Романът „Бронзовата раса“ (1916) е един от емблематичните южноамерикански епоси. Вдъхновен от историческата действителност и написан по думите на автора в годините, в които човек още вярва, че може да промени нещо, това е най-автентичният разказ за индианците в Андите. „Бронзовата раса“ се превръща във венеца на художественото дело на Аргедас, чиято творческа позиция му спечелва дълбокото уважение на бележити мислители като Мигел де Унамуно и Хосе Енрике Родо.
Животът на индианците е представен така, че обхваща едновременно митичните корени на тяхното световъзприятие и противоречивата им природа. Премеждията на героите се оказват по-скоро проява на техните вътрешни дирения, отколкото опит за обединение или за бягство. И все пак трудностите, през които те преминават, стават израз на жаждата им за преоткриване на ценностите и на общността, която е посмяла да се изправи както срещу оскърбената и немилостива природа, така и срещу налаганите насила чужди порядки.
320 с., мека корица, 19.99 лв.
Откъс
I
Червеното преобладаваше в пейзажа. Езерото припламваше като жарава в отговор на отблясъците на умиращото слънце. Обагрени в розово, заснежените била на планинската верига се открояваха зад сивеещите възвишения, които ограждаха Титикака и окичваха с бяла гирлянда ъгловатия и обрулен връх, където се топяха отделни снежни кръпки, навети по оголелите скатове от неотдавнашните бури.
Права върху една издадена канара на най-високата площадка на планината, на завет от ветровете, пастирката съзерцаваше стръмните скатове на хълма и силуетът ѝ рязко се открояваше на фона на аленеещата ведрина на здрача, подчертавайки хармоничните очертания на нейната гръд.
Беше силна и стройна индианка. Тъмните ѝ коси, в които се мяркаха синкави отблясъци, се спускаха в две дебели плитки на гърба. Малка кафява шапчица с черна лента пазеше лицето ѝ, опалено от студа и от режещия планински въздух. Полата от груба вълна се полюшваше на вятъра, свирещ своя вечен напев през високите треви в улеите между скалите – това бе единственият звук, съпровождащ протяжното блеене на овцете.
Неспокойна, овчарката напрягаше взор.
Неотдавна, събирайки стадото си, за да го отведе до оградения му двор, бе забелязала, че ѝ липсва една овца. И макар да не се боеше от свирепи хищници или от крадливи злодеи, тя се опасяваше, че овцата е била прибрана със стадата на близката хасиенда. Там бяха свикнали да отмъкват животни от склоновете на хълма към бреговете на езерото или към ивицата на междите, отбелязани със стълбове от непечени тухли или натрупан камънак. Тя вече добре познаваше неблагодарното бродене посред нощ между огорчените от разпри хора, редовно подмамвани от обещания за пасбища, които земевладелците още дори не бяха очертали.
Вече се смрачаваше и скоро щеше да стане трудно да се подкара стадото. Когато се опомни, пастирката остави овцете си под бдителните очи на Леке, своето рунтаво малко куче, и се отправи към скалите, които се издигаха нагоре по хълма, увенчавайки неговото било. От едната му страна се плъзгаха прозирните води на езерото; от другата страна чаловете се протягаха с мек наклон към долината, която в далечния си край опираше в плоски, набити бърда, прорязани в средата от ждрелото на река.
Отново се изкатери нагоре по скалния отвес и от един изпъкнал зъбер огледа околността. От тази височина езерото изглеждаше като че от живи въглени. Насред огнището, подобно на тъмни петна, се виждаха островите и дори най-малките подробности от техните очертания се открояваха със забележителна яснота. Можеше да се различи ждрелото на Тикина, прихлупено в дъното между две рътлини, които сега наподобяваха синкавосиви стени. Течащата вода пък по-скоро приличаше на река от огън, втурнала се да подхрани горящата повърхност на излелия се жизнен планински сок.
