Интервю със Стоян Янкулов

Pinterest LinkedIn +

В края на октомври 2005 г. Стоян Янкулов представи на софийска сцена своя джаз етно фюжън дръмендбейс квинтет - най-новия проект на дуета му с Елица Тодорова, заедно с диджей и още двама музиканти. И за пореден път доказа, че е един от най-добрите, оригинални и известни музиканти в България.

Той свири всичко и на всичко – на тъпан, тракторов двигател, на бръмбъзък, на пиано... Свири джаз, рок, разгръща българския фолклор до мащабни композиции, изпълнени със звуци и мистика, които покоряват публиката от най-различни култури и с най-различни вкусове.

Въпреки известността си и осъзнаването на собствените си възможности, които и меломани, и критика определят като уникални, феноменални и с всякакви подобни суперлативи, Стоян Янкулов е един изключително скромен човек. Разказва за детството и житейския си път с усмивка, споделяйки много моменти в тях, които извикват такава и у слушателя. Все неща, в които сега всеки може да се увери сам от публикуваното по-долу интервю, което Стоян Янкулов даде специално за читателите на Avtora.com. На него присъства и неколкократно се включи в разговора неговият мениджър и издател Иво Христов от Kuker Music.


.: Да започнем от самото начало - кога си роден и кога започна да се занимаваш с музика?

Стоян Янкулов: Роден съм в София през 1966 г. От доста ранна възраст, от преди да тръгна на училище, използвах иглите за плетене на майка ми. Слушах всичко, което звучеше по радиото – тогава Хоризонт беше, нямаше други, и се опитвах да акомпанирам с иглите, като се въобразявах, че това е някакво барабанче. Музиката беше всякаква, тогава всичко се пускаше – класическа, поп, рок, фолклор. Върху всичко това на мен ми доставяше огромно удоволствие да акомпанирам. Тогава баща ми беше намерил отнякъде един тъпан. Тъй като той е народен музикант, акордеонист, свиреше много по различни мероприятия, сватби и т.н. Често му пригласях, докато той се упражнява. За мен това са били щастливи моменти.

Тръгнах на училище. Естествено родителите ми виждаха, че искам да се занимавам. Не че съм го казвал открито, но по действията ми са отсъдили, че имам някакъв интерес и решили да ми купят пиано и да ме запишат на уроци по пиано. С тенденция не да ме “правят” музикант, но понеже майка ми беше учителка по музика, по пеене – в гимназията, тя беше решила, че това в никакъв случай няма да ми навреди – ако не стана музикант, това ще ми обогати фантазията и каквато и професия да хвана след това, това може да ми е само плюс. Пък и едно пиано винаги може да се продаде.

Купуват ми пиано, започвам аз да се уча да свиря и много бързо напредвам като пианист – не като барабанист. За мен ударните бяха нещо почти непознато. И някъде може би от 3-ти клас започнах да свиря в духовия оркестър на Елин Пелин – тогава там живеехме. Където пък аз имах огромно желание да ме сложат да свиря на малкото барабанче, на което, всички знаем, винаги се свири много бързо, тремола се изпълняват, всичко е на “eс” време. Но така стана, че веднъж спасих положението на оркестъра, още преди да ме приемат там. Откриваха един културен дом в Елин Пелин и те трябваше да свирят. Тогава момчето, което свиреше на големия барабан, не дойде, нещо се беше случило и майка ми пък, която се познаваше с диригента на оркестъра, му предложи – и това беше абсурд някакъв – на тези години аз да взема да свиря на големия барабан. Не знам защо майка ми реши, че ще се справя и го нави по някакъв начин. Засвири оркестъра всички маршове, които свири един оркестър и които и до ден днешен се свирят. Здраво, как да го кажа, удрях големия барабан и на 8-мия такт диригентът се успокои, отпуснаха му се мускулите на лицето и всичко мина добре, открихме дома и от този ден аз започнах да свиря в този оркестър на големия барабан – а бях най-малкият от всички. (Естествено, носихме го двама).

