Хората, които обичаме, и онези, които са ни отгледали, живеят в нас. Ние преживяваме тяхната емоционална болка, сънуваме спомените им и знаем онова, което не са ни казали с думи – и това оформя живота ни по начини, които невинаги разбираме. Травмата се предава от поколение на поколение и се настанява в умовете и телата ни, сякаш е неразделна част от нас.
„Емоционално наследство“ е книга за семейните тайни, които ни пречат да разгърнем пълния си потенциал, създават пропаст между нашите желания и възможности и ни преследват като призраци.
В тази трансформираща книга д-р Галит Атлас, известен прихоаналитик, преплита историите на свои пациенти със своите собствени и стъпвайки върху резултатите от дългогодишните си проучвания, ни помага да открием връзките между нашите житейски проблеми и емоционалното наследство, което всички носим. Само когато издирим и изследваме тези призраци от миналото, можем наистина да променим съдбата си.
„Д-р Галит Атлас умело използва истории от своята практика, за да изследва археологията на травмата, предавана от поколение на поколение. Описанието на терапевтичния процес ще ви заплени – ще опознаете и пациентите, и терапевта, което от своя страна ще ви накара да се замислите за собственото си пътуване. „Емоционално наследство“ е съкровище за всеки, но е задължително четиво за онези, които се опитват да разберат травмата, терапията и изцелителния процес.“ – Д-р Брус Пери, автор на „Момчето, което беше отгледано като куче“
208 с., мека корица.
Откъс
Следа в ума
Историята на всяко семейство крие някаква травма. Всяка травма се проявява по уникален начин и оставя емоционален отпечатък върху онези, които предстои да бъдат родени.
През последното десетилетие съвременната психоанализа и емпиричните изследвания обърнаха поглед към епигенетиката и наследствената травма. Специалистите започнаха да проучват как травмата се предава от поколение на поколение и се настанява в умовете и телата ни, сякаш е наша собственост. Клиничните изследователи проучват как точно наследяваме травмата на нашите предци и как това емоционално наследство оставя следа в нашите умове и в умовете на бъдещите поколения.
„Емоционално наследство“ е за премълчаваните преживявания, които принадлежат не само на нас, но и на нашите родители, деди и прадеди, и за начините, по които тези преживявания влияят на живота ни. Именно тези тайни често ни пречат да разгърнем пълния си потенциал. Те въздействат на психическото и физическото ни здраве, създават пропаст между нашите желания и възможности и ни преследват като призраци. Тази книга хвърля светлина върху нишките, свързващи миналото, настоящето и бъдещето, и ни помага да си отговорим на въпроса „Как да продължим напред?“.
Още на съвсем ранна възраст аз и моите братя и сестри започнахме да разбираме, че за някои неща не е уместно да се говори. Никога не питахме за смъртта. Опитвахме се да не споменаваме секса и инстинктивно усещахме, че е по-добре да не бъдем твърде тъжни, твърде гневни или разочаровани и опази боже, твърде шумни. Нашите родители не ни обременяваха с грижите си и бяха оптимисти. Описваха детството си в ярки краски, премълчавайки травмата, бедността и болката от расизма и имиграцията.
И двамата ми родители са били малки, когато семействата им са зарязали всичко и са емигрирали в Израел – баща ми от Иран, а майка ми от Сирия. И двамата са израснали в бедни семейства с по седем деца и са се борили не само с бедността, но и с расовите предразсъдъци, защото произхождат от етнически групи, които през 50-те години на миналия век в Израел са били смятани за по-нисши.
Знам, че баща ми е имал две сестри, които са се разболели и са починали още когато са правили първите си крачки, преди той да се роди, и че като бебе и самият той е бил доста болнав и едва е оцелял. Баща му, моят дядо, който е бил сляп по рождение, карал баща ми да ходи с него на работа и да продава вестници на улицата. Аз от малка знам, че баща ми не е ходил на училище и още от седемгодишен е работил, за да помага на семейството си. Той ме научи на трудолюбие и копнееше да получа образование, каквото самият той не бе могъл да си позволи.
Подобно на него, и майка ми като малка боледувала сериозно и била на ръба на оцеляването. Когато била на десет, тя изгубила най-големия си брат. Това събитие нанесло невероятна травма на цялото семейство. Мама нямаше много детски спомени, затова аз не знам много за детството ѝ. Не съм сигурна дали моите родители някога осъзнаха колко сходни бяха техните истории и как нишката, която ги свързваше, бе мълчаливо изтъкана от болести, бедност, ранна загуба и срам.
Както в много други семейства, така и в нашето цареше негласното споразумение, че мълчанието е най-добрият начин да изтриеш неприятните спомени. В онези дни битуваше убеждението, че онова, което не помниш, не може да те нарани. Но какво се случва, ако това, което с всички сили се мъчим да забравим, всъщност се помни?
