За пръв път на български език – пълния текст на романа „Маракотовата бездна“, една от най-добрите фантастични творби на Конан Дойл.
Професор Маракот организира експедиция в Атлантическия океан, за да проучи една невероятно дълбока подводна падина. Когато корабът му пристига над нея, той и неговите помощници се спускат в океана, затворени в специална метална капсула. Първоначалният им ентусиазъм обаче скоро се превръща в ужас. Гигантско морско създание разкъсва въжетата, които свързват капсулата с кораба, и тя потъва в бездната. Докато тримата изследователи се подготвят да срещнат смъртта в безкрайните дълбини, те виждат през илюминатора нещо невероятно – едно човешко лице... което ги наблюдава с изумление, равно на тяхното.
Освен романа „Маракотовата бездна“, настоящата антология включва и избрани фантастични разкази на Дойл, част от които неиздавани досега у нас. Сред тях са и две кратки истории за професор Челинджър, познат на българските читатели от „Изгубеният свят“ и „Отровният пояс“.
224 с., мека корица, 20 лв.
Откъс
– Е, приятели, видяхме един древен погребан град и ще отнесем със себе си в гроба това удивително откритие. Няма какво повече да научим. Стигнахме до предела на възможностите си. Вече съм съгласен с вас, че колкото по-скоро дойде краят, толкова по-добре.
Той вече не можеше да се отлага дълго. Въздухът беше застоял и ужасен, толкова наситен с въглероден двуокис, че кислородът трудно се справяше с него. Като се изправехме на дивана, можехме да поемем глътка по-чист въздух, но вредните газове бавно пълзяха нагоре. Д-р Маракот скръсти ръце в знак на примирение и сведе глава към гърдите си. Сканлън вече беше замаян от изпаренията и се беше проснал на пода. На мен също ми се виеше свят, усещах непоносима тежест в гърдите. Затворих очи и усетих как губя връзка със сетивата си. После ги отворих, за да зърна за последен път света, който напусках, и щом го направих, скочих на крака с дрезгав вик на изумление.
През илюминатора ни гледаше човешко лице!
Дали бях изпаднал в делириум? Хванах Маракот за рамото и здраво го разтърсих. Той седна и втренчи поглед, поразен и онемял от привидението. Щом и той го беше видял, значи не си го въобразявах. Лицето беше дълго и слабо, с тъмен тен, къса, заострена брада и две живи очи, които се стрелкаха бързо и заинтригувано, докато оценяваха всеки детайл от ситуацията. По лицето се четеше крайно учудване. Светлините ни вече светеха на пълна мощност и гледката сигурно наистина е била странна – малка стая на смъртта, в която един човек лежи безчувствен на пода, а други двама гледат с разкривените, болезнени черти на смъртници и започнали да посиняват от задушаване лица. И двамата бяхме притиснали ръце към гърлата си, а разголените ни гърди излъчваха посланието на отчаянието. Мъжът махна с ръка и побърза да се отдалечи.
– Той ни изостави! – извика Маракот.
– Или е отишъл за помощ. Нека да качим Сканлън на канапето. Долу ще загине.
Издърпахме механика на дивана и подпряхме главата му на възглавниците. Лицето му беше посивяло, мърмореше в делириум, но пулсът му все още се усещаше.
– Все още има надежда за нас – промълвих аз.
– Но това е лудост! – възкликна Маракот. – Как може човек да живее на дъното на океана? Как може да диша? Това е колективна халюцинация. Млади приятелю, ние полудяваме.
Загледах се в суровия, пуст сив пейзаж сред мрачната спектрална светлина и си казах, че може би Маракот е прав. После внезапно долових движение. В далечината през водата се носеха сенки. Те се уплътниха и сгъстиха в движещи се фигури. През дъното на океана към нас бързаше тълпа от хора. Миг по-късно те се струпаха до илюминатора и започнаха да сочат и жестикулират в оживен дебат. Сред тях имаше няколко жени, но по-голямата част бяха мъже, единият от които се открояваше с могъщата си фигура, едра глава и гъста черна брада. Очевидно беше човек с авторитет. Той направи бърза инспекция на стоманената ни обвивка и тъй като ръбът на основата ни стърчеше над мястото, на което се крепяхме, успя да забележи, че в долната част има капак с панти. Веднага изпрати пратеник в посоката, от която дойдоха, а към нас отправи енергични заповедни знаци да отворим вратата отвътре.
– Защо не? – попитах аз. – Все едно дали ще се удавим, или задушим. Не издържам повече.
– Може и да не се удавим – каза Марако. – Водата, която влиза отдолу, не може да се издигне над нивото на сгъстения въздух. Дайте на Сканлън малко бренди. Той трябва да направи усилие, ако ще да му е последното.
Накарах механика да отпие. Той преглътна и се огледа с учудени очи. Изправихме го между нас на дивана и застанахме от двете му страни. Той все още беше полузамаян, но с няколко думи му обясних ситуацията.
– Има вероятност да се натровим с хлор, ако водата стигне до батериите – каза Маракот. – Отворете всички въздушни тръби, защото колкото по-голямо е налягането, толкова по-малко вода може да влезе. А сега ми помогнете с дръжката.
Надвесихме се над нея и отместихме кръглата плоча от дъното на малкия ни дом, макар че, докато го правехме, се чувствах като самоубиец. Зелената вода, искряща и блестяща на светлината в кабината, нахлу с бълбукане и силен наплив. Бързо заля краката ни, издигна се до коленете, кръста и после взе да спира. Налягането на въздуха обаче беше непоносимо. Главите ни бучаха и тъпанчетата в ушите ни щяха да се пръснат. Не бихме могли да оживеем дълго в такава атмосфера. Успявахме да се задържим и да не паднем във водата под нас само защото се вкопчихме в рафтовете.
От по-високата си позиция върху дивана вече не можехме да надничаме през илюминаторите, нито да разбираме какви стъпки се предприемат за нашето избавление. В действителност не можехме да си представим, че е възможно да ни се окаже някаква ефективна помощ, но все пак тези хора, и особено онзи набит брадат вожд, имаха властно и целеустремено излъчване, което ни вдъхваше смътни надежди. Изведнъж забелязахме, че лицето му ни гледа отдолу през водата, а миг по-късно той премина през кръглия отвор, покатери се на дивана и застана до нас…
Книгата „Маракотовата бездна и други фантастични истории“, от Артър Конан Дойл, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