Аз още преди това имах някаква потребност да свиря, удряйки. Много често вкъщи, освен с иглите за плетене, и с краката си правех някакви ритми. И вече с този оркестър много започна да ме влече към ударните, защото там има барабанчета, барабани. И тогава, след година може би, когато бях около 10-годишен, сформирахме една група с още две момчета, по-големи от мен с 3-4 години. Те ме поканиха да свирим заедно – поп-рок група. Астронакс се казваше. Тъй като аз бях толкова малък, че не можех дори като седна да стигна педалите (на касата и фуса), а и нямахме барабани тогава, взехме от този оркестър един барабан, собственоръчно направихме един педал, с който да се удря по него, все едно е каса. Взимах и едно барабанче от оркестъра – тогава му се викаше пионерско барабанче, слагах го върху големия барабан, така че като стоя прав – прав свирех – те идваха горе-долу на едно добро ниво като височина. За фус използвах чинелите, с които свиреше чинелиста в оркестъра. И ги слагах на един нотен пулт, на който махах горната част – така, слепени един до друг. То, естествено, не свиреше като фус машина, но поне наподобяваше. Имах и един свободен чинел, разбира се. И така, това ми беше първият комплект барабани и с тази група започнахме да свирим всичко.  С Астронакс.


Стоян Янкулов Сн. Stoyankulov.com


.: Откъде идва това име?

Стоян Янкулов: И до днес не знам какво означаваше, но ми звучеше космически. Астронакс – като Supermax нещо (смее се). И като ги споменах – свирехме и Supermax, свирехме Kiss, Deep Purple, Uriah Heep, Щурците, почти целия репертоар, ФСБ също. Без наши неща – доста млади бяхме, за да си позволим... всъщност мислехме, че не можем да го правим.

И така, това много ми разви чувството за ритъм, да се науча да работя с други хора – не като солист, а като акомпанятор. И то на барабани – както знаеш, барабаните, ударните са втория диригент в един голям оркестър. И всъщност аз се явявах основата в тази група – от малък започнах да развивам това чувство за здравина, така, да слагам добра основа на музикантите около себе си, с които свиря. Това ми даде страхотен тласък, защото, както знаем, един човек, когато от дете започне да усъвършенства нещо, много бързо влиза в материала.

И така карах до 7-ми клас, когато реших, че ще кандидатствам в музикално училище.


.: С пиано ли?

Стоян Янкулов: Не, с ударни. Доста бях навлязъл вече, свирех и на комплект барабани, но не мои - от училище, мисля. И реших, че ще кандидатествам с ударни за софийското музикално, а ако не ме приемат, ще кандидатствам с тъпан в Котел. Впоследствие разбрах, че там няма такава специалност – тъпaнът бил облегатен инструмент. Трябвало на гайда, кавал, нещо такова. Но, успоредно с това, аз продължавах да си уча пианото, да ходя на уроци.

Също на много ранна възраст баща ми ме взе с него на сватба и аз още тогава започнах да свиря и по сватби. За мен това е страхотна школа – с ударните. Може би пак 10-11 годишен съм бил. Там трябва да е много безупречно положението, защото, увисне ли тъпанът, хорото и то увисва. А и свиренето е поне по 10 часа – дълго, за сметка на това - силно. И това изисква и закалява една много голяма физическа издържливост. И тогава аз започнах да си правя най-различни експерименти. Например да смесвам неравноделни размери с рок бийтове, джаз.  И оттам ми тръгнаха тези неща. А иначе - приеха ме в музикалното училище от 8-ми клас. Завърших го.


.: А кога започна да свириш в по-сериозна група?

Стоян Янкулов: Първата ми джаз-рок група беше Такт. Явор Димитров свиреше пиано, след това дойде Нелко Коларов – тогава той свиреше китара. Това беше фюжън група, свирехме джаз рок, фюжън. Но по някаква причини се разпадна тази група – един отиде нанякъде, друг – другаде. Но оттам нататък аз започнах да свиря по разни рок групи, вече доста по-сериозни и така завърших музикалното, трябваше да отида в казарма.


Стоян Янкулов квинтет Сн. Avtora.com


.: Защо на кандидатства в консерваторията?

Стоян Янкулов: Защото беше нулева година – дотогава естрадният факултет беше полувисш и се реши, че ще тава висш – трябваше да се изчистят випуските. Бях твърдо решил, че ще кандидатствам там, в естрадния, а не в класическия отдел, тъй като джазът и поп музиката повече ме влечаха.

