Запознайте се с Вилям! Той е на 8 години и току-що е излязъл в лятна ваканция. За зла участ обаче, родителите му са заети и се налага да прекара цяла седмица при ексцентричната си и намусена леля Гунвор. Докато скучае, той тръгва да тършува из старата къща с надеждата да открие вълшебен портал към по-вълнуващи светове. Не щеш ли обаче, намира нещо по-ценно – копчето, което кара леля Гунвор да разказва истории.
А тя знае много за това как е устроена вселената и успява да разпали любопитството на Вилям. Вдъхновява го да разбере как всъщност сме натрупали познанията си за заобикалящия ни свят. Обяснява му пламенно за планетите и звездите, за телескопите, пътуването на светлината и защо падат ябълките. В тези разговори той малко по малко започва да опознава по-добре леля си, научава повече за семейството си и може би все пак намира вълшебния портал към историята на науката с нейните главозамайващи открития и знаменити изследователи като Коперник, Галилей, Нютон...
Фактите са поднесени забавно и с голяма доза хумор, който приковава вниманието на малките читатели и прави света на науката по-достъпен.
256 с., твърда корица, пълноцветна.
Откъс
***
– АМА НАИСТИНА не е голяма изненада, дето навремето са си мислели, че цялата вселена се върти около Земята, след като всички деца си въобразяват, че са центърът на света.
Вилям не разбра какво имаше предвид леля му, но все пак се почувства засегнат.
– Какво ще рече това? – попита я и пробва да си придаде неотстъпчив вид.
– Че децата – пък и повечето от останалите хора, ако трябва да бъдем честни – са толкова погълнати от себе си, та си мислят, че ТЕ са най-важните в цялата вселена, и очакват да им угаждат и ръкопляскат всеки път, когато си помръднат и малкия пръст. Само че вселената е необятна и изобщо не я е грижа за дребните човечета и техните нищожни, глупави проблеми. Те нямат значение.
Погледът ѝ беше суров, а думите ѝ го оставиха с усещането, че е съвсем малък и сам-самичък.
– Нима... хората нямат значение? – чу се да пита Вилям.
Леля Гунвор го изгледа. После поклати глава.
– О, напротив – отвърна тя и вече не изглеждаше чак толкова ядосана. – Разбира се, че имат. Всеки отделен живот е важен! Сигурно тъкмо затова баща ти е лекар и пътува по света, за да помага на хора, които изобщо не познава.
Тя замълча за момент със сбърчени вежди. После продължи:
– Това е... въпрос на пропорции. Вселената е необятна, а нашето земно кълбо е толкова невзрачно и незначително в сравнение с нея. Но... някои... хора... все пак си мислят, че всичко се върти около тях.
Тя го погледна над рамката на очилата си, които се бяха смъкнали на носа ѝ.
– А в такъв случай никак не е изненадващо, дето сме смятали и че Слънцето и останалата част от вселената се въртят около вглъбената в себе си малка Земя, на която живеем. И дори че самата мисъл, че би могло да е другояче, е била толкова ужасяваща, та хората са били пращани в затвора просто защото са казвали, че Земята не е центърът на вселената.
– В затвора ли?! Но защо?
Леля Гунвор го стрелна с присвити очи.
– Хм, така де, било е много отдавна. По онова време хората вярвали, че Бог е създал вселената като топка. Затворена система с множество пластове от по-малки, прозрачни топки една в друга. Едва ли не като глава лук. Хората си нямали представа колко голяма е вселената в действителност.
Върху най-външната обвивка на топката се намирали звездите, застопорени като светещи копченца. После идвало ред на всичките планети, Слънцето и Луната, пласт по пласт в съответните си прозрачни небесни слоеве, откъдето кръжели около неподвижния център на вселената: Земята.
– Но наистина ли са го вярвали? – прекъсна я Вилям. По време на онова занятие за космоса в училище бяха говорили, че Земята е планета, която кръжи около Слънцето точно както и останалите планети, а то самото на практика е звезда. Дори си бяха направили Слънчева система от папиемаше.
– Да – отвърна леля Гунвор, – и като те погледна, осъзнавам, че далеч не е толкова странно да са го вярвали. Децата поначало са обсебени от себе си. Те гледат света от собствената си позиция и в крайна сметка си внушават, че той се върти около тях. Подобна мисъл вдъхва приятно усещане за безопасност. Така е било и с някогашните хора, които вярвали, че Земята е центърът на вселената. Ето защо правели каквото могат, за да запушат устата на онези, които твърдели нещо друго. Или – както казах – пращали ги в затвора.
