„Змията Уроборос“ – най-известният роман на Едисън – е героично фентъзи, публикувано за пръв път през 1922 г. Изпреварвайки Толкин с няколко десетилетия, авторът създава завладяващо приключение с епични пропорции във въображаем свят, който изглежда предимно средновековен и отчасти напомня на скандинавските саги. Това е свят с невероятна красота, населен с лордове и крале, магьосници и могъщи воини, изкусителки с гарванова коса и страховити чудовища, в който се водят безкрайни битки за надмощие и сложни задкулисни интриги. Като преплита елементи от популярните митологии и елизабетинската драма, Едисън създава една вълшебна творба, която продължава да вълнува поколения от читатели.
Много рядко се случва мъж на средна възраст да намери автор, който да му даде усещането, че е отворил врата към чудото. Героичните романи на Едисън го направиха. Неговите книги са шедьоври. Истински шедьовър. Едисън е неустоим. – К. С. Луис
Истински шедьовър. Едисън е неустоим. – Урсула Ле Гуин
352 с., мека корица, 29 лв.
Откъс
Имаше някога един човек на име Лесингам, който живееше в Уосдейл, в стара ниска къщурка насред стара сива градина с цъфтящи тисове, които в своята младост бяха видели нашествието на викингите в Коупланд. По краищата на градината цъфтяха лилии, рози и ралица, а в лехите пред верандата – бегонии с цветове, големи като чинии: червени, бели, розови и лимонени. По стените пълзяха увивни рози, орлови нокти, клематис и латинки. Навсякъде около градината растяха дебели дървета, с изключение на северозапад, където се откриваше гледка към самотно езеро и високите планини отвъд него: Гейбъл, издигащ скалистата си глава към небето иззад правите и чисти очертания на Сипеите.
Студени дълги сенки се протягаха към тенискорта. Въздухът беше златист. На дърветата гукаха гълъби; две чинки си играеха на близкия кол на мрежата; по пътеката тичаше малка стърчиопашка. През френския прозорец, отворен към градината, се виждаше тъмна трапезария, облицована със старо дъбово дърво, и якобинска маса с вази с цветя, сребърни прибори, стъклени чаши и уеджудски купи с плодове: сливи, праскови и зелено мускатово грозде. Лесингам лежеше в хамака и през синия дим на следобедната си цигара гледаше към розите Gloire de Dijon, струпани около прозореца на спалнята. Държеше в дланта си ръката ѝ. Това беше техният дом.
– Дали да не довършим главата за Нял? – попита тя.
Взе тежкия том с избеляла зелена корица и зачете:
– „Той излезе от дома си в една неделна нощ девет седмици преди зимата и чу силен грохот – толкова силен, че му се стори, че и небето, и земята се тресат. Погледна на запад и видя огнен пръстен, а в него – човек на сив кон. Този човек яздеше с всички сили и прелетя бързо край него. В ръката си държеше пламтяща главня и профуча толкова близо, че лицето му се видя добре. Беше черен като катран и запя с мощен глас:
Яздя бързоногия жребец
с хълбок, изпъстрен от скреж.
Дъжд от гривата му капе,
със силата си е готов да навреди.
Краищата му припламват,
жлъч в средата му гори.
Така се справя с кроежите на Флоси,
като пламтяща факла лети.
Така се справя с кроежите на Флоси,
като пламтяща факла лети.
Тогава му се стори, че човекът хвърли главнята на изток, където имаше планини, и там се разрази такъв пожар, че от огъня планините не можеха да се видят. Стори му се също, че човекът продължи да язди на изток сред пламъците, докато не се изгуби в тях.
После той се прибра и си легна, и лежа дълго безчувствен, преди отново да дойде на себе си. Помнеше всичко, което се бе случило, и го разказа на баща си, а той му нареди да го разкаже и на Хялти, сина на Скеги. Така че той отиде и го разказа на Хялти, а Хялти му каза, че е видял „язденето на Вълка“, след което винаги се случва нещо важно.“
Известно време полежаха безмълвни, после Лесингам внезапно каза:
– Имаш ли нещо против нощес да спим в източното крило?
– В Стаята на лотосите?
– Да.
– Мързи ме тази вечер, скъпи – отговори тя.
– Имаш ли нещо против да отида сам в такъв случай? Ще се върна за закуска. Бих искал дамата ми да дойде с мен, но можем да отидем пак, когато луната се смали. Моето коте няма да го е страх, нали?