Значи, кандидатствах в консерваторията по време на втората си година в казармата, където пък се подготвих за изпита, защото нямаше кога – даваха отпуск 15 дни, за да се подготвиш за изпити, което е абсурд. Аз трябваше в казармата да се подготвя за приемния изпит в консерваторията. Бях гранични войски, където за никаква музика не можеше да става въпрос. И, по някакъв начин, се уредих да давам дежурства долу, в поделението, не на границата – вече стар войник. И понеже нощно време не трябваше да спя – през денонощие, аз реших, че ще се подготвям за изпита по ксилофон за консерваторията, но нямах ксилофон. И казах на баща ми да ми начертае на един картон - той е конструктор, чертожник – един ксилофон в реалните му размери, дължина и ширина, и той ми го изпрати; даже беше оцветил дървените пластини на ксилофона в дървесен цвят – беше като снимка. И така, нощно време, слагам го на една маса, под него едно одеало, от двете страни по една джапанка, за да не се завива и с две палки, меки, за ксилофон, започвам аз по картона, свирейки по ноти, да се готвя за изпит. И скоро го докарах до едно доста завидно темпо, но всеки удар трябваше да се следи от очите къде попада, защото няма как да чуеш. И след това ме пуснаха в отпуск, кандидатствах в консерваторията, изпълних тази пиеса, която я чух тогава – мисля, че можех да я свиря със завързани очи в бясно темпо. Приеха ме, естествено, от раз, а като разказах тогава на Палиев (Добри Палиев – професор по ударни инструменти в държавната консерватория) как съм я научил тази пиеса, той просто не знаеше как да реагира.

Втората година в консерваторията ме приеха като барабанист в Бигбенда на Националното радио, където работих около 7 години.

 
.: А пианото?

Стоян Янкулов: Естествено, то ме съпътстваше постоянно – то ми беше и задължителен инструмент за следването, а и много ми помагаше – даваше ми незаменима подготовка като мелодия, хармония, като музикант, не само като барабанист.

 
.: Ще те върна малко назад, във времето на рок групите. Стилистично, като естетика, от кой барабанист се учеше? Кой ти оказа влияние за разбирането на рок музиката изобщо?

Стоян Янкулов: Ами най в началото, разбира се, от легендарния Ян Пейс, който се слави с тази здравина на акомпанимента – носи групата на гърба си. И хората около мен – благодарен съм, че имаше музиканти около мен, все по-големи от мен, и те знаеха на какво да ми обръщат внимание, какво да чуя – “чуй това, чуй как подлага на това парче, на онова парче”. И аз започнах да обръщам внимание не само на виртуозността, а и на именно този начин на акомпаниране. Всеки музикант, който свири с мен, се чувства комфортно, което пък е най-големият комфорт за мен. Доставяше ми огромно удоволствие като гледах как се кефят около мен музикантите – чувстваха се все едно стоят в удобен фотьойл. Винаги ми е било главна цел това – другите да се чувстват комфортно.

 
.: Значи си слушал главно Purple?

Стоян Янкулов: Да, но по-късно слушах вече и Whitesnake, Rainbow – оттам съм тръгнал. Рок свирене.

 
.: Кога започна да свириш джаз и кой беше твоя Пейс за джаза?

Стоян Янкулов: В консерваторията - започнах да свиря с джазови формации и доста навлязох в този стил. Започнаха да ме канят по фестивали – Варна, Аполония, Пловдив, Русе и до ден днешен продължавам редовно да свиря на тях.

Дейв Уекъл – в консерваторията моят преподавател Борис Динев започна да ме просвещава, така да се каже – тогава още нямахме видео. Той имаше и ни събираше много често у тях вкъщи. Страхотен преподавател. И ни обръщаше внимание на всичко. А Уекъл пък е един от първите, който издаде видео уроци. И това обяснява защо така, барабанистите, много сме го свирили и слушали.

Също по това време ми бяха насочили вниманието към Brand X – страхотна група, в нея Фил Колинс беше барабанист – него го знаем от Genesis предимно, а Brand X бяха джаз рок.

 
.: А Зона Це кога е създадена?