Аз бях първото дете в семейството и травматичното минало на родителите ми живееше в тялото ми. Израснах по време на войни, в които ние, децата, много често се чувствахме изплашени, без да съзнаваме напълно, че растем в сянката на Холокоста и че насилието, загубата и безкрайната мъка са наше национално наследство.
Войната от Йом Кипур, която беше петата поредна война след 1948 г., избухна, когато бях едва двегодишна. Сестра ми се роди в първия ден на тази война. Като всички останали мъже, и баща ми бе мобилизиран в армията. Майка ми ме остави при една съседка и сама отиде в болницата да ражда. Мащабната атака срещу Израел свари всички неподготвени. Болниците се напълниха с ранени войници, а родилките бяха преместени в коридорите.
Аз не помня много от войната, но децата обикновено приемат тези неща нормално. След това години наред в училищата всеки месец се провеждаше „военно учение“. Ние, учениците, мълчаливо отивахме под строй в убежищата, доволни, че вместо да учим, ще играем настолни игри. Често се шегувахме, че някоя ракета може да ни уцели или да дойдат терористи и да ни вземат за заложници. Учеха ни, че каквото и да стане, ще се справим, че опасността е естествена част от живота и просто трябва да бъдем смели и да не губим чувството си за хумор.
В училище никога не ме беше страх. Само нощем се притеснявах някой терорист да не избере нашата къща измежду всички останали, защото нямаше да мога да спася семейството си. Мислех си за всички добри скривалища, които хората ползваха по време на Холокоста – мазета, тавани, библиотеки, дрешници. Най-важното беше да стоиш тихо, без да издаваш и звук.
Но аз не бях много добра в това да не издавам звуци. В тийнейджърските си години започнах да се изявявам като музикантка и се чудех дали всъщност не правех това – да издавам шумни звуци просто за да ме чуят. Когато стоях на сцената, музиката ме изпълваше с магия. Чрез нея можех да кажа това, което иначе не можех да изрека на глас. Тя беше моят протест срещу мълчанието.
После, когато през 1982 г. избухна войната с Ливан, аз бях достатъчно голяма да осъзная, че се случва нещо ужасно. На мемориалната стена в училище цъфваха все нови и нови имена, този път на млади хора, които познавах. Родители, изгубили момчетата си, идваха в училище в деня, когато почитахме паметта на загиналите. Аз с гордост пеех за тях. Гледах ги право в очите и се стараех да не заплача и да проваля изпълнението си, защото тогава друг щеше да заеме мястото ми зад микрофона. Всяка година завършвахме тържествената церемония с „Шир Ла Шалом“ („Песен за мир“), една от най-известните израелски песни. Тя се лееше от дъното на душите ни. Ние искахме ново начало и свободно бъдеще.
Израснах с обещанието на родителите ми, че докато ние, децата, навършим осемнайсет, възрастта за влизане в армията, войните ще са приключили. Но ето че това и до днес не се е случило. Аз служих в армията като музикантка – молех се за мир, пътувах от една военна база до друга, прекосявах граници и пеех за войниците. Бях деветнайсетгодишна, когато започна Войната в Персийския залив.
Докато пътувахме в колата, толкова силно надувахме рокендрола, че трябваше да внимаваме да не пропуснем звука на сирените, който ни призоваваше да бягаме към скривалищата и навреме да си сложим противогазите. По ведно време решихме да спрем с криенето в убежищата и носенето на противогази и вместо това при звука на сирените се втурвахме към най-близкия покрив, за да видим иракските ракети и да се опитаме да отгатнем къде ще паднат. А след поредната оглушителна експлозия се връщахме в колата и надувахме музиката още по-силно.
Пеехме за войниците, които бяха наши приятели от детството, съседи, братя и сестри. И когато те се разплакваха насреща ни, както често се случваше, аз усещах колко велико е да докоснеш сърцето на друг човек, изпявайки неописуемото. Нашата музика изразяваше много от това, което никой не смееше да каже на глас – че сме изплашени, но не ни е позволено да си го признаем дори пред себе си, че сме твърде млади и искаме да се приберем вкъщи, да се влюбим, да пътешестваме. Искахме нормален живот, но не бяхме сигурни какво точно означаваше „нормален“. Правенето на музиката и пеенето на глас бяха смислени и освобождаващи. Те бяха началото на моето пътешествие в търсене на истината, на процеса на разкриване на собственото ми емоционално наследство.
В крайна сметка след няколко години напуснах родината си и се преместих в Ню Йорк, където започнах да изучавам неописуемото – всички онези премълчани спомени, чувства и желания, които не осъзнаваме. Станах психоаналитик и започнах да изследвам подсъзнанието.
