Да сбъднеш, да преживееш нещо неизбежно желано, е от лесно по-лесно.
Целта я носиш с името си, израснал си с нея, натяквана ти е, натяквал си си я, натяквaла ти се е. Малко хъс, малко заинтересованост и много страст са водещите съответствия, за да постигнеш желаното.
Даже по-просто е да го отхвърлиш и сложиш в графата с прищевки на възрастта. Но заради мътността на усещанията си, избрах по-трудния лесен вариант и се отправих към прищявката със скоростта на мисълта, за да видя, чуя, усетя, да се пренаситя на Garbage.
Една от малкото групи, които не мога да изхвърля в кошчето повече от 15 години. И се случи случващото се на сборище като сборище – с всичките му светлини, бири, шумове, блата, усмивки, дребни и средно високи хора, истерията, но рядка, и някъде там осезаемо се взрях в собственическо усещане за несдържана потиснатост.
Живото си е живо. Можеш да го пипнеш, да усетиш дъха му и да го влееш в своя. Един час и половина съпреживяност с текстове и музика, всмукани в съзнателни и несъзнателни преживявания. Закъснение, унес и тактуване...
Пеене не навреме, крещене на място, плясъци с тълпата и 20 минути мълчание след края. Заковани 20 минути. Едва ли щеше да ми е толкова лесно, ако не присъствах на живо, а просто гледах отстрани. Мелодията е толкова позната, че излиза от теб, изображенията толкова ясни, че все едно са на 3D.
Лесно е да преживееш нещо, когато ти е значимо... И идва моментът на ненаситността, на стремежа за още – тук и сега. Live Garbage – for consumers.