Самата лишена от дървета долина се разстилаше в черно и сиво, и цялата ѝ голота изпъкваше. Вече узрелите ечемични ниви стояха като рехави и притъмнели, скръбно жълти петна, безплодни заради нескончаемите студове по-нагоре. Тук-там из вдлъбнатините аленееха локвите от прежните дъждове и напомняха пръснати в ниското парчета от огромно огледало.
Просторът бе обхванат от молитвено мълчание. Целият свят като че бе притихнал под безбурния мрак. На човек спокойно можеше да му се стори, че картината е замряла, ако от време на време из далечината не долиташе плахата мелодия на кената на някой овчар или нестихващите призиви на птиците яка-яка, вече отпуснали се в своите гнезда, вдълбани по дюните край реката или по ронливите камънаци.
Овчарката отново огледа околността – безразлична към необятната сладост, с която умираше денят. Миг по-късно слезе от зъбера, понеже ѝ се стори, че дочува самотното проблейване в края на издигнатата площадка. Тя рядко водеше стадото си там, защото, освен че пашата беше оскъдна, се говореше, че на това място се спотайват зли духове – досами върха, в една пещера, гледаща към езерото само на няколко стъпки от страничния отвес над шумните потоци. Там имаше отдавна изоставена кариера за беренгела и зелен мрамор. Днес тя служеше за удобно и безопасно скривалище за някоя кукумявка или някоя вискача. Имаше мнозина лайкаси, както наричаха вещерите по тия места, които я бяха превърнали в свое свърталище. Отиваха там, за да влизат в общение със свръхестествените сили, да правят магии и да приготвят еликсири и затова вътре рядко се мяркаха непосветени. Малцината смелчаци, които по една или друга причина се осмеляваха да смутят покоя на тази тайнствена обител, се кълняха във всичко най-свято, че бяха чули стенания, хлипания и проклятия на осъдените души и че бяха видели как проблясват очите на дяволите, танцуващи около осъдените...
Веднъж, по време на една буря, когато гръмотевиците прорязваха скалите, вятърът виеше и над височините се лееха порои, младата Вата Вара се осмели да наруши усамотението на това загадъчно място. Искаше да закара своите животни до страшното преддверие и макар че нито беше виждала, нито беше чувала онова, което други се кълняха, че са виждали и чували, не се осмели само заради прищявката или любопитството си да предизвика гнева на ятирите да стъпи в техните владения.
– Ехооо! – провикна се Вата Вара пред широкия и неравен отвор.
Нейният пронизителен вик се разнесе през пещерата и малко след това отекна назад като ехо, в което тя навярно заради някаква странна заблуда дочу блеенето на своето изгубено животно. Прииска ѝ се да влезе в пещерата, спря нерешително от страх, но желанието се оказа по-силно от нея. Тръгна предпазливо, но решително, протегнала ръце напред, разтворила широко очи. Пристъпваше бавно, сякаш опипваше мрака, и подир няколко крачки застина, понеже чуваше само неспокойното биене на сърцето си.
Кариерата беше просторна и неравното дъно бе покрито с отломките, оставени от неизвестни каменоделци, които навярно са правили там белите блокове с мътни опалови примеси за фонтана, който някога се е издигал на булеварда „Прадо“ в Ла Пас. По ъглите се забелязваха опушени огнища за готвене или за точене на длетата. Стените бяха изградени от произволно струпани един върху друг правоъгълни блокове и сякаш наоколо бяха скупчени и зарязани от небрежност материалите за огромен строеж.
В страничните стени и в дъното, на нивото на пода, зееха тъмните и загадъчни входовете на три галерии – жилките от бял камък водеха право натам. Видът на галериите още повече засили уплахата в душата на овчарката, която побърза да избяга от сенките, все още стъписани от нейната дързост. Вече навън, цялата разтреперана, тя нададе пронизителен вик и друг вик ѝ отговори съвсем наблизо…
Романът „Бронзовата раса“, от Алсидес Аргедас, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