– Не! – отвърна тя през смях. Но очите ѝ леко се разшириха. Пръстите ѝ започнаха да си играят с верижката на часовника ѝ. – Бих предпочела – заговори след малко – да отидеш по-късно и да ме вземеш със себе си. Все пак всичко е толкова странно: и къщата, и останалото; и това ми харесва. Пък и пътуването в Стаята на лотосите е дълго и понякога отнема години, въпреки че ще е приключило до следващата сутрин. Бих предпочела да отидем заедно. Тогава, ако се случи нещо, и двамата ще бъдем свършени, но това няма да има голямо значение, нали?
– Двамата ще бъдем какво? – попита Лесингам. – Боя се, че има какво да се желае от изказа ти.
– Е, ти си ме учил! – заяви тя и двамата се разсмяха.
Останаха там, докато сенките плъзнаха по корта и по дърветата, а високите каменни рамене на планините пламнаха в червено под вечерните лъчи.
– Да се поразходим по склона, ако искаш – каза той, – тази нощ Меркурий ще се вижда. Можем да му хвърлим поглед веднага след залеза.
Малко по-късно, застанали на склона под ловуващите прилепи, те гледаха бледата планета, която се бе показала ниско на запад между залеза и мрака.
– Тази вечер Меркурий сякаш ме зове, Мери – рече Лесингам. – Не мисля, че мога да спя другаде, освен в Стаята на лотосите.
Ръката ѝ се вкопчи в неговата.
– Меркурий? – попита тя. – Това е друг свят. Той е твърде далеч.
Лесингам се усмихна и каза:
– Нищо не е твърде далеч.
Когато сенките се сгъстиха, те се върнаха обратно. Докато стояха в мрака под арката, водеща от склона към градината, от къщата се разнесоха меките тонове на спинет. Тя вдигна пръст.
– Слушай! – рече. – Дъщеря ти свири „Les Barricades“.
Постояха и послушаха.
– Тя обича да свири – прошепна той. – Радвам се, че я научихме да свири. – След малко добави: – „Les Barricades Mystérieuses“. Какво е вдъхновило Купрен да му даде такова очарователно име? Само ти и аз знаем какво означава всъщност. „Les Barricades Mystérieuses“.
* * *
През тази нощ Лесингам легна сам в Стаята на лотосите. Прозорците гледаха на изток, към спящата гора и дремещите голи склонове на Главата на Илгил. Спеше спокойно и дълбоко, защото това беше Следобедният дом и Домът на покоя.
Но в мъртвата и дълбока нощ, когато чезнещата луна увисна над раменете на планината, той внезапно се събуди. Сребърните лъчи, проникващи през прозореца, осветиха силует, кацнал в долния край на леглото: малка черна птица с кръгла глава, къс клюн, дълги, заострени криле и очи, сияещи като две звезди.
– Време е – каза птицата.
Лесингам стана и се загърна в широкия плащ, който лежеше на стола до леглото.
– Готов съм, мой малък бързолет – рече той.
Защото това беше Домът на желанията на сърцето.
Очите на бързолета сякаш изпълниха цялата стая със звездна светлина. Това беше стара стая с лотоси, изрязани по панелите на ламперията, по леглото и столовете, по гредите на тавана – лотоси, които сега се полюшваха на светлината като водни лилии в ленив поток. Лесингам се приближи до прозореца и малкият бързолет кацна на рамото му. От външната страна на прозореца го чакаше колесница с цвета на лунния ореол; тя висеше във въздуха, а в нея беше впрегнат странен жребец. Кон, но с орлови криле, с пернати предни крака и орлови нокти наместо копита. Лесингам се качи в колесницата, а малкият бързолет се настани на коленете му.
Дивият жребец размаха шумно криле и се устреми към небето. Нощта наоколо беше като бълбукането на мехурчета в ушите на гмуркач, потапящ се в дълбок басейн под планински водопад. Скоростта поглъщаше времето; светът се въртеше; в промеждутъка между две вдишвания странният кон разпери широко дъгоцветните си криле и се спусна в нощта към огромен остров, дремещ насред спящо море, заобиколен от по-дребни острови: страна на каменисти планини, хълмисти пасбища и много езера, сияещи под лунната светлина.
Приземиха се пред порта, увенчана със златни лъвове. Лесингам слезе от колесницата и малкият черен бързолет закръжи над главата му, а после полетя над тисовата алея, започваща от портата. Като насън, той тръгна по нея.
Книгата „Змията Уроборос“, от Е. Р. Едисън, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