Вилям се затрудняваше да прецени дали леля му все още беше сърдита. Той реши да се прави, че нищо не е станало, нали най-после бе привлякъл вниманието ѝ?
– Но как – попита я, – как е можело да не знаят, че Земята се върти около Слънцето? Нали се вижда и с просто око.
– Така ли? – Леля Гунвор повдигна вежди.
– Да, защото... все пак се вижда, че Слънцето изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер, нали? Защото, защото Земята се върти около оста си. И става лято и есен, и зима, и пролет, понеже Земята обикаля около Слънцето.
– Браво. – Леля Гунвор плесна три пъти със своите сухи, кокалести ръце. – Но ти откъде знаеш?
– Ами... научих го в училище.
– Я виж ти, личи си, че все пак учите нещо. Но откъде би го знаел, ако нямаше кой да ти го каже?
– Ами че човек може да го види. Нали точно това казах преди малко?
– Ти можеш ли?
Вилям се замисли.
– Да?
– Но ако просто виждаше слънцето да изгрява всяка сутрин и лятото да преминава в зима, щеше ли да се досетиш, че е, защото Земята е малка купчинка звезден прах, която фучи с главозамайваща скорост около гигантско светещо огнено кълбо заедно с още осем купчинки звезден прах в огромно празно пространство, където милиарди и още милиарди други слънчеви системи образуват галактики във вселена, която непрекъснато се разширява?
Вилям се вторачи в леля си.
– Не – отговори ѝ накрая. – Май че нямаше.
– Не.
Тя се обърна, за да прибере лещите за телескопа. Хокането беше приключило.
Тогава обаче Вилям направи нещо, за което впоследствие щеше да съжалява: зададе още един въпрос.
Причината да съжали беше, че в същия момент му се допишка. Той обаче почти никога не бе провеждал цял разговор с леля си, която явно избягваше всякакви видове компания. Откъде тогава би могъл да знае, че един-единствен въпрос би могъл да отприщи порой от думи като онзи, който последва? И то точно когато той, дето иначе така копнееше за събеседник, имаше нужда най-вече да остане насаме – само за две минутки – и да отиде до тоалетната.
Въпросът, който зададе, гласеше: И откъде бихме могли да знаем?
Тук следва откъс с нова тема, в който се оказва, че онази ми ти леля Гунвор е способна да говори доста продължително. Готови ли сте? Сега ще послушаме за астрономията – тоест звездобройството – и за какво може да се използва тя.
– Откъде бихме могли да знаем, че...? – Леля Гунвор се обърна към него с повдигнати вежди.
– Откъде – смотолеви Вилям, – откъде бихме могли да знаем, че Земята обикаля около Слънцето и... онова, дето го каза?
– Аха! Виж, това вече е добър въпрос!
Тя го изгледа с любопитство, все още стиснала старите лещи за телескоп. Вилям пристъпи от крак на крак, за да потисне желанието си да се изпишка.
– Част от отговора – поде леля Гунвор и зарея поглед в пространството – се крие далече назад във времето, в най-ранната история на човечеството. Много преди хората да решат, че вселената има формата на топка. И всъщност не е съвсем погрешно, че може да се види, стига да знаеш накъде да гледаш. Само че не е чак толкова просто.
Тя тръгна да обикаля из дневната.
– Разбира се, в наши дни разполагаме със сателити и гигантски телескопи, които ни помагат да разгадаем много от мистериите на вселената. Тях обаче нямаше да ги има, ако предците ни от всички епохи не се бяха взирали в небето, ако не бяха обединили познанията си и не ги бяха споделили със своите наследници.
Вярно е, че дори и без телескопи и сателити небето може да ни разкаже купища невероятни неща за вселената. И за живота. – Тя направи пауза и погледна към Вилям през едната леща. – Стига само да разбираме как да гледаме правилно. За щастие, хората от всички епохи са се опитвали да разберат и декодират света.
– Де... декодират света ли? – прекъсна я Вилям. – Какво означава това?
Той пак съжали, че е проявил любопитство, и се наложи да заподскача, за да забрави колко му се пишка.
