„Големият упадък“ на харвардския историк Нийл Фъргюсън е задълбочен и провокативен анализ на ерозията на западните демокрации, която застрашава тяхното бъдеще. Симптомите за напреднала дегенерация са навсякъде: забавящ се икономически растеж, смазващ държавен дълг, задълбочаващо се неравенство, застаряващо население, антисоциално поведение. Какви са причините? Според Фъргюсън институционалният упадък е причина за геополитическата и икономическата немощ на нашия свят, а голямата рецесия е само един от симптомите за неговата дълбока дегенерация.
Западноевропейските и северноамериканските общества са построени върху стълбовете на представителното управление, свободния пазар, върховенството на правото и гражданското общество. Именно тези институции, а не географските или климатични предимства в миналото тласкат Запада по пътя към глобално господство. Днес обаче тази основа ерозира. Развитите демокрации нарушават договора между поколенията, като прехвърлят планини от дългове върху деца и внуци. Пазарите са обременени от прекалено сложни регулации, блокиращи политическите и икономическите процеси, които би трябвало да стимулират. Върховенството на правото се е превърнало във върховенство на правистите, а гражданското общество е заместено от консуматорска маса, лениво очакваща държавата да реши всичките им проблеми.
„Големият упадък“ е присъдата за една епоха на нехайство и самодоволство. Докато арабският свят се бори за демокрация, а Китай се опитва да премине от икономическа либерализация към върховенство на правото, западните общества прахосват вековно институционално наследство. За да спрем упадъка на западната цивилизация, се нуждаем от смели лидери и радикални реформи. Въпросът без отговор е дали западната цивилизация (и конкретно част от сегашното ѝ политическо ръководство) е способна да поеме по този път.
168 с., мека корица, 18.90 лв.
Четирите черни кутии
За да покажа до каква степен според мен западните институции са дегенерирали, ще отворя някои отдавна запечатани черни кутии. Техните етикети са „демокрация“, „капитализъм“, „върховенство на правото“ и „гражданско общество“. Това са основните съставки на нашата цивилизация. Искам да покажа, че в тези черни кутии се крият изключително сложни съвкупности от взаимно свързани институции. Подобно на печатната платка в компютъра или смартфона ви, именно тези институции задвижват цялото устройство. А ако то престане да работи, по всяка вероятност някоя от институциите е излязла от строя. Няма да разберете къде е повредата, гледайки лъскавата кутия. Трябва да я отворите и да надникнете в нея.
Всъщност сравнението с електрониката не е подходящо. Повечето институции са плод на органично развитие; те не са били измислени в Калифорния от някакъв исторически предшественик на Стив Джобс. Може би по-уместна аналогия бихме открили в природата. Класическият пример са пчелните кошери. Още от публикуването на „Басня за пчелите: пороци на индивидите, изгоди за обществото“ на Бърнард Мандевил хората сравняват участниците в пазарната икономика с пчели в кошер. Както ще видим, сравнението е доста точно, въпреки че е по-приложимо за политическия, отколкото за икономическия живот (както Мандевил много добре разбира). Основният извод е, че за хората институциите са онова, което са кошерите за пчелите. Те са структури, в които ние сформираме групи. Хората чувстват присъствието на институциите така, както пчелата усеща кога е в кошера и кога е вън от него. Институциите имат рамки, често стени. И преди всичко – правила.
У някои читатели, предполагам, думата „институция“ (institution) извиква представата за викториански приют за душевно болни (Горкичкият Нийл, изпратиха го в институция). Нямам предвид такива „институции“, а по-скоро политически институции от рода на Британския парламент или Американския конгрес. Когато говорим за „демокрация“, всъщност ние имаме предвид няколко взаимно свързани институции. Да, хората пускат хартиени листчета в изборните урни. Да, техните избраници държат речи и гласуват в големи заседателни зали – но сами по себе си тези неща не осигуряват демокрация. Депутатите в страни като Русия и Венесуела също са избрани, но никой безпристрастен наблюдател, да не говорим за представител на местната опозиция, не би определил Русия или Венесуела като истински демокрации.
Институциите (обикновено партиите), които издигат кандидати в изборите, са не по-малко важни от пускането на бюлетини в урните. Не по-малко важни от политическите партии са чиновниците – държавни служители, съдии или омбудсмани, – които следят за честното провеждане на изборите. Огромно значение има и начинът, по който функционира парламентът. Представителните органи са най-различни: от напълно независими (какъвто бе Британският парламент, преди Европейският съюз да посегне върху правомощията му), до безкритични гумени печати като някогашния Върховен съвет на СССР. Депутатите могат твърдо да отстояват интересите на избирателите (включително онези, които са гласували против тях) или да играят по свирката на хората, които са финансирали предизборната им кампания.