Стоян Янкулов: Може би ‘94 или ‘95, мисля. Съвсем непринудено се създаде тази група – тогава свирехме по клубове – имаше вече клубове с жива музика. И тогава Веселин Веселинов - Еко решава да направи група, да въртим бизнес, както се казва. И кой, кой? Аз, Васко Пармаков – те са си свирили още преди да се познавам аз с тях. Пармака го гледах като Господ, докато бях в музикалното училище. И всеки ми го посочваше и се знаеше как той може да свири всичко. Много талантлив.
И когато Еко ми предложи да свиря с тях, аз си казах, “ееей, с Пармака, с Еко!!!”

 
.: А вие вече сте свирили с Еко преди той да те покани в Зона Це, така ли?

Стоян Янкулов: Ами не, не си спомням как стана и как се запознахме. Пак нещо е имало спонтанно. Тогава имаше един джаз клуб – Franky’s, в който свирехме често и така се получи контактът. Преди това пък аз свирех в едно джаз трио – Плюс Хикс се казваше, с Мони Венков, където започнах да се уча да свиря бибоп и пр.

И така, започнахме да свирим със Зона Це – Мишо Грозданов свиреше в началото на саксофон, после Владко Карпаров, въпреки че албумът всъщност с Владко го записахме (1996). Иван Лечев беше с нас също.

 
.: А с Йълдъз Ибрахимова каква беше връзката? Знам, че е била вокалистка в групата, но малцина са ви слушали с нея.

Стоян Янкулов: Ами с Йълдъз се срещнахме доста по-късно. Зоната вече фигурираше като група, знаеха я хората. Йълдъз ни покани да запишем с нея албум в Турция, в студио Ракс – с Иво Папазов и Окай Темиз – известен турски перкусионист, и още двама турски музиканти – това беше албумът “Балканотолия” (1997). И оттогава започнахме да работим с Йълдъз, но тя не се връща често в България.

 
.: Спомена Иво Папазов. Какви бяха първите ти впечатления от него?

Стоян Янкулов: Запознанството и първото ни свирене с него беше за един от албумите на Стефан Вълдобрев. Да не прозвучи лековато, но тогава бях в период, в който свирех с всеки, който ми се обади. Буквално. И това за мен беше школа и удоволствие. А това решение произлизаше от това, че исках да свиря всякаква музика – класика, джаз, рок, фолклор – и го правех. И тогава Ибряма дойде в студиото на телевизията и каза, че трябва да запишем една ръченица към една от песните на Стефан. Аз, естествено, бях ужасно развълнуван – още малко и сърцето ми ще изскочи. Вече доста бях задобрял на тъпана и си викам: “Сега с Ибряма.... дойде моментът!”. И в студиото засвирваме ние – той дойде с Нешо Нешев - акордеониста си, Тошо Лечев настройва микрофоните, казва “дайте за проба, ще пусна за запис”. И изсвирихме ние ръченицата – беше просто потресаващо – с такъв хъс! Първо от моя страна – че свиря с Ибряма, и после от негова – той все пак вече беше чувал за мен и за да не се предава, да не остава по-назад, да не се изложи, даде максимума и все още като я слушам тази ръченица ме полазват тръпки. Изсвирихме я ние и Тошо Лечев го виждам от кабината как вдига ръце и казва – “готово, стана!” А Ибряма, с неговата си интонация, го пита: “Ама вие тук така ли записвате? Аз се разсвирвах досега. Пусни сега на запис.” Както и да е – направихме още 3-4 варианта и така с Иво Папазов тръгнаха нещата.

 
.: А съществува ли все още Зона Це?

Стоян Янкулов: Ами Зона Це е болна тема малко... Това е една група с много големи възможности и просто така се развиха нещата, пътищата ни се разделиха, може би за момент, и така всеки е в период, в който трябва да намери нещо друго. Може след време пак да се съберем и предполагам, че това ще бъде сензация, тъй като всеки, който в този период търси нещо друго, намирайки го и засвирвайки отново заедно, ще допринесе да стане нещо много по-различно.

 
.: Това ли е групата, в която най-дълго си се задържал?

Стоян Янкулов: Ами сигурно, да. Това е, като редова група.


Елица Тодорова Сн. Avtora.com


.: И след това се запозна с Елица? Или е по-друга историята?

