо, защото когато я наближил, Андърсън чул стъпки и гласове, или само един глас. За няколкото секунди, в които останал пред нея, за да погледне номера, стъпките спрели сякаш много близо до вратата и той малко се стреснал, когато чул бързото, свистящо дишане на развълнуван човек. Продължил към стаята си и отново се изненадал, щом установил колко по-малка му се струва сега тя в сравнение с времето, когато я избрал. Това било разочарование, но леко. Ако наистина не му изглеждала достатъчно голяма, винаги можел да я замени с друга. А междувременно му трябвало нещо – доколкото помня, носна кърпа – от куфара му, който бил поставен от носача на много неподходяща подпора или столче до стената срещу леглото. Куфарът не се виждал никъде. Явно бил изнесен от усърдните слуги и без съмнение нещата му щели да са подредени в гардероба. Но не, нямало ги там. И това било вбесяващо. Той веднага отхвърлил мисълта за кражба. Такива неща рядко стават в Дания, но явно все пак се била случила някаква досадна глупост (което не е чак такава рядкост) и трябвало сериозно да си поговори със stuepige. Така или иначе това не било толкова наложително и можело да почака до сутринта, затова той не позвънил и не обезпокоил слугите. Отишъл до прозореца – десния – и се вгледал в тихата улица. Отсреща се издигала страничната стена на висока сграда; нямало минувачи; било тъмна нощ и почти нищо не се виждало.
Светлината идвала зад него и той ясно виждал сянката, която хвърлял на отсрещната стена. И сянката на брадатия мъж в стая 11 отляво, който минал няколко пъти напред-назад по риза, и първо си решел косата, а после бил вече по нощница. Виждала се сянката и на обитателя на номер 13. Тя била по-интересна. Той много приличал на него, облакътен на прозореца и загледан в улицата. Като че ли бил висок мъж – или може би жена? – защото главата му била покрита с нещо, вероятно с нощна шапка, и лампата му сигурно била с червен абажур и много потрепвала. Определено се виждала играта на мътната червена светлина по отсрещната стена. Той се навел леко навън, за да разгледа по-добре фигурата, но освен гънката на някакъв светъл, вероятно бял плат на перваза, не видял нищо повече.
Чули се отчетливи стъпки по улицата и те като че ли накарали Номер 13 да осъзнае твърде видимата си позиция, защото той бързо и внезапно се отдръпнал от прозореца и червената му светлина угаснала. Андърсън, който пушел цигара, оставил фаса на перваза и отишъл да си легне.
На следващата сутрин бил събуден от stuepige, която носела топла вода. След като се разсънил и потърсил в ума си правилните думи на датски, той ѝ казал възможно най-разбираемо:
– Не трябва да ми местите куфара. Къде е той?
Както често се случва, прислужницата се засмяла и излязла, без да отговори. Много подразнен, Андърсън седнал в леглото с намерението да я извика отново, но останал втренчен право напред. Куфарът му бил на поставката, точно където го оставил носачът при пристигането му. Нямал никаква представа как е възможно да не го е забелязал предишната нощ, но така или иначе сега бил там.
Дневната светлина показвала не само куфара, а и истинските пропорции на стаята с трите прозореца и обитателят ѝ се успокоил, че изборът му е правилен. Когато бил вече почти напълно облечен, отишъл до средния прозорец, за да види какво е времето, и там го очаквала нова изненада. Явно предната нощ бил странно разсеян, защото можел да се закълне десет пъти, че е пушил на десния прозорец, преди да си легне, а сега фасът от цигарата му бил на перваза на средния прозорец.
Тръгнал надолу за закуска. Бил доста закъснял, но не и колкото Номер 13; обувките му още били пред вратата – обувки на джентълмен. Значи в стая 13 имало мъж, а не жена. И тогава погледнал номера. А той бил 14. Помислил си, че вероятно е подминал номер 13, без да забележи. Три глупави грешки за дванайсет часа дошли в повече на такъв методичен и прецизен човек като него, затова се върнал да провери. До стая 14 била стая номер 12, неговата собствена. Изобщо нямало стая номер 13.
След като няколко минути внимателно си припомнял всичко, което е ял и пил през последните двайсет и четири часа, Андърсън решил да се откаже от този въпрос. Ако зрението или мозъкът му играели номера, щял да има достатъчно възможности да потвърди този факт; ако не, значи бил попаднал на нещо много интересно. И в двата случая си струвало да наблюдава хода на събитията.
За автора
Монтагю Роудс Джеймс (1862–1936), по-известен като М. Р. Джеймс, е английски писател, учен и дългoгoдишeн peктop нa „Kингc Koлидж“ и на „Итън“. Макар че работата му като медиевист все още се цени високо, той е запомнен най-вече с разказите си за призраци, някои от които са смятани за най-добрите в англоезичната литература. Те са вдъхновили редица по-късни писатели като Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит, Рамзи Кембъл, Питър Строб и Стивън Кинг.
Джеймс с право може да бъде наречен „баща“ на съвременните истории за духове, защото буквално пренаписва жанра, като се отказва от много от формалните готически клишета на своите предшественици и използва по-реалистична, съвременна обстановка. Според него страшният разказ трябва да накара читателя да си каже: „Ако не внимавам, нещо такова може да се случи и с мен!“
Книгата "Номер 13" на М. Р. Джеймс, можете да закупите с 20% намаление от издателство Изток - Запад!
