Двете лица на рокендрола. За едни, баровете са скъп спомен от времената, когато не са имали нищо, а за други - продължават да са основен източник на препитание и трупане на квартална слава. Понякога, след години, се оказва, че славата и провалът може да се срещнат на бара. В ролите - интерконтиненталният рок шампион в тежка категория Леми Килмистър, световноизвестен с легендите Motorhead, както и с болезнената си откровеност по време на интервюта. От другата страна е ирландският дух на десетото уиски, с маниери на пънк и съдба на пънк, в много по-голяма степен от Джон Лайдън. Това е Шейн Макгоуън, станал известен в края на 80-те като фронтмен на The Pоgues и също човек, който не се притеснява да разкрива своята нетрезвеност на публични места, защото това е част от личността му.
Леми Килмистър е от лицата, които клубната обстановка веднага поглъща. Още преди да създаде свръх звуковия си проект Motorhead, Леми е парти чудовище, което вилнее върху и пред сцената. Преминал през отговорната служба като роуди на Джими Хендрикс и цялата психеделична вселена на 60-те, за да влезе в 70-те по-бърз и моторизиран от когато и да било, Килмистър е прекарал голяма част от живота си в будно състояние, с фас в уста, докато междувременно случващите се арести, припадъци, концерти, жени, пиене, мениджъри въобще не пречат на рокендрола му.
Наскорошното изказване на вокалиста, че се радва да се завърне към свиренето по клубове, на което се е отдал напоследък със страничната си група The Head Cat, е намек за своеобразно завръщане към корените. Леми сформира бандата през 2000 г. след записите на трибют албум за Елвис Пресли. Слим Джим, Леми Килмистър и Дани Би не са търсили дълго и име на проекта - очевидно на някой от тях му е хрумнало, че е по-лесно да комбинират думите от имената на бандите, в които свирят.
Така от Motorhead, The Stray Cats и 13 Cats се получава The Head Cat. През 2006 г. групата пуска първия си албум - Fool's Paradise, който включва кавъри на Елвис, Джони Кеш, Бъди Холи и други. Наскоро Леми обяви за завършен и втория материал на бандата - Walk the Walk...Talk the Talk.
С тази банда Килмистър вече може да си позволи да свири на по-малките сцени само за удоволствие. Защото от джоба му стърчи статуетка Грами за кавъра на Metallica - Wiplаsh, през 2005 г., а начело на Motorhead има зад гърба си 20 албума, всеки един от които е парченце рокендрол своеволие, спрямо останалата музика. И всяко едно от тези признания мистър Килмистър е заслужил с няколко декади вярна служба към рокендрола.
Той е истински кадър от старата школа и никога не се е вписвал в клишето за рок звезда, въпреки че е изживял на висока скорост всичките му особености и то по няколко пъти. Леми Килмистър определено е човекът, който няма проблеми да слезе от голямата сцена, за да се върне към клубната изворна вода, откъдето започва всичко.
Другият типаж в тази кръчмарска история е споменатият вече Шейн Макгоуън, който изглежда като човек, който е роден в някой пъб и вероятно ще умре в някой пъб. Огромни количества алкохол и наркотици, пънкарска бит и душевност с ирландски фолклорни мотиви се преплитат в стила на Шейн като вокалист на The Pogues. Голямата слава го застига през 1988 г., когато Pogues записват албума If I Should Fall from Grace with God, който включва хитовия коледен дует с Кърсти Маккол - Fairytail of New York.
Успехът на парчето изведе бандата до челни позиции във вълната на силните ирландски артисти в края на 80-те и началото на 90-те като U2, Sinéad O'Connor, The Cranberries, Enya и мн. др. Албумът If I Should Fall from Grace with God, заедно с последвалия го Peace and Love влизат в топ 5 на британските чартове, но за съжаление, Шейн Макгоуън се подведе по фолклорния си имидж и потъна в огледалния свят на уиски и твърди субстанции, като се застоя там толкова дълго, че когато отвори очи в началото на 90-те, от кариерата му не бе останало нищо.
И проблемът в случая са баровете. Шейн притежава талант на текстописец и съмнителни гласови възможности, но темповете му на себедовършване се развиват достатъчно бързо, че да съсипят живота му. Всичко идва от имижда на бутилката, култа към пиенето, съдбовната обреченост на човека на бара.
Към днешно време за Шейн Макгоуън вече няма ротация по MTV, нито пари, хотелски стаи, безплатен алкохол. Но всичко останало си е по старому - Шейн се поклаща на малката сцена в някакъв клуб, с пиратска превръзка на окото като стар морски вълк, очевидно пиян и небръснат отдавна, побелял и поовехтял, падащ от сцената, грачещ по-зле и от преди на микрофона пред хора, с които ще се напие след това.
Докато залита на сцената, в кадър влиза охраната на клуба, преметнал някакъв мъртвопиян на рамо и го изнася невъзмутимо навън. Шейн Макгоуън не изглежда, като да обръща внимание на това, вероятно защото самият той неведнъж е бил изнасян по този начин от любимия си пъб Philly Ryans. И всичко това боли като истина. Има го в YouTube.
За Шейн Макгоуън моментът със завръщането към корените не съществува, защото той така и не се отдели от тях. За което плати и съответната цена. Не че го интересува, най-много да си поръча още едно. Затова Шейн до днес продължава с епизодични завръщания с The Pоgues и безметежни гигове по баровете, където може да се засече с Леми.
Със сигурност имат какво да си кажат, защото те са в двата края на един и същи бар.