Стоян Янкулов: С Елица се запознахме сравнително скоро – преди 5 години. А иначе свирим от преди 2 години заедно, като дует. Запознахме се в Торонто. Аз вече свирех с Теодосий Спасов и Анатоли Вапиров – Fairy Tale трио. С тях имаме издаден албум, но пак – всеки си пое по свой път. С Теодосий, иначе, се запознах, когато вече бях приет в Бигбенда, започнахме да свирим като дует много често. Може би това е първият ми дует. А не! Не е това! Преди това дует направих с един агрегат за електричество. В казармата се случи това. Поделението разполагаше с един стар агрегат за електричество. Много неритмично бръмчеше той – стар тракторов двигател, който бръмчеше много неритмично, но в същото време постоянно някакви ритмики се сменяха. И аз тогава, слушайки го, решавам, че това нещо трябва да го нотирам. Изваждам лист, чертая си петолиние и започвам да нотирам това, което издава този агрегат. Пиша първи лист, втори лист и накрая се отказвам – това нещо няма край. И взимам две пръчки и започвам да си свиря с него – започнах аз да му добавям подобни на нещата, които той “изсвирва” и стана нещо много интересно. Аз съжалявам, че вече няма такива агрегати (смее се) – новите бръмчат много ритмично. Та това е първият ми дует.

 
.: Вторият с Теодосий Спасов ... 

Стоян Янкулов: И третият е с Елица. Там, в Канада, участвахме във фестивал – български беше. И ние с Fairy Tale имахме концерт, а Елица тогава пееше в хор “Космически гласове”. Те също имаха концерт, но на следващия ден. И така, там стана “заварката”, както се казва. Първо като певица, като глас ми привлече вниманието. После пък като разбрах, че е завършила с ударни инструменти във варненското музикално и после в консерваторията, че е била задочна ученичка и в Котел – с народно пеене, си казах, че това е доста интересна комбинация. Това ми възбуди интереса и, естествено, и нейната външност си каза думата.

 
.: Доколко и какво музикално влияние си оказахте един на друг? Тя е участвала в по-малко проекти, нали?

Стоян Янкулов: Ами тя преди това е пяла като солова певица и във Варненския народен ансамбъл. Не е имала такъв опит и с ударните – тя е класическия отдел. Но ми направи впечатление, че тя много бързо подемаше нещата, които аз й подавах да изсвири – различни ритми, африкански, по-разкършени неща, ритмики от джаз рока, които днес ги чуваме в дръмендбейса много често. Каза ми също, че почти всяка нощ посещава партита с електронна музика и аз намерих в нея едно много необичайно съчетание – завършила с ударни, слуша техно...
И нещата сами се подредиха като идеи и като неща, които можем да направим заедно. Защото беше както при мен – с интересите ми към най-различна музика. И се получи съвсем естествено, според мен.

 
.: Свирили сте доста навън. Вероятно навсякъде смайвате публиката – какви са реакциите й?

Стоян Янкулов: За мен е щастие, когато виждам как хората излизат от залата след концерта – всички са усмихнати, всеки говори за любов, че се е отлепил за момент от земята – това са били изказвания на хора, които са били на наши концерти. Радва ме, че поне за момент ги откъсваме от монотонното ежедневие – това го виждаме и то, разбира се, рикушира отново към нас. Ние също се откъсваме, като свирим. 

 
.: Кажи ми нещо повече за дебютния ви албум.

Стоян Янкулов: Издаването на албума ни беше продиктувано от това, че още след първия ни концерт дойдоха много хора и искаха да си купят нашия албум, а ние тъкмо бяхме направили някаква програма, която представихме на варненския фестивал преди 2 години. И решихме, че трябва да запишем тези неща. Започнахме да мислим върху нещата – някои от пиесите в албума записахме сред природата. В една планинска местност – с. Горен Чифлик. Това е селото на бабата на Елица, варненско. Намерихме една местност с много добра акустика съвсем случайно и решихме, че там ще записваме – някои звуци могат да се чуят и в албума. И дойде моментът да решим как ще изглежда този албум и, естествено, за мен едиственият човек, който можеше да направи най-добрата визия за музиката, която свирим и като цяло, беше и е Иво Христов. И той трябваше да направи обложка, но след това започна да ни помага, да ни менажира – концерти, мероприятия. И виждаме по обложката на албума, че Иво наистина е дал много голяма част от себе си. Както пък и ние от музиката си. И се получи много добър продукт – той е красив да го пипаш, слушаш, гледаш.

