Имаме ли днес отговор на въпроса какво собствено разбираме под думата „биващо"? В никакъв случай. Така че си струва отново да поставим въпроса за смисъла на битието. Само затруднени ли сме да разберем израза „битие"? В никакъв случай. Така че си струва преди това най-напред да събудим отново едно разбиране за смисъла на този въпрос. Конкретното разработване на въпроса за смисъла на „битието" е намерението на следващото тук съчинение.
Неговата предварителна цел е интерпретацията на времето като възможен хоризонт на въобще всяко разбиране за битието.
***
Необходимостта от изрично повтаряне на въпроса за битието
Споменатият въпрос е потънал в забрава, при все че нашата епоха си приписва като напредък утвърждаването отново на „метафизиката“. Същевременно хората се смятат за избегнали усилията за една нова γιγαντομαχία περὶ τῆς οὐσίας. При това засегнатият въпрос не е кой да е. Той е спирал дъха в търсенията на Платон и Аристотел, за да заглъхне наистина след това – като тематичен въпрос на действително изследване. Постигнатото от двамата се е удържало в многообразни измествания и „дорисувания“ чак до „Логика“ на Хегел. И това, което някога е било изтръгнато от феномените с върховно усилие на мисълта, макар фрагментарно и на първо приближение, отдавна е тривиализирано.
Не само това. На почвата на гръцките подходи към интерпретацията на битието се е изградила една догма, която не само обявява въпроса за смисъла на битието за излишен, ами на всичко отгоре санкционира пренебрегването на този въпрос. Казва се: „битие“ е най-общото и най-празното понятие. Като такова то се противопоставя на всеки опит за дефиниране. Това най-общо и поради това недефинируемо понятие, прочее, не се нуждае от дефиниция. Всеки го употребява постоянно и вече разбира какво има предвид под него всеки път. По този начин това, което като скрито е хвърляло в безпокойство античното философстване и е поддържало въпросното безпокойство, е станало ясно като слънце саморазбиращо се – дотам, че който все още пита за него, бива уличен в методологично прегрешение.поменатият въпрос е потънал в забрава, при все че нашата епоха си приписва като напредък утвърждаването отново на „метафизиката“. Същевременно хората се смятат за избегнали усилията за една нова γιγαντομαχία περὶ τῆς οὐσίας. При това засегнатият въпрос не е кой да е. Той е спирал дъха в търсенията на Платон и Аристотел, за да заглъхне наистина след това – като тематичен въпрос на действително изследване. Постигнатото от двамата се е удържало в многообразни измествания и „дорисувания“ чак до „Логика“ на Хегел. И това, което някога е било изтръгнато от феномените с върховно усилие на мисълта, макар фрагментарно и на първо приближение, отдавна е тривиализирано.
В началото на това изследване няма как да бъдат подробно обсъдени предразсъдъците, които все отново и отново посяват и отглеждат ненужното питане за битието. Те имат корените си в самата антична онтология. Тя на свой ред може да бъде удовлетворително интерпретирана – по отношение на почвата, от която са израснали онтологичните основни понятия, с оглед уместното легитимиране на категориите и тяхната пълноценност – само при следване на пътеводната нишка на отнапред изяснения и получил отговор въпрос за битието. Ето защо ние охотно ще проведем дискусия относно тези предразсъдъци, но само доколкото по този начин стане видна необходимостта от повторно поставяне на въпроса за смисъла на битието. Те са три:
- „Битие“ е „най-общото“ понятие, τὸ ὄν ἐστι καθόλου μάλιστα πάντων. Illud quod primo cadit sub apprehensione, est ens, cuius intellectus includitur in omnibus, quaecumque quis apprehendit. „Някакво разбиране за битието всеки път е включено във всичко, което човек възприема в биващото.“ Само че „всеобщността“ на „битието“ не е тази на рода. „Битие“ не огражда най-горната област на биващото, доколкото последното бива понятийно артикурирано по род и вид: οὔτε τὸ ὂν γένος. „Всеобщността“ на битието „надхвърля“ всяка родова всеобщност. Според обозначението на средновековната онтология „битие“ е „transcendens“. Единството на това трансцендентално „всеобщо“ спрямо многообразието на отнесените към вещите най-висши родови понятия още Аристотел е разпознал като единство на аналогията. При цялата си зависимост от онтологичното поставяне на въпроса у Платон, с това откритие Аристотел е поставил проблема за битието на принципно нова основа. Разбира се, той също не е осветил тъмата на тези категориални взаимозависимости. Средновековната онтология е дискутирала многостранно проблема най-вече в школските направления на Тома и Скот, без да достигне до принципна яснота. И когато най-сетне Хегел определя „битието“ като „неопределеното непосредствено“ и полага това определение в основата на всички други категориални експликации на своята „Логика“, той се придържа към същата перспектива като античната онтология, само дето изпуска от ръцете си поставения вече от Аристотел проблем за единството на битието спрямо многообразието на отнесените към вещите „категории“. Та когато се заявява: „битие“ е най-общото понятие, това не може да означава, че става дума за нещо напълно ясно и ненуждаещо се от всяко по-нататъшно обсъждане. Понятието „битие“ е по-скоро най-тъмното.
