Руси Русев, роден в Котел през 1896 година, е юрист, политик, журналист, публична личност, писател. Пише „Котел – крепост в Балкана“ в годините на относително спокойствие в иначе бурния му политически живот.
Действието се развива в края на XVIII, началото на XIX век. Котел е едно чисто българско гнездо в Балкана. В Котел турски аскер не е имало, забранено било кадъна да ражда там. Жителите на Котел са били дервенджии, пазители на прохода. Ето защо те са се ползвали със специални привилегии от страна на турската власт.
Котел е бил богато село, в което занаятите са процъфтявали. Произвеждали са вълнени платове, шаяци, които продавали за изработка на униформи за турската армия. Под ръцете на българките са били изтъкавани красивите вълнени котленски килими, известни до днес.
Скотовъдството е било друг сериозен източник на препитание. Рано през пролетта подбирали многобройните си стада овце от къшлите в Долньо поле и се придвижвали с тях нагоре, към живителната хладина и тучните пасища на Балкана.
Търговията със Стамбул и Едирне е вървяла с пълна сила; нататък са отивали кервани, натоварени с платове, дрехи, месо и мед и са се връщали със злато, скрито в качета с маслини и солена риба, сол и други стоки от първа необходимост. Това злато, измито, поставено да се суши на покривите на къщите-палати, греело като слънце.
И ето че Котел е трябвало да загине под ятагана на кърджалиите, да бъде разграбен и опожарен. Кърджалиите опожаряват Жеравна, идва ред на Котел. Конниците на Кара Феиз, Алкъ бей, на Инджето и пешаците на Токакчията са пред селото. Но котленци са се организирали навреме, издигнали са укрепление, въоръжили са се и дават отпор.
304 с., твърда корица, 25 лв.
„Книгата отразява реално съществували събития от историята на Котел от края на XVIII, началото на XIX век. Това е времето на легендарния Алтанлъ Стоян, „ново начало“ в хайдушкото движение. Според Венко Христов (в предговора към първото издание на книгата от 1975 г.) името на Алтанлъ Стоян се среща за първи път в българската литература именно в „Крепост в Балкана“. В книгата е описан като външност и поведение и Индже войвода, най-напред злосторник, а по-късно защитник на българите. За написването на „Крепост в Балкана“ Руси Русев прави исторически справки, нееднократно посещава Котел и съседни селища, за да събира и записва народни и хайдушки песни, като отсяда при роднини. Един от тях е бай Руси Камбов, негов братовчед, с когото се обичат като братя. На много места в книгата се срещат куплети и извадки от тези песни. Книгата е написана с майсторството на психолог, който вниква дълбоко в душевността на героите, предава техните изречени и неизречени мисли, поднася ни ги леко, деликатно, особено когато говори за нежните отношения между младите котленци. Същевременно е открит и без заобикалки, когато представя двуличното поведение на Божил, който е сложен образ, на фона на критичните за Котел дни, а по-късно и като узурпатор на властта в селото. Героичната отбрана решава съдбата на Котел. До младите мъже са и момите, които зареждат пушките и ги подават на стрелците, превързват и се грижат за ранените. Сражението е описано по неповторим начин. Кърджалиите са отблъснати, но животът в Котел се е променил. Свободолюбивите котленци не се примиряват с тиранията на Божил и той бива премахнат. Котленци се обявяват и против присъствието на алчната турска власт в селото им. Котел остава крепост на справедливостта и българщината в Балкана. Към самоотвержена борба за свобода на целия български народ призовава поп Христо в края на романа.
Като писател Руси Русев не може да бъде оприличен на никой от предшествениците, както и на съвременните му писатели. Стилът на Руси Русев е уникален. Езикът и стилът, за които е критикуван преди първото издание, са всъщност най-ценното в тази книга. Благодарение на тях се потапяме в едно отминало време, отминала действителност, но всичко е живо, истинско, автентично. Неувяхващото богатството на фолклора е вградено и запечатано в повествованието.
Руси Русев благоговееше пред Котел. „Градът ми“ – така наричаше той Котел. И тази голяма любов към родния град и хората му той пренася в „Крепост в Балкана“. За тази книга Руси Русев е удостоен с престижната награда „Почетен гражданин на град Котел“. – Доцент д-р Бинка Попова-Русева
Откъс
Конникът се беше спрял пред къщата на жеруненския кнез Руси Чорбаджи и докато разтъркваше с ръце слепоочията на коня, вратникът на горната порта едва се открехна пред него и на малкия отвор застана конярят на чорбаджията.
– Трябва ми Руси Чорбаджи – викна конникът. – Кажи му – Вълю Ботуня ме праща при него.
Като чу името на Ботуня, слугата взе от ръцете на гостенина поводите на коня и се изгуби с него в задния двор на къщата. От страната, където бе застанал гостът, къщата на чорбаджи Руси бе еднокатна, а в южната си част – двукатна и просторна.