 
.: А какво означава “Drumboy”? (името на албума)

Стоян Янкулов: Дръмбой е инструментът бръмбъзък, който се среща в България от 18-ти век, в работилниците на Габрово се е произвеждал и до ден днешен може да се види по пазарите там – продава се в металния му вариант. Дървеният вариант е бамбуков и идва от Индия. И двата са с един и същи звук. Представлява една пластина, която резонира посредством устната кухина. Среща се навсякъде по света, като за всяка страна си има различно име. Превежда се от други езици като устна арфа, устен барабан. В книгата на Манол Тодоров за старинни български народни инструменти го видяхме, че се казва бръмбъзък, дръндар, бръмчило, най-различни имена. На английски е дръмбой. И в случая го избрахме, защото има заигравка – drum – барабани, плюс boy – момче. Това го пише в диска, между другото. Защото това е една гатанка – всеки се чуди какво е това дръмбой? И в един момент просто вадиш диска и отдолу намираш отговора.

 
.: Добре ли се продава диска?

Стоян Янкулов: Вече е с лепенка бестселър. Един от най-продаваните албуми за некомерсиална музика – много добри продажби в рамките на пазара тук, на конюнктурата, на публиката.

Иво Христов: Дюкян Меломан казаха, че “Drumboy” е най-продаваният им албум. Също така той намери място в една много реномирана енциклопедична книга - “Rough Guide to World Music”, която се издава на пет години. Авторката е много ерудиран човек – англичанка, Ким Бъртън се казва; познава се с всички големи, работи с тях – за нея Питър Гейбриъл (Peter Gabriel), Стинг (Sting), са нормални приятели. И точно във Варна, септември, тя ми се обади – непозната жена, не ми е братовчедка или нещо (смее се) и ми каза: “Иво, албумът “Drumboy” ще влезе в този Rough Guide като ‘препоръчителен за България’.” Така че аз съм много щастлив, че целият този труд е адекватен - това са хора (от изданието), които проучват всичко и притежават много голяма рутина - за да предпочетат нещо, са ровили много.

Стоян Янкулов: Албумът, като го слушаш, звучи като разказ. Всяка следваща пиеса е предшествана от предишната, има много енергия и мистика в музиката, което се усеща и на обложката. Записан е изцяло с ударни инструменти – акустични, с гласове, имитиращи ударните. Има гост музиканти – Иво Папазов, Петър Ралчев...


.: Имаш проект с Петър  Ралчев, нали? Активен ли е?

Стоян Янкулов: Да, това е Зиг Заг трио с Ралчев и Атешхан Юсеинов. Имаме албум. ("When the bees are gathering honey")

 
.: Къде са концентрирани усилията ти? Дуетът ти с Елица Тодорова ли ти е приоритет?

Стоян Янкулов: Ами да, най на сърцето ми е като проект. Приоритетна формация е. А сега вече станаха две – втората е квинтетът.

 
.: Какъв беше поводът за сформирането на квинтета? И как избрахте състава?

Стоян Янкулов: Ами поводът беше да участваме на варненския джаз фестивал – Анатоли Вапиров ни покани с нещо ново да вземем участие. Вече се бяхме запознали с Иван (Шопов, a.k.a Cooh) – той беше ремиксирал някои неща от албума, които много ме впечатлиха. Решихме, че ще направим нещо заедно в тази електронна, дръмеднбейс посока, с живо изпълнение. И така, замислихме се какви други инструменти да вкараме в този проект – в много разговори с Иво решихме, че хубаво ще е да има тромпет, естествено бас кой? – Еко (смее се).

 
.: Еко ли е “твоят” басист?

