За книгата
– Кога си роден?
– Амиии... отдавна... В документите пишеше, че през 1726-а. Но пък там по едно време бяха сбъркали и името на баща ми, та кой знае...
– Не е ли Матео Гофрилер?
– Да бе! Вече никой не се съмнява в това. Но преди години специалистите твърдяха, че съм от рода на Бергонците... Смешна история, може да си я чувал. Тя доста нашумя преди време.
– Какъв красив лак – прозрачен, а и тези благородни оттенъци на червено и жълто...
– Нали? Всички го казват... Разгледай и ефовете, шийката, главичката – много са елегантни, виждаш ли?
– Кажи, това с лака, и със звука... Отдавна се говори за тайната на прочутите италиански инструменти.
– Е, имаме си нашите малки фамилни секрети. За някои през годините се досещаха, други са забравени. Тогава се работеше повече с естествени продукти, химията не беше толкова развита. Но главното... Вече мога да ти открия тайната: разбрах, че баща ни Матео е бил много талантлив и истински Голям Майстор.
Откъс
Предпочитам да ме наричат чело, както ми казват артистите, с които прекарвам живота си. Виолончело звучи някак официално, даже непрофесионално. Обикновено думата употребяват хора, които рядко имат вземане-даване с музиката. Те и не знаят, че името означава малко басче. Впрочем и самите челисти рядко се сещат за това. Аз специално нямам от какво да се срамувам: който е чувал басовите ми тонове, не може да ги забрави. Но все пак предпочитам соловата партия, не обичам да акомпанирам. Нали съм италианец, от най-първите – ние сме със самочувствие. Може би защото съм работил повече със солисти, харесвам произведения, където мога свободно да пея, както тенорът в операта.
Годината на раждането ми е 1726, във Венеция. Сигурно знаете за майстора Матео Гофрилер? Нали съм от прочуто семейство, ласкаеха се хората, като ме срещаха. Къде ли не съм ходил: Чикаго и Ню Йорк, Париж и Виена, даже във Ваймар живях. Тогава беше музикалната столица на Европа, със самия Франц Лист съм свирил.
А в Лондон дойдох от Брюксел, за да се запозная с новия солист: „Чудесен е – внимателно ме поема той, – главичката е оригинална, нали? И лака… ах, какви красиви ефове!“
Значи е специалист – доволен се оставям в ръцете му. Я да видим как свири? Познавам концертите… май ще се разбираме.
В самолета ме настаниха удобно, на летището бяха дошли някакви важни лица, за да помогнат – бележка донесоха, за митницата, загрижено казваха: можело да има проблем.
– Дано всичко мине добре при пристигането! – пожелават ни и се сбогуват.
Той – не зная, но аз целият настръхнах, като си представих как ме затварят в някакъв склад с разни вещи, куфари, сандъци – студено, мрачно, бррр… Вместо да репетираме Двойния концерт от Брамс за първия ни съвместен концерт. При това с една Страдивари, както чувам…
Самото пътуване мина комфортно, не се случи нищо особено, само със стюардесата се шегуваха.
– Челото си има билет, не му ли се полага също и храна?
Разбирам, че е вегетарианец – не е лошо, напоследък все по-често се среща. Там, откъдето идвам, има много такива ресторанти. И не пуши. Това е добре: от многото дим пресипвам, харесвам чистия въздух.
При кацането солистът внимателно ме прегърна, не усетих изобщо удара. Значи знае, че мога да се разстроя, да не говорим какви по-големи бели се случват. Както и да е, вече сме в София. Нали ще минаваме често оттук, оглеждам се: доста скромна заличка, не може да се сравни с големите летища. Изглежда провинциално и някак заспало, като че ли не бързат много. Най-сетне куфарите започват да идват, пътниците се раздвижиха. Появиха се и някакви чиновници с униформи, това ще е митницата. Нали отдавна живея в цивилизовани страни – странни ми се видяха намръщените физиономии, като че ли са сърдити нещо. Не се виждат усмихнати, спокойни хора, усеща се напрежение наоколо. И солистът се промени, вижда ми се нервен. Прегърнал ме е, а чантата побутва с крак. Много мудно върви опашката, не съм свикнал така. По едно време започнаха даже да вадят вещи от багажа на пътуващите, разправят се, ръкомахат. Направо се карат… Май че дълго ще трае, а и много лют ми се вижда чичкото с фуражката. Ох, не обичам така да викат! Отиваме отсреща, там само една стюардеса е останала и точно слага нещо в протегнатата ръка на чиновника.
– А това е за вас! – чуваме я да казва.
Униформеният стреснато ни поглежда, стоим точно до тях и надничаме:
– Вие какво?
– Тук… печатче! – посочва листчето моят артист и усмихнато се сбогува. – Точно така… благодаря. Благодаря и довиждане.
Любопитно оглеждам наоколо, обичайната суматоха, както по всички летища, само е доста занемарено. И мръсно, мръсно… навсякъде по земята нахвърляни боклуци. Интересно, не чистят ли тук?
– Такси – вдига ръка солистът.
След известна разправия се настаняваме, вече пътуваме за града. Успокоено се отпускам, ще имам време после да се огледам. Сега важното е да си почина. Дано успеем за репетицията утре, Двойния концерт ще свирим, сериозна работа. В просъница си мисля: Йоханес Брамс… помня го, разбира. И преди да си пусне брадата, а и после. Когато като някакъв патриарх идваше на репетициите… А тази Страдивари, с която ще свирим, дали сме се срещали някъде по света?
Книгата „Баща ми е прочутият Матео“ от Венцеслав Николов, можете да закупите с 20% намаление чрез сайта на Издателство Изток - Запад!