– Декодират? – леля Гунвор се почеса по чорлавата сива коса с едната от драгоценните стари лещи за телескоп. После измери с поглед Вилям. – Ти какво правиш, когато си на съвсем ново място?
– Хм... поздравявам учтиво с добър ден? – пробва се той.
– Не, не, не това. Ако си някъде: в гора, на къмпинг, в къща, на каквото и да е място, където не си стъпвал преди, какво правиш? И забрави за тази учтивост!
Вилям опита да си се представи на непознато място. Последното такова беше горният етаж на леля Гунвор.
– Аз... ами... оглеждам се наоколо?
– Точно така! Проявяваш ЛЮБОПИТСТВО! И знаеш ли защо?
Той не се беше замислял по въпроса.
– Защото... така ще мога... да намеря тоалетната.
Леля Гунвор повдигна вежди.
– Хм, да. И това е важно, разбира се – заяви тя и пак тръгна да обикаля из дневната. Така размахваше ценните стари лещи за телескоп, че Вилям съвсем се притесни да не вземе да ги изпусне.
– При любопитството става въпрос именно за това – продължи леля му, – да можеш да се ориентираш наоколо и да знаеш къде се намират нещата, от които имаш нужда. Начинът на живот на първите хора бил такъв, че било крайно наложително да проучат щателно дадено място, преди да се заселят там.
Да се уверят, че под камъка, на който са седнали, не се крие змия, а в пещерата, където ще спят, не дебнат тигри. Трябвало да проверят къде има храна и вода, и да обръщат внимание на скалите, дърветата и други неща, които биха им помогнали да се ориентират.
Тъкмо затова се оглеждаме щателно, когато пристигнем на ново място. Любопитството е необходимо за оцеляването ни. Или за да намерим тоалетната. Мда. Както и да е: колкото по-добре разбираме заобикалящия ни свят, толкова по-добре се справяме. А любопитните хора установили и че могат да използват небето, за да се ориентират из света.
Вилям си представи на небето огромна светеща табела с надпис WC и стрелка от звезди, която указва къде се намира тоалетната. През това време леля Гунвор продължи разказа си най-невъзмутимо.
– В зората на човечеството нямало нито компютри, нито часовници, календари, джипиес или други джаджи, които да помагат на хората да следят времето или да им казват къде точно се намират.
Нямало улици с табели с имена. Нямало и улични лампи. Изобщо нямало лампи. Затова пък нямало и какво да отклони вниманието на хората от небето над главите им.
И точно както планините, дърветата и езерата рисували лесно разпознаваеми контури в пейзажа, звездите по небето рисували неизменяеми контури, които показвали накъде са север и юг, изток и запад и така помагали на хората да се ориентират. Очертанията по Земята можели да се менят непрекъснато, но съзвездията никога не променяли формата си.
И това не е всичко: небето помагало не само за намиране на пътя, но можело да се използва и за измерване на времето.
– Как може небето да измерва времето?! – учуди се Вилям и само дето не се плесна по челото, задето пак се беше поддал на любопитството си. Колко ли още би издържал да стиска?
– Така де, може би един от най-простите начини за измерване на времето е свързан с деня и нощта. Слънцето идвало с дните, като се движело по своята дъга на небосвода. През зимата дните били къси, а през лятото се удължавали. И ако се изхранваш с ядките и горските плодове, които успяваш да намериш – добави тя и тръгна да оглежда зад мебелите и под холната масичка, сякаш търсеше нещо, – или с животните, които ти се удаде да уловиш...
За голямо изумление на Вилям, тук леля му се нахвърли върху едната възглавничка на дивана и в стаята се вдигна прах.
– ... е изключително важно да знаеш кога е светло и кога се стъмва. Нали се сещаш, че не можеш просто да светнеш лампата и да отидеш до супермаркета, когато огладнееш? Жизненоважно е да познаваш дневните и годишните времена – и да можеш да предскажеш какво време ще дойде.
И така, хората открили, че всички небесни тела, а това ще рече и Слънцето, и Луната, и планетите, и звездите, следвали установени траектории и им помагали да се подготвят за времето, което ще настъпи.
Тя пусна възглавницата и се зае да чертае невидими кръгове във въздуха над главата си с помощта на стъклените лещи.