- Понятието „битие“ е недефинируемо. Това следва от върховната му всеобщност. И това е правилно – щом definitio fit per genus proximum et differentiam specificam. Действително, „битието“ не може да се схваща като биващо, enti non additur aliqua natura: „битието“ не може да придобие определеност като му се припише нещо биващо. Битието не може да бъде дефинитивно изведено от по-висши понятия и да бъде представено чрез по-нисши. Но следва ли от това, че „битието“ не може да бъде проблем? Съвсем не; единствено можем да заключим, че „битието“ не е нещо такова като биващото. Ето защо оправданият в някакви граници вид определяне на биващото – „дефиницията“ на традиционната логика, която сама има основанията си в античната онтология – не е приложим към битието. Недефинируемостта на битието не освобождава от въпроса за неговия смисъл, ами направо го изисква.
- „Битие“ е саморазбиращо се понятие. При всяко познание, изказване, при всяко отнасяне към дадено биващо, при всяко отнасяне-към-самия-себе-си се употребява „битие“, като изразът е „бездруго“ разбираем. Всеки разбира: „небето е синьо“, „аз съм радостен“ и подобни изрази. Само че тази усреднена разбираемост демонстрира единствено неразбираемостта. Тя прави очевидно, че във всяко отнасяне и битие към биващото такова априори се крие загадка. Това, че вече живеем с разбиране на битието и същевременно смисълът на битието тъне в мрак, доказва принципната необходимост да бъде поставен отново въпросът за смисъла на „битието“.
Позоваването на саморазбираемостта в кръга на основните философски понятия, и то най-вече по отношение на понятието „битие“, е съмнителен подход, макар от друга страна „саморазбиращото се“ и само то е „тайните отсъждания на обикновения разум“ (Кант) и то трябва да стане и остане изрична тема на аналитиката („занаятът на философите“).
Разглеждането на предразсъдъците показа същевременно ясно, че не само липсва отговорът на въпроса за битието, ами дори и самият въпрос е тъмен и безпосочен. Повторението на въпроса за битието, следователно, ще рече: въпросът да бъде най-напред поне удовлетворително поставен.
За автора
Мартин Хайдегер (26 септември 1889 – 26 май 1976) е германски философ, прочут с книгата си „Битие и време“. Смятан е за основоположник на немския екзистенциализъм.
Повлиян от Фридрих Ницше, Франц Брентано и Едмунд Хусерл, Хайдегер разработва самостоятелно учение – „фундаментална онтология“ – в основното си произведение „Битие и време“. По своята същност философията му е културна критика. Поставя въпроса за смисъла на битието и търси отговор на философските въпроси чрез вслушване в езика, „дом на битието“.
Можете да откриете книгата, с 20% намаление в издателство Изток – Запад: https://iztok-zapad.eu/bitie-i-vreme.