Анализирането на ума е като детективски роман – разследване. Знае се, че Зигмунд Фройд, великият изследовател на подсъзнанието, е бил голям почитател на Шерлок Холмс и е имал богата библиотека с детективска литература. В известен смисъл Фройд заимства метода на Холмс – събира улики, търси истината под повърхността на привидното, изравя скрити реалности.
По същия начин аз и моите пациенти като детективи се опитваме да следваме знаците и да чуем не само какво ни казват, но и какво премълчават – слушаме музиката на онова, което е неизвестно и за мен, и за тях. Деликатна работа е да събираш късчета от детски спомени за това кой какво казал или направил, и междувременно да си нащрек за онова, което се пропуска или премълчава. Заедно с пациентите ние търсим улики и сглобяваме парчетата от пъзела в картина, за да си зададем въпроса „Какво всъщност се е случило и на кого?“.
Тайните на ума включват не само нашите лични житейски преживявания, но също и онези, които ние несъзнателно носим със себе си – спомените, чувствата и травмите, наследени от предишните поколения.
Точно след Втората световна война психоанализата започва да изучава ефекта на травмата върху следващите поколения. Много от тогавашните психоаналитици са евреи, избягали от Европа. Техните пациенти са хора, оцелели от Холокоста, а впоследствие и потомците на тези травмирани души – деца, които подсъзнателно носят в себе си болката на своите предци.
Още в началото на 70-те години невронауката потвърждава откритията на психоанализата, че травмата на оцелелите – дори и най-мрачните тайни, които те никога не са споделяли с никого – оказва реален ефект върху живота на техните деца и внуци. Тези относително нови изследвания се фокусират върху епигенетиката, негенетичното влияние и модификациите на генната изява. Те анализират промяната на гените в потомците на носителите на травмата и изучават начините, по които околната среда и по-специално травмата оставя в гените на човека химична следа, предаваща се на следващото поколение. Емпиричните проучвания подчертават, че стресовите хормони играят основна роля в развитието на мозъка, а оттам и в биологичните механизми, чрез които травмата се предава от поколение на поколение.
Голям обем изследвания, направени от д-р Рейчъл Йехуда, директор на отдел за проучване на стреса, и нейния екип от медицинския колеж „Айкаан“ към болница „Маунт Синай“, разкриват, че потомците на оцелелите от Холокоста имат по-ниски нива на кортизол – хормона, който помага на тялото да се възстанови след травма. Учените откриват още, че в сравнение със своите връстници тези хора имат различни профили на стресовите хормони, поради което са по-предразположени към тревожни разстройства. Здравите поколения на оцелелите от Холокоста, както и на поробени хора, ветерани от войната и родители, които са преживели сериозна травма, са по-склонни да проявяват симптоми като посттравматично стресово разстройство, ако евентуално станат жертва на травматични събития или свидетели на инцидент с насилие.
Смята се, че от еволюционна гледна точка целта на тези епигенетични промени е биологически да подготвят децата за среда, сходна с тази, в която са живели техните родители, и да им помогне да оцелеят. Но в действителност те често ги карат да проявяват симптоми на травми, които не са преживели лично.
Резултатите от това изследване не са изненада за онези от нас, които изучават човешкия ум. В нашата клинична практика ние виждаме как травматичните преживявания завладяват психиката на следващото поколение и се проявяват по странни и неочаквани начини. Хората които обичаме, и онези, които са ни отгледали, живеят в нас. Ние преживяваме тяхната емоционална болка, сънуваме спомените им и знаем онова, което не са ни казали с думи – и тези неща оформят живота ни по начини, които невинаги разбираме.
Ние наследяваме фамилните травми, дори и онези, които не са били споделени с нас. Работейки в Париж с оцелели от Холокоста и техните деца, психоаналитиците с унгарски произход Мария Тьорьок и Николас Абрахам описват с думата „фантом“ многобройните начини, по които представителите на второто поколение усещат разрушителната загуба на своите родители дори когато последните никога не са говорили за това. Наследените чувства за необработената травма на родителите са фантомите, които живеят в тях, призраците на неизказаното и неописуемото.
Именно тези „призрачни“ преживявания, ненапълно живи, но не и мъртви, са нашето наследство. Те проникват в реалността ни по невидими, но съвсем истински начини. Надигат глава, оставят следа. И ние знаем и усещаме разни неща, но невинаги разбираме откъде идват те.
В „Емоционално наследство“ се преплитат разказите на мои пациенти и моите лични истории за любов и загуба, лична и национална травма; позицията на психоаналитика и последните проучвания в сферата на психологията. Книгата описва многобройните начини, по които можем да локализираме призраците от миналото, които ни спъват и се намесват в живота ни. Всичко, което носим несъзнателно, оживява. То е в умовете и телата ни, където се проявява под формата на симптоми. Главоболието, фикс-идеите, фобиите, безсънието – всички те са признаци на това, което сме натикали в най-тъмните кътчета на ума си.