– Нощем греела Луната. Понякога била толкова ярка, че хората можели да ловуват и през нощта. Друг път изобщо не се виждала. Хората забелязали как Луната се изменяла от тънка ивичка при новолуние до грамаден кръг при пълнолуние, а после пак се смалявала и изтънявала в хода на горе-долу двайсет и девет дни – или почти месец. Думата месец използваме и за месеците в годината, и за Луната или месечината.
Вилям никога не се беше замислял по въпроса. Той обаче нямаше време за губене с Луната, понеже леля Гунвор продължи разпалено:
– А звездите изгрявали и залязвали през нощта точно както и Слънцето – през деня. Със смяната на сезоните се наблюдавали различни съзвездия и хората открили, че винаги се повтаряли едни и същи съзвездия, когато плодовете узреели и окапели на земята.
Тя вдигна едната леща и я пусна да падне като узряла ябълка. Вилям изтръпна, но леля му успя да я хване, без дори да забележи тревогата му.
– Може би – добави тя – плодовете дори узрявали по заслуга на звездите?
– Така ли?! – възкликна Вилям.
– Не. Точно както не е вярно и че Слънцето и звездите се движат около Земята. Тя е тази, която се измества спрямо тях. Само че първите хора не разполагали и с най-примитивните помощни средства, за да проумеят видяното. Нямали например писменост.
– Писменост ли? Как... ? – Вилям сам се прекъсна, запристъпва от крак на крак, но леля Гунвор вече бе уловила въпроса му.
– Писмеността още не била измислена. Затова не можели да запишат познанието си за бъдните поколения, които да продължат да го надграждат. Ако искали да запомнят нещо, трябвало да се задоволят с разказване на приказки и пеене на песни.
Ето защо им било трудно да установят как всъщност били свързани нещата. Хората обаче правят нещо, което животните не умеят: чудят се. Още по онова време не можели да потиснат любопитството си и задавали въпроси. Какви са онези странни светлинки там горе? – питали те. Защо се променят? Какво означава това? И защо са там?
Някои неща били по-лесни за обясняване – облакът предвещава дъжд. Слънцето означава топлина и светлина. Други били по-трудни за разбиране. Какво точно кара Слънцето, Луната и звездите да се движат? И защо изведнъж се извива буря? – попита леля Гунвор, докато крачеше важно напред-назад из дневната. Сама си отговори на въпроса: – Близко било до ума, че небето е обитавано от богове, които направляват живота на хората, а гръмотевичната буря е изблик на техния гняв. С времето хората намерили доста забавни обяснения за взаимовръзките в света. Обяснения, по-невероятни дори и от идеята за кълбовидната вселена със Земята в центъра.
Сигурно си чувал как хората навремето вярвали, че Земята е плоска като чиния и ако човек стигне до ръба ѝ, ще пропадне в царството на мъртвите?
Вилям кимна. От една страна, много му се искаше леля му да се наприказва, за да може да се изниже от стаята. От друга страна обаче, изгаряше от желание да научи за старите звездобройци и мистериозните истории за небето, макар че му беше трудно да се съсредоточи.
Освен това нямаше представа как точно да я спре, затова си замълча, но все пак продължи да пристъпва от крак на крак с надеждата, че няма да си подмокри гащите.
– На пръв поглед точно така си изглежда, когато се озърнем наоколо – продължи леля Гунвор. – Може би като се изключи онова за царството на мъртвите. Земята е толкова голяма, че е трудно да забележим как се извива повърхността ѝ.
И тъй като хората не разполагали с помощни средства, за да разберат, както ти казах, наложило им се да гадаят за повечето неща. А ние, човеците, притежаваме ненадминати способности да измисляме фантастични тълкувания.
Някои смятали, че Земята била огромна жена, която родила небето, а други вярвали, че Земята била направена от костите на злия родоначалник на боговете – че кръвта му образувала морето, а черепът – небосвода.
Някои твърдели, че боговете създали сушата, а после се превърнали в дървета, животни и камъни. Други пък настоявали, че Земята почива върху гърбовете на стадо слонове, стъпили върху гигантска костенурка, която на свой ред стояла върху гигантска змия, а тя била захапала опашката си.
– Уау – отрони Вилям.
– Да, нали? Общото между всичките тези представи за Земята е, че тя е в центъра на вселената – което не е вярно, както знаем. За късмет обаче човекът проумял, че е важно да следи внимателно небето, ако иска да оцелее. А и хората започнали да разбират света все по-добре...
Книгата „Истории за звездното небе“, от Гертруде Кийл, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад!