Стоян Янкулов: Значи, за Варна поканих известния Йотис Кюрцоглу като басист. Той е невероятен музикант, от Гърция е. Имаше бюджет, имахме възможност да го поканим като гост музикант. След това вече Еко пое. Той има също много голямо отношение към съвременните стилове, към електронната музика – той самият използва много електроника. Както и аз. Мен винаги това много ме е интересувало – програмиране, работа с компютър. От много ранна възраст съм мечтаел да си имам домашно студио. И между другото “Drumboy” е записван отчасти у дома, в нашето студио, което нарекохме също “Drumboy”.

 
.: Кога предстои да запишете албум с квинтета?

Стоян Янкулов: Ами тъй като пак така се получава – след концерт много хора питат за албум, ще влезем да го запишем колкото се може по-скоро. Започвам да се организираме и искаме да стане бързо, но от друга страна не трябва да се пришпорва. 

Иво Христов: Трябва да е много прецизиран. Стоян е такъв човек – трябва всичко да е много премерено, много точно, да име развитие, концепция. 

 
.: А дублират ли се композиции – на дуета и квинтета?

Стоян Янкулов: Не, само за концерта (на 29 октомври т.г., с Future Prophecies) – тогава изсвирихме “Джунджурията” от "Drumboy".

 
.: Ще има ли композиции на някой друг от квинтета?

Стоян Янкулов: Има една пиеса на Иван, която много ми хареса - казва се “No Tomorrow”. И тъй като не само той ни прави ремикси, а в случая аз направих ремикс на неговото парче, като сложих една мелодична линия, някои други неща, се появи “Yes Тomorrow” - така ще фигурира и в албума.

 
.: А чу ли Future Prophecies, харесаха ли ти?

Стоян Янкулов: Да, много, наистина много. Не бях ги слушал, но много, как да кажа, много здрав саунд, много енергия в звука, много интересни комбинации като ритъм. А и Ричард, видях го като музикант, че е много навътре с материала.

И в квинтета, и в дуета се опираме изцяло на автентичния фолклор, на природата – черпим от всички звуци, които ни заобикалят. Тъй като и двамата сме свързани с фолклора ни, а той е неизчерпаем. Ние постоянно търсим нови неща, а също така обогатяваме нашия фолклор с този на други страни – африкански, бразилски – това се казва етно.

 
.: Какво е отношението ти, ако имаш такова, към поп-фолка, предвид факта, че в самото му наименование я има думата фолклор?

Стоян Янкулов: Не съм запознат. 

 
.: На какви места сте свирили досега с дуета и къде ще свирите тепърва?

Стоян Янкулов: С дуета сме имали концерти в Турция няколко пъти по покана на Окай Темиз на перкусионни фестивали, в Гърция няколко турнета вече, точно по време на Олимпиадата имахме 3 концерта. На открито беше, много красиво, точно до Акропола – това няма да го забравя никога. В Полша гостувахме на фестивал на нямото кино – стари филми, черно-бели и без звук, трябваше да бъдат озвучени наживо от съвременни музиканти със съвременни изразни средства. Това беше много интересно преживяване и много сполучливо. 

 
.: Правите ли филмова музика?

Стоян Янкулов: Ами да, получаваме отвреме навреме такива покани за отделни моменти във филми. Постоянно ни питат дали правим музика за филми, защото явно възприемат това, което е в албума, като филм – то така и звучи.

А иначе били сме още във Виена, Брюксел, където ще свирим пак – декември месец, на Voice Festival. Само певци са канени на този фестивал, както ни обясниха самите организатори, но тъй като много ги е впечатлило това, което правим с перкусиите, ни канят като дует. На 15 декември пък сме във Виена, в най-известния джаз клуб – Birdland, на Джо Завинул.

 
.: Какво се случва с Балкански коне?

Стоян Янкулов: Тази формация остана в историята, на DVD-та. От нея произлезе Балкански ветрове, която е с малка промяна на музикантите – румънецът е тромпетист, македонецът не е Влатко Стефановски, а Тони Китановски и т.н.

 
.: А с квинтета ще опитате ли да направите пърформънси извън България?

Стоян Янкулов: Ами да, само че първо трябва да посвирим повече, защото това (с Future Prophecies) беше всъщност третото ни представяне. Даже второ, защото първото беше с Йотис. Трябва да направим промо CD, мултимедия, нещо такова, за да има какво да се покаже, да се чуе. Първо ще опитаме в региона, на етно фестивали.