Желю никога не бе влизал в такъв обширен и богат дом. В родното му село под Бакаджиците единствената каменна сграда бе кулата на бея, покрай която раята минаваше с трепет, защото неведнъж бейовите пазванти бяха стреляли от митиризите по минаващите българи или по добитъка им, за да си изпитат мерника. Всички останали къщи бяха еднокатни, схлупени, и всички покрити с ръженица или с плочи, стените им от кирпич или от плет, измазани с жълтопръстица. Па и кой ли би дръзнал да строи друга, по-лична къща, когато селото им беше вървище по-рано на башибозуци и хайрсъзи, а от няколко години – на кърджалии и даалии.
А тук, в Жеруна, като че ли е друг свят. От двете страни на улиците, по която премина, се редуваха големи, двукатни къщи, обшити отвън с дебели дъбови дъски, добили бронзов цвят от времето, с големи двукрили прозорци и отворени пармаклиени трапозани. Дворът на чорбаджи Руси бе застлан с плочи и почти целият бе покрит от буйната зеленина на хасмата.
Чорбаджи Руси чакаше госта, приседнал на миндера в малката стая. От хайдушкото око на Желя не убегна, че от процепа на долапчето, ниско до самия под, надзърта скрит човек. Руси Чорбаджи забеляза трепета по лицето му и за да заличи станалото, похлопа с дългия си чибук по долното долапче и поръча кафе.
– Войводата ми, Ботун Вълю, ме праща при тебе, Чорбаджи, за твое добро и за доброто на селото – започна Желю.
– Тогава добре си дошъл в Жеруна. Вълю Ботуня е жерунянец и Жеруна чака само добро от него.
– Вълю войвода поръча да ти кажа, че онази вечер Инджето е склонил пред Кара Феиз и Алкъ бей идната пролет да бастисат Жеруна и Котел.
Руси Чорбаджи скочи от миндера, но бърже се овладя.
Вълю от Ботуньовия род, след като направи преди десетилетие несполучлив опит да отвлече дъщерята на Йови Кованджията, напусна селото и същата пролет се разчу, че се е зачислил в дружината на Инджето и станал дясната му ръка. Описваха хайдушката му премяна, черния му кон и силяха му – пищови, обковани в сребро и сабя френгия. Миналата пролет се разнесе из селото, че Вълю не се отзовал, когато е бил повикан да освободи Вълчановите синове – овчари в Долньо поле – от соколджиите на Пандаклийския султан. Напомнили му, че е жерунянец, а той махнал с ръка: „Жеруна не помня и жеруняни не познавам.“
А сега праща човек, за да издаде плановете на войводата си. Да прави добро на Жеруна.
Пратеникът на Ботуня разбра, че Чорбаджията на селото е колкото изненадан, толкова и недоверчив, затова избърза:
– Пред очите ми стана нещо невиждано. Вчера заран Инджето усука камшика си по лицето на Въля войвода. И когато Инджето повлече вихром дружината си пред кърджалийската конница и се изгуби в облаци прах, Вълю войвода забегна заедно с мен към Исуплийския Балкан. До вечерта лежа по очите си, без да продума и без да ме погледне. Кара Феиз и Алкъ бей през нощта склонили Инджето рано идната пролет да поведе хората си към Котел и Жеруна. Вълю войвода бе говорил на Инджето да се откаже. Бяха си казали тежки думи.
Когато пратеникът предаде подробно и поръченията на войводата си, Руси Чорбаджи предложи:
– Нека Вълю да премине от Исуплийския в Стидовския или в Жерунянския Балкан. Ние ще му се отплатим с всяка грижа.
– Чорбаджи, още отсега ще ти кажа, че това няма да стане. Снощи, когато войводата се прекръсти преди лягане, закле се в паметта на майка си, че Инджето ще умре, преди да е зараснала раната на лицето му. От осем години съм конярин на Ботуня и зная, че след тази клетва той няма да се отдалечи от пътя на Инджето, докато единият от тях не падне мъртъв. Никой кърджалия или даалия няма да стори зло на Въля войвода. Те биха плеснали с ръце от радост, ако би се намерил човек, който да срази Инджето. Колкото го тачат, толкова се и страхуват от него. Никога Инджето не се смесва с тях – денем е сред дружината си, а вечер опъва кожената си шатра настрана от кърджалийския лагер на избрано високо място, сред шатрите на конниците си и по 12 човека от дружината се сменят на стража до разсъмване. Запий ли се по ден, по два, на мястото му застават Кара Колю и Вълю Ботуня, а по 50 души от дружината не слизат от конете си. Дебнат се с Кара Феиз и най-вече с Токакчията, но не се разделят. Вълю може да пострада само от конниците-българи. Много пъти е извличал от ръцете им хора, жени или плячка и колцина го мразят.
– Бог да го пази – каза Руси Чорбаджи. – Почини си днес в дома ми. Никому не се показвай, а утре рано ще те заведа при настоятелите в Котел.
Книгата „Котел – крепост в Балкана“, от Руси Ст. Русев, можете да закупите, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