Но как наследяваме, задържаме и обработваме неща, които не помним или не сме преживели лично? Какво ни причинява това, което носим у себе си, без напълно да съзнаваме? Можем ли всъщност да пазим тайни един от друг и какво предаваме на следващото поколение?
Отговорите на тези и други въпроси ще търсим, докато се опитваме да освободим онези части от нас, които са в плен на тайните от миналото.
Тази книга се роди на кушетката, в интимния диалог между мен и моите пациенти. С позволението им тук разказвам за тяхното емоционално наследство, както и за моето – за неописуемите травми и скритите истини, за съвместното ни пътешествие по лекуването на наследствената травма. Изследвам чувства, които са забранени, спомени, които умът ни е забравил или омаловажава, и късчета от миналото, които лоялността ни към близките невинаги ни позволява да опознаем истински или да си спомним. Всяка история по уникален начин изследва миналото и същевременно отправя поглед към бъдещето. Когато сме готови да разкрием своето наследство, ще се изправим пред призраците на миналото, които носим в себе си.
В тази книга аз описвам многобройните лица на наследствената травма, нейното влияние върху нас и начините, по които продължаваме напред. Първата част се фокусира върху третото поколение оцелели и това как травмата на дядовците и бабите се проявява в ума на техните внуци. Тук разглеждаме тайните на забранената любов, изневярата и нейната връзка с наследствената травма, призраците на сексуалната злоупотреба, ефекта на самоубийството върху следващите поколения и останките от хомофобия в подсъзнателния ум. Обсъждаме и идеята на професор Йоланда Гампъл за „радиоактивността на травмата“, или ужасяващата емоционална „радиация“, която предаваме на следващите поколения.
Втората част се фокусира върху заровените тайни на нашите родители. Тя изследва неизказаните истини от времето, когато не сме били родени или сме били бебета. Макар да не ги знаем на съзнателно ниво, те оформят живота ни. Тук ще ви разкажа как човек може емоционално да „замръзне“ от загубата на брат или сестра, и ще ви запозная с идеята за „нежеланите“ бебета и влечението към смъртта, което те проявяват на зрели години. Освен това в тази част анализирам войнишката травма и мъжката уязвимост, с които се сблъсквам по време на моите терапевтични сеанси.
Третата част разбулва тайните, които пазим сами от себе си – истините, които са твърде плашещи или които не можем напълно да обработим. Това са истории за майчинство, вярност и предателство, физическо насилие, приятелство и мъчителна загуба, които показват колко често всъщност сме наясно с някои неща, дори когато те се пазят в най-затънтените кътчета на ума ни.
Предназначението на тайните, които пазим от себе си, е всъщност да ни защитават, като изкривяват реалността и ни помагат да държим неприятната истина далеч от съзнанието си. Това е и целта на нашите защитни механизми – ние идеализираме хората, към които не искаме да изпитваме противоречиви чувства, идентифицираме се с родителя, който ни е малтретирал, разделяме света на добър и лош, за да го направим по-безопасен и предсказуем. Проектираме върху другите това, което не искаме да чувстваме или което намираме за твърде притеснително в себе си.
Именно емоционалният защитен механизъм на потискането омаловажава спомените ни и ги лишава от смисъл. Той ни предпазва, като разделя спомена от неговата емоционална значимост. Травмата се съхранява в ума като събитие, което „не е голяма работа“ и „не е важно“. Разделението между идеите и чувствата ни позволява да се предпазим от твърде бурните и разрушителни чувства, но в същото време държи самата травма изолирана и необработена.
Защитните механизми са важни за психичното ни здраве. Те регулират емоционалната ни болка и оформят възприятието ни за света и за самите нас. Тяхната защитна функция обаче ограничава способността ни да анализираме живота си и да го живеем на пълни обороти. Именно преживяванията, които са твърде болезнени, за да ги осъзнаем и обработим докрай, са и онези, които предаваме на следващите поколения. Именно травмите, които умът ни не може да смели, защото са твърде ужасни и мъчителни, се превръщат в наше емоционално наследство и влияят на нашите потомци и на техните деца по начини, които тези хора не могат да разберат или контролират.
Повечето от личните истории, споделени тук, разказват за травми от миналото, които хората са заравяли и премълчавали. Тези събития, за които не са говорили открито, все пак по мистериозни начини са стигали до другите. Историите, които никога не са били разказвани, звуците, които често са били сподавяни – точно те не ни дават мира. Приканвам ви да се присъедините към мен и заедно да нарушим мълчанието, да проследим и открием призраците, ограничаващи свободата ни, и емоционалното наследство, което ни пречи да следваме мечтите си, да творим, да обичаме и да живеем пълноценно.
Книгата „Емоционално наследство“, от Галит Атлас, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