През август 2011 г., когато режимът на полковник Кадафи в Либия се руши, кореспондент на Би Би Си вижда изключително любопитен лозунг на една стена в Бенгази. Отляво на стената е изписано класическото революционно послание: „Долу тиранът чудовище.“ Кратко и ясно. Отдясно на стената обаче посланието съвсем не е толкова просто: „Искаме конституционно управление; да се ограничат правомощията на президента и четиригодишният му мандат да не подлежи на удължаване.“ Съвсем очевидно при всеки политически преход дяволът винаги се крие в детайлите на конституцията, както и в принципите на работа на учредителното събрание, което изработва основния закон.
Какво е съотношението между законодателната, от една страна, и изпълнителната и съдебната власт, от друга? В повечето конституции това е ясно формулирано. А какво е съотношението между органите на гражданското управление и армията – въпрос от първостепенно значение, да речем, в Египет? И това не е всичко. В съвременните национални държави има цял ред институции – немислими само допреди сто години, – които регулират икономическия и социалния живот и преразпределят доходите. Държавата на всеобщото благосъстояние не се вписва в демокрацията такава, каквато са я виждали в Древна Атина. А ако се върнем към сравнението с пчелния кошер, държавата на всеобщото благосъстояние като че ли създава все по-голям брой търтеи, които пчелите трябва да изхранват. Дори само за преразпределянето на ресурсите в полза на търтеите са необходими твърде голям брой пчели. Една такава система освен това се финансира, като предявява все нови и нови изисквания (под формата на държавен дълг), които трябва да бъдат удовлетворени в бъдеще.
В наши дни практически всички се представят за демократи. (Чувал съм някои дори да казват, че Китайската комунистическа партия е демократична.) Затова пък „капиталист“ напоследък често се използва като обидна дума. Какво е отношението между демократичните държавни институции и институциите на пазарната икономика? Играят ли корпорациите активна роля в политиката посредством лобизъм и дарения за предизборни кампании? Доколко правителствата се намесват в икономическия живот чрез субсидии, митнически тарифи и други изкривяващи пазара инструменти? Или чрез законодателни мерки? Какъв е правилният баланс между икономическа свобода и държавно регулиране? Дали прекомерното законодателно регулиране вместо в лекарство не се е превърнало в болест и как то изкривява и вреди и на политическия, и на икономическия процес?
Важна институционална „спирачка“ както за участниците в политическия процес, така и за икономическите субекти, е върховенството на правото. Демокрацията и капитализмът са немислими без действено правосъдие, при което правата на отделните граждани са защитени, а споровете между физическите или юридическите лица се решават по мирен и разумен начин. Но коя правна система е по-добра – английското обичайно право или някоя друга? Шериатът очевидно е твърде различен от върховенството на правото така, както го разбира Джон Лок.
В известна степен ключ за изясняване на различията между различните системи е разбирането за това как се изработват правилата. В някои правни системи, например ислямската, нормите са постановени в детайли веднъж и завинаги от богоизбран пророк. Според консервативните мюсюлмански експерти по право те не могат да бъдат променяни. В други системи, например английското обичайно право, нормите се развиват по естествен път: съдът преценява и съпоставя съществуващите прецеденти и променящите се нужди на обществото. Ще разгледам въпроса дали една правна система – например английското обичайно право – е по-съвършена от останалите и дали в това отношение англоезичният свят все още има предимство. По-конкретно искам да покажа, че – поне в „англосферата“ – върховенството на правото рискува да се изроди по-скоро във върховенство на правистите. Дали наистина правната система на американците им служи по-добре, отколкото е служила на англичаните тяхната правна система по времето, когато Дикенс е писал „Студеният дом“?
И накрая идва ред на гражданското общество. В чист вид гражданското общество е сфера на доброволните асоциации – сдружения, създадени от гражданите за постигането на цел, различна от лична изгода. Тези сдружения могат да бъдат най-различни: от училища (въпреки че в днешно време повечето образователни институции са се превърнали в част от политическата сфера) до клубове по интереси (от въздухоплаване до изучаване на зоологията). И така отново стигаме до въпроса за значението на правилата, макар че тук те понякога могат да изглеждат дребнави – като например задължението на членовете на много лондонски клубове да носят вратовръзки и на вечеря да не свалят саката си дори в непоносимо горещи дни.
Навремето повечето британци и американци са членували в какви ли не клубове и други доброволни сдружения. Това е една от особеностите на англоезичния свят, която е направила най-силно впечатление на великия френски политически философ Алексис дьо Токвил. Но това вече не е така и ние ще потърсим отговор на въпроса възможно ли е наистина свободното общество да процъфтява без някогашната активна гражданска дейност. Възможно ли е общуването в интернет да замени традиционните сдружения? Според мен не.
Книгата „Големият упадък. Как институциите западат и икономиките умират“, от Нийл Фъргюсън, можете да закупите, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