А иначе ние с Иван тепърва ще правим такива общи неща, като програминг и впоследствие унисоново свирене с програмирани неща. Това, което се получи в една от пиесите, е един дълъг унисон, който той беше програмирал предварително – пак ударни, но електронни. Аз го извадих на ноти и го транскрибирах за акустични ударни инструменти. След това го научихме с Елица и го изсвирихме в унисон наживо. Това беше една малка част, тепърва предстоят подобни неща. Аз, освен това, още не съм се отказал – имам такава мечта, да свиря със скречаджия – диджей, но бих искал той да бъде на едно завидно ниво, което да му развързва ръцете съвсем свободно да музицира – така, както музикантът музицира на инструмента си, така и той, посредством своя – защото за мен това (грамофонът) е музикален инструмент, да прави музика; да импровизира, да прави различни комбинации – неща, които съм гледал много от видео материали.

 
.: С Иван обсъждали ли сте го?

Стоян Янкулов: Да, въпреки че той се занимава предимно с програмиране, и е абсолютно за. Нищо не се знае – не се знае накъде и докъде ще се разрастнем. 

 
.: Изпускаме ли някой интересен проект?

Стоян Янкулов: Може би Please shut up band – в него е дъщерята на Караян – Арабела фон Караян, Румен Тосков, Еко, Милен Кукушаров, Миро от Сафо. А между другото Сафо ми е една от любимите групи. Много харесвам басиста им (Радослав).

 
.: А кой от младите български барабанисти ти импонира?

Стоян Янкулов: Николай от Ahead, Стефан Цеков – на Коста Цеков сина му, който тази година влезе в консерваторията – той е много съсредоточен, страхотен музикант, Стефан Кожухаров, който е сега барабанист на Бигбанда – много талантлив.

Много харесвам музикантите от група Те. Много добри музиканти са и Иво, и Ясен, и Венко, който също мина през Бигбенда.

 
.: На какъв друг инструмент би искал да свириш? На табла например?

Стоян Янкулов: За да тръгна да свиря на табла, аз трябва да съм много подготвен. Не просто заради самата екзотика. Освен това индийската табла е един свещен инструмент за индийците, както за мен свещен инструмент е тъпанът. Аз го чувствам като част от тялото си – толкова съм се упражнявал и съм свирил на него, че виждам, че той е необятен. А като казвам тъпан, визирам и барабаните въобще. Самият инструмент тъпан – с един кияк и с една тънка пръчица, всеки ден виждам колко са неограничени възможностите на този инструмент. И знам, че към таблата се подхожда по същия начин – не мога да си позволя да свиря на концерт, пред хора, на инструмент, на който не съм израстнал. В никакъв случай не бих се опитал да въздействам на хората с инструмент, който не съм овладял. Което не значи, че съм овладял тъпана.

Бих искал да съм покорил и таблата, и ирландския барабан, който изисква специфична техника, и много други, но може би това ще стане в следващите ми животи.

Освен това се стигна дотам, че аз напълно съм видоизменил моя тъпан. Той е във форма конус – такъв тъпан няма – едната кожа е по-голяма, другата – по-малка. Произлиза оттам, че на този инструмент започнах да свиря всякаква музика, не само българска народна. Това ме накара да започна да мисля как да го третирам като друг инструмент, да свиря примерно бразилска самба, която да звучи добре стилово. А пък с техниката от индийската табла, от която съм взаимствал някои неща, се получава като свиря на тъпан една имитация на индийски ударен инструмент, макар и не табла точно.

Отделно си имам един свой инструмент, така да се каже. Той е като едно дърво, което се разклонява, и на отделните разклонения има различни перкусионни инструменти, някои измислени от мен – част от автомобил или нещо друго, изрезки от стойки, монтирани по определен начин, овчарски хлопки – неща, които са ми направили впечатление с интересния си звук. От всичко това съм си направил един сет, който е в комбинация с тъпана, на който всичко може да се изсвири. Аз даже си мисля следващия път, като свирим на парти, да бъда с него.

 
.: Дали ще е скоро?

Стоян Янкулов: Не знам. Ще съм щастлив, ако е всеки месец.

Официален сайт на Стоян Янкулов: http://stoyankoulov.com

Сподели.